Нино Ричи
Житията на светците (4)

Четвърта глава

Майка ми преживя ухапването от змията. На следващия ден Ди Лучи ни отведе в болницата нас двамата — дядо ми и мен, за да се видим с нея. Бяха я преместили в по-просторното болнично отделение на втори етаж, само с тридесетина легла. Всичките те бяха заети с отслабнали, посърнали, тежко болни жени, чиито стонове и оплаквания запълваха стаята като полъх на вятър. Майка ми, облегната на възглавницата, се открояваше като цвете сред някакъв унил пейзаж, защото нормалният цвят на лицето й се бе възвърнал, а косата й се стелеше дълга и лъскава по раменете й.

— Значи ще ме оставиш да спя с всичките тези старици — въздъхна тя, когато ме притегли към себе си, — докато ти ще обикаляш навън като дявол? Научи ли си поне уроците?

— Кога ще се прибереш у дома?

— Ако зависеше от мен, още сега щях да се върна у дома. Тук правят доматения сок от вода и остаряла кръв. Взимат ти кръвта от ръката на сутринта, а следобед ти я връщат чрез храната.

От двете страни на леглото на мама лежаха две старици с посивели сбръчкани лица. Едната се бе отдала само на молитви — пръстите й не се отделяха от молитвената броеница. Другата пък лежеше със затворени очи и наполовина отворена уста. Край нейното легло се виждаше метална стойка със закрепена към нея пластмасово шише и тръбичка от дъното му, стигаща до ръката на болната жена.

— Мамо, защо тази жена има онова нещо на ръката си? — прошепнах аз.

— Защото тя умира — обясни майка ми. — Всички в тази стая, освен мен, са оставени да умрат.

Този следобед, докато прибирах овцете в обора след прибирането им от полето, намерих очила с тъмни стъкла, изпуснати от някого в тревата. Взех ги със себе си при посещението в болницата и нагласих край ушите си тънките рамки, след което се огледах в огледалото на стената в болничната стая, в която мама лежеше. Приличах на малък войник, защото обикновено именно войниците носеха тъмни очила, като очилата на някои от тях дори бяха огледални отвън, така че можеше да се огледаш в тях, въпреки че винаги се виждаш с умален и изкривен образ.

Преди около година, когато майка ми ме заведе долу до реката, бях намерил други очила с тъмни стъкла. Беше през пролетта, тъкмо бе спрял дъждът. Склоновете на дола, в който течеше реката, бяха скрити от гъстата зеленина, а въздухът бе тъй чист и свеж, че сякаш целият свят се отразяваше в тъмните очила. Дърветата и скалите се очертаваха съвсем ясно на фона на небето и склона на дола. Майка ми и аз нагазихме в придошлата от дъждовете река, но не смеехме да се отдалечаваме от брега. Подгъвът на роклята на мама се намокри и платът прилепна към бедрата й, прозиращи през него. После се прехвърлихме на отсрещния бряг по моста от нахвърляни едри камъни. Мама ме поведе надолу по пътя, виещ се между коритото на реката и стръмния склон. Скоро стигнахме до една голяма пролука в, трудно забелязваща се в мрачния склон. Беше така равно оформена, че нищо чудно да бе дело на човешки ръце. От мрачината излизаше малък поток, виещ се като червей по планинския склон, забързан да се влее в реката.

— Това е топъл извор — обясни ми мама. — Тази топла вода извира от земята. Когато бях момиче, често идвах тук.

— А как се стопля тази вода?

— Не зная. Може би дяволът я сгрява.

В пролуката, приличаща на пещера, въздухът беше застоял, по-точно спарен и някак си по-особен. След тясната песъчлива ивица следваше широк вир. В средата му горещата вода бълбукаше като вряла, но когато потопих ръката си в нея, водата ми се стори приятно топла — също като водата, която мама ми стопляше в банята за къпането през зимата. В дъното на пещерата, скрити в сенките, от тавана висяха някакви форми, остри като зъби, а от пода се издигаха сребристи колони. Мама и аз се къпехме във вира, като мама оставяше роклята й да се свлече на дъното на вира и за миг се изправяше съвсем гола, с гладка кожа, с тънка и стройна снага, сякаш току-що бе смъкнала горния овехтял слой от кожата си, преди да се потопи във водата край мен.

Мама ми призна, че никой освен нея не знаел за тази пещера. Само че когато излязохме от водата и се заехме с обличането, аз зърнах затъкнати в една цепнатина между крайречните камъни едни очила с тъмни стъкла, едното от които бе счупено.

— Мога ли да ги взема? — попитах я аз.

Мама обаче веднага ги грабна от ръката ми.

— Не виждаш ли, че са счупени? Пък и са прекалено големи за теб. А на всичкото отгоре не е добре за очите ти да гледаш с тях. — На връщане, по пътя за вкъщи, тя запрати очилата в реката.

Очилата, които сега бях намерил, бяха здрави и ми разкриваха един много интересен свят, целия оцветен в синкаво-зеленикаво, когато се показах с тях на балкона пред мамината стая. Но вместо да се замисля дали да се поразходя с тях из селото или поне да ги покажа на моя приятел Фабрицио, аз ги скрих под дюшека, като че ли бяха нещо много опасно. На сутринта ги намерих смазани от пружините на леглото. Дори по пода имаше разпръснати късчета тъмно стъкло. Внимателно ги събрах в носната си кърпа и заедно с огънатата рамка ги взех със себе си, когато ме изпратиха на пасището да пазя овцете. Щом стигнах дотам, затворих очи и със залитане и криволичене изминах сто крачки на зигзаг, след което коленичих, все още със затворени очи и на сляпо, с голи ръце, изкопах в пръстта дупка, която — пипнешком поне — ми се стори достатъчно дълбока. Зарових в нея останките от счупените очила, после изминах още петстотин крачки на зигзаг, криволичейки със затворени очи, така че когато най-после престанах да жумя, за нищо на света не бих могъл да кажа къде точно съм заровил очилата. Не се съмнявах, че никой друг не би могъл да ги намери.

Майка ми остана в болницата три дни. Когато Ди Лучи и дядо ми я доведоха у дома, върху покрива на колата на Ди Лучи — онзи очукан оранжев фиат „Чинкуеченто“, за който вече стана дума — се клатушкаше един матрак. От каменната пейка пред дома на дядо ми видях как дребният фиат с грохот се затъркаля надолу по стръмнината от шосето сред облак от прах. Матракът на покрива на колата застрашително се килна на една страна и въжетата, които го крепяха, се опънаха до скъсване.

— Господин Виторио Иноченте — заяви майка ми и се настани до мен на пейката, след като автомобилът залитна напред, преди да спре. Тя с нищо не се издаде и аз не проумявах какво бе намислила. Разбирах само, че сега изглеждаше много по-сериозна от обичайното. На всичкото отгоре бе привързала косата си назад на кок, което също никак не бе характерно за нея. — Папа Иноченте, глава на Ватикана и на римокатолическата църква. Как сте? Научи ли папата уроците си по математика?

— Вече не ми се иска да бъда папа — рекох й аз. — Искам да бъда Исус Христос.

Мама се засмя.

— Късно е вече за това. Когато ангелът слезе от небето, майка ти вече беше в леглото със св. Йосиф.

— Така ли трябва да говориш със сина си — обади се Ди Лучи, докато смъкваше матрака от покрива на своя автомобил. Но в тона му сега се долавяше нравоучителна нотка, по-силна от обикновената за него. Липсваше желанието да оправдава постъпките на майка ми, което обичайно винаги проличаваше, когато разговаряше с нея. Ето защо майка ми му отвърна раздразнено, до което тя също толкова рядко прибягваше:

— Е, всички знаем как учиш децата си — да мамят селяните с по петдесет грама на всеки килограм сол.

Дядо ми с подпиране на бастуна си заобиколи задната част на автомобила и с пъшкане се отпусна до мен на каменната пейка. Изплю се на тротоара и слюнката му заблестя на слънцето като очила с черни стъкла. Погледна към шосето.

— Андо, виж дали може да се намери някой да ни помогне да смъкнем матрака.

— Мамо — прошепнах аз, — за кого е този матрак?

— Питай дядо си — отвърна ми мама и сви рамене. — Той го купи.

— За теб е — обясни ми дядо ми. Гласът му бе напрегнат и пресъхнал. — Следващият месец ставаш на седем години. Крайно време е да престанеш да спиш в леглото на майка си.

Фабричен матрак — това беше изключително рядко срещана стока във Вале дел Соле. Обикновено леглата в нашето село бяха ръчна изработка на селските стопанки — от грубо конопено платно, като ги натъпкваха със слама. Дори и вълненият дюшек, на който аз и мама спяхме, беше натъпкан с остриганата от овцете вълна преди доста години. Мама ми разказа, че този матрак послужил като брачно ложе за нея и баща ми. Но според разбиранията на хората от нашето село ние бяхме заможни — разполагахме с паричните преводи, изпращани от баща ми, както и с пенсията и рентите на дядо, което за изхранването на нас тримата — дядо, мама и аз — беше предостатъчно. Свидетелство за богатството ни бе и този матрак, който сега дядо ми бе купил за мен от Рока Сека, вместо да вземе някой дюшек, домашно изработен в селото ни.

Но аз не исках да имам нещо общо с това легло. През целия този тъй дълъг ден, докато майка ми приготвяше мястото за новото ми легло до нейното в прашната стая, с много паяжини по тавана и стените — дотогава това място си стоеше неизползвано — аз се питах какво ли значение ще имат за мен тези неочаквани промени.

— Ако баща ти сега не беше в Америка, а у дома, той нямаше да те остави да спиш с майка ти — каза ми Фабрицио веднъж по време на нашите скитания по склоновете на планината, където тайно си запалвахме по някоя открадната цигара. — Той сигурно щеше да поиска да прави онази работа, от която накрая се получават бебетата. Също както е при козите. — И той свиваше на кръг палеца и показалеца на едната си ръка и промушваше напред-назад през този кръг някой от пръстите на другата си ръка.

Накрая реших, че баща ми е главният виновник, за да бъда прогонен от майчиното ми легло. Той, баща ми, като че ли по някакъв странен начин успяваше да насочва моя живот и да следи всичко, което се случваше с мен, въпреки че сега се намираше на другия край на света. Не е учудващо, че той притежаваше тази мощ, понеже в моите представи баща ми беше като някакъв фантом, като някакъв дух с неясни очертания, със смътно присъствие, което само от време на време придобиваше човешка форма, след което много скоро отново изчезваше нейде, магически замъглявайки очертанията си и присъствието си. Майка ми веднъж се поотпусна и ми разказа как се запознала с него — това, според думите й, се случило на празника на Сан Джузепе в Кастилучи. Той бил в отпуск, защото по онова време отбивал военната си служба в казармата. Затова и бил облечен с униформата си в цвят каки; на главата си носел войнишкото си кепе; така че съвсем разбираемо присъстващите там жени всячески се опитвали да привлекат вниманието му.

— Но понеже аз пък тогава въобще не му обръщах внимание, именно мен той най-напред покани на танц. И така ние затанцувахме тарантела, той се завърташе около мен като дявол, изпотен като свиня, когато аз чух едно „Ззззуп“ и баща ти почервеня като домат. Беше си разпрал панталоните отзад, точно през средата.

Но всеки път, когато мислено се опитвах да си представя образа на баща си, танцуващ тарантела във военната си униформа, с войнишкото кепе на главата, цялата тази гледка се замъгляваше пред очите ми както при маранята в някое горещо лятно пладне, отказвайки да приеме по-ясни очертания. А може би се дължеше и на това, че нито имахме негови фотографии в къщата, нито пък майка ми беше ми разказвала нещо по-подробно за него. Понякога дори си представях, че той въобще нямаше лице, а просто една тънеща в сенките празнота, позволяваща му да се укрива от света като зад воал.

Единствената надеждна връзка с баща ми засега бяха писмата, които той изпращаше на майка ми почти всеки месец, само че тя нямаше навик да ми чете откъси от тях. Все пак един път успях да измъкна от огнището недоизгоряло парче от поредното писмо на баща ми до майка ми. Тайно занесох този къс почерняла по краищата хартия чак на пасището, ала нищо не успях да разгадая заради разкривения почерк на баща ми. Е, за кратко поне успях да се сдобия с някакви откъслечни сведения по време на посещенията, с които ние удостоявахме неговия род в Кастилучи, но с тях не се виждахме откакто другият ми дядо умря. По време на опелото леля ми Тереза, най-младата сестра на баща ми, ми намигна от седалката си на отсрещната страна отвъд централната пътека в църквата. След това пък чичо Паскуале се приближи към нас, стискайки шапката си в ръка, и каза нещо, което накара майка ми да се усмихне. Но всичките други роднини на баща ми се отдръпнаха от нас, искам да река, че ни обърнаха гръб и започнаха да се държат много студено, така че ние избързахме да се приберем във Вале дел Соле, без да останем за погребението.

Понякога обаче образът на баща ми се появяваше в паметта ми, изплувал като фрагмент от сън. Виждах едно красиво лице на добре сложен мъж, седнал край масата, с къса черна коса, пригладена назад. Лицето му сега се очертаваше по-ясно във видението ми — с изсечени черти, но сгърчено, дори изкривено от силен гняв. Навярно този спомен се е запечатал в паметта ми от времето, когато още живеехме при неговите родители в Кастилучи, защото в същото видение съзирах и лицата на баба си и дядо си по бащина линия — приседнали, мълчаливи, със сведени глави, край гаснещия огън в огнището, докато мракът наоколо бавно се сгъстяваше. Видях също как баща ми грабна нещо от масата, може би чиния или чаша, за да я запрати с все сила към ъгъла, където седеше майка ми, отдалечена от баща ми и обгърната от сянката. Видях още как дядо ми и баба ми изведнъж рязко рипнаха от столовете си, видях и как мама внезапно политна назад като ударена, изкривила устни в безмълвен ужас, когато запратената от татко по нея вещ — чиния или чаша — профуча на сантиметри от лицето й. Все пак споменът за тази драматична случка е доста замъглен в спомените ми, изтласкан на заден план от други възпоменания, така че дори не мога да се закълна дали наистина всичко това се е случило някъде в ранното ми детство. И дали този мъж, когото виждам в опитите си да си припомня събитията от тогава, действително е бил моят баща или е просто някой мъж, за когото аз си въобразявам, че е баща ми. Но на едната си буза майка ми и до днес има малък, едва забележим белег, може би по-скоро лека вдлъбнатина на кожата, под формата на дребен разкривен кръст.

Моят нов матрак замени стария, онзи вълнения, останал още от детството на майка ми, целия пълен с дървеници и вонящ на мухъл. Нашите нагласиха новия матрак върху изкривената от годините дървена рамка, придържаща дървените пружиниращи табли. Само че тези табли бяха прекалено едри за матрака и стърчаха на тридесетина сантиметра от двете страни, така че моите чаршафи и одеяла се подаваха навън като криле на птица. Освен леглото в стаята имаше само един плетен стол от ракита, върху който просвах дрехите си преди лягане. Имаше и едно нощно шкафче до леглото за свещ или лампа. Майка ми беше обрала паяжините от ъглите на тавана. От години никой не бе използвал тази стая, може би защото къщата е била построена преди петдесетина години или даже повече, с парите, които моят прадядо изпратил от Америка, където бил на гурбет.

Родът на моя дядо по майчина линия никога не е бил толкова многоброен, че да напълни цялата къща, защото баба ми изгубила първите си две деца от някакви болести, преди да умре самата тя при раждането на третото си дете — моята майка. Това бе стая без история. Никога няма да забравя първата нощ, която прекарах там, лежащ неподвижно в новото си легло, но буден, целият нащрек, изплашен от самотата и още повече, струваше ми се, че дори въздухът в стаята ме задушаваше като покров, плътно притискащ се към гърдите ми.

Стаята на майка ми, с голямото легло с метална рамка и високи табли, със снимките по стените, на една от които се виждаше майка ми с роклята за първото й причастие, пожълтяла от времето, както и още една нейна фотография и още една с някаква нейна съученичка пред фасадата на прогимназията в Рока Сека, беше топла и ми действаше успокояващо, може би защото винаги бе изпълнена с аромата на мама, с парфюма, който тя понякога си капваше по ръцете и врата си — най-вече в неделя или когато щеше да излиза за пазаруване, обогатена и със спомените от годините, в които аз още спях с нея, стотиците пъти, когато бях чувствал прегръдката й в леглото, докато лежах до нея в просъница.

Но в стаята на моята майка витаеха и призраци — през войната двама германски войници преспали тук за по една нощ. Моят дядо ми бе показвал дупката в стената, останала откакто единият от тях застрелял един паяк с пистолета си.

— Тогава изстрелът се чул чак в Капракота — обясни ми той. — Но когато изтичах до стаята да видя какво става, двамата войници се търкаляха в леглото и се смееха като побъркани. „Току-що убих един паяк!“, извика единият, сякаш бе извършил най-славния подвиг на света. Тогава заключих майка ти в обора.

Само че по-късно мама ми разказа, че се разхождала с войниците до пасището, когато те дошли до обора, за да се изпикаят.

Когато нощем лежах в стаята на мама, понякога сякаш виждах привиденията на тези войници да надничат през тюлените завеси на вратите към балкона, със стиснати между устните цигари. Чувах как вятърът поклащаше дулата на оръжията им, потракващи при ударите по парапета на балкона. А сега, настанен толкова неудобно в новото легло, с което още не бях свикнал, аз се опитвах да не лягам на лявата си страна, защото това не ми носеше добър късмет. Чух шляпането от сандалите на мама по стъпалата, чух също и как тя отвори и затвори вратата, чух и изскърцването на пружините на леглото й. И тъкмо бях започнал да се унасям в сън, когато отново дочух познатото стържене на метал в метал, което намразих през тази нощ, защото бях оставил майка си сама, като някаква плячка на сенките. Вятърът продължаваше да връхлита върху вратите към балкона, за да се прокрадва чак до стола край леглото ми. „Горкото дете“, нашепваше ми той, „бедничкият“. Но приглушеното мърморене на войниците отново достигна до слуха ми, когато те се спряха на балкона пред стаята на майка ми, за да разговарят за нещо, като нагласиха пушките на раменете си. Сините им очи светнаха като пламъци в тъмнината, преди да влязат в стаята на мама.

— Време е да си тръгваме — казаха те и майка ми отвори очи и внимателно отметна завивките си. Тя се оказа напълно облечена. Явно ги бе очаквала. Безшумно ги последва навън — излезе от стаята си и слезе по стъпалата. Край предната порта те се спряха за малко, докато единият от двамата войници запали цигара. После един по един се изнизаха навън в нощта през открехнатата порта. Поеха към шосето, като майка ми вървеше между двамата войника със своята бавна и предпазлива, но гъвкава походка, докато аз, прикован към моето легло с криле от двете страни, ги наблюдавах отгоре. Никой нищо повече не продума. Още дълго така те се отдалечаваха в нощта, като се чуваше само тътренето на ботушите им по сухата земя. Накрая вече не можех да различавам силуетите им в мрака. Виждах само блещукането на цигарата на единия от войниците.