Нино Ричи
Житията на светците (2)

Втора глава

Кръчмата на Антонио ди Лучи се намира точно там, където острият S-образният завой се кръстосва с улицата „Сан Джузепе“ и се разширява, преди да навлезе в площада на селото. Отзад е притисната от склона, зад който са църквата и училището. Насред улицата видях дядо си и Ди Лучи — плешив, пълен мъж, чието лице със сбръчкана и отпусната кожа приличаше на маска, които играеха карти на терасата.

— Мама е ухапана от змия! — изкрещях аз. Някои от жените в селото, наизлезли навън след сиестата, за да плетат на предните стълби, се взираха след мен, докато тичах. Други пък надничаха от балконите и портите. — Бързо! Мама я ухапа змия!

Когато стигнах до кръчмата, дядо вече слизаше забързано по стъпалата на терасата. С едната ръка се придържаше за желязното перило, а с другата се подпираше на бастуна.

— Андо! — извика той от терасата към Ди Лучи, който още не помръдваше, с отворена уста. — Какво чакаш? Изкарай колата!

Ди Лучи притежаваше единствената кола във Вале дел Соле — очукан оранжев фиат „Синкуеченто“, която бе купил на старо в Рока Сека. Винаги я паркираше на видно място пред кръчмата, без да го е грижа за всеобщата завист. След броени минути аз вече се бях свил на задната седалка, докато Ди Лучи помагаше на дядо да нагласи крака си на предната седалка.

— Стига, Антонио, не съм дете! — сопна се дядо ми и избута Ди Лучи. — Качвай се и потегляй. — Ди Лучи намести едрото си тяло зад волана и протегна ръка към стартера.

— Ключовете! Забравил съм ключовете.

Измъкна се с пъшкане навън, върна се до средата на площада, заслони очите си с длан и се провикна към терасата над кръчмата:

— Мария! Мария! Къде са ключовете за колата?

— О, Андо! — Съпругата на Ди Лучи, яка жена с едра кост и телосложение на вол, се подаде на балкона. — Защо си се разкрещял като луд? От къде да знам къде си сложил ключовете? Да не би аз да карам колата ти? Не са ли в жабката на колата, където обикновено ги слагаш? Къде отивате с колата?

Ди Лучи забързано се върна до колата. Няколко кичура от рядката му коса бяха паднали върху челото, а лицето му бе потно и зачервено. Коремът му стърчеше като огромна кратуна.

— Побързай, Андо, заклевам те в името Христово — подкани го дядо ми. — Ето, намерих ключовете.

Жената на Ди Лучи продължаваше да ни гледа от балкона.

— Андо, къде отиваш? Обядът ти вече е готов, а като изстине, ще става само за свинете!

— Наглеждай магазина — извика в отговор Ди Лучи през отворения прозорец и колата рязко потегли. — Дъщерята на кмета е ухапана от змия! — От задния прозорец на колата видях как жената на Ди Лучи бързо се прекръсти.

Предните стъпала и всички балкони на къщите по „Сан Джузепе“ вече бяха изпълнени с жени и деца. Докато Ди Лучи се опитваше да маневрира по тясната улица, някои от тях се скупчиха край колата, за да разберат какво става.

— Отдръпнете се от пътя, моля! — изкрещя Ди Лучи и наду клаксона. — Не виждате ли, че бързаме?

Когато стигнахме дядовата къща, заварихме там скупчена пред портата тълпа. Жените, забързани да ни настигнат, бяха зарязали своите плетива или простирането на прането, някои с пеленачетата си на ръце, други следвани от поотраслите им хлапета. Още по-големите търчаха най-отпред, имитирайки с клатушкания завоите на колата на Ди Лучи. Дори старата ми леля Лучия, сестрата на дядо, която рядко се решаваше да се лиши от спокойствието си, което я спохождаше май само когато си шеташе в кухнята, сега се бе показала пред предната порта на къщата си, за да разбере за какво бе цялата тая суматоха. Зад нея, в сянката, надничаше дъщеря й Мария, която по рождение накуцваше с единия си крак. Но когато ние спряхме пред фасадата на дядовата къща, глъчката на тълпата спадна до приглушено мърморене, защото майка ми седеше спокойно на каменната пейка отпред, сякаш нищо не се бе случило, кръстосала крак връз крак, прилежно отпуснала ръце в скута си. Беше се издокарала с нова рокля — онази лъскавата, на цветя, дето си я бе купила в Рока Сека, когато се получиха малко пари от баща ми. Дори и косата си бе вчесала. Ди Лучи рязко натисна спирачката.

— Виторио ми каза, че си била ухапана от змия — заговори я той, внезапно обзет от гняв.

Селските жени се поотдръпнаха малко. Между тях и майка ми сега се бе появила колата на Ди Лучи.

— Да — простичко отвърна мама и се надигна от пейката. Заобиколи колата откъм страната на шофьора. Жените вече й бяха сторили място да мине.

— Е, тогава ще дойдеш ли сега с мен? — попита Ди Лучи, докато се стараеше да проявява някакво достойнство, макар да бе толкова неспокоен. С много пъшкане той се надигна и се измъкна от колата. — Само не си мисли, че е като да отидем на пазар — добави той и отдръпна назад седалката си. Но преди да се отдръпне, за да влезе майка ми вътре, той се наведе и надникна вътре в колата. — Виторио, излез. Чакай ни вкъщи.

— Не — намеси се мама. — Искам да дойде с мен.

— Андо — обади се дядо. — За бога, просто я пусни вътре в колата и да потегляме.

— Никак не ми се иска да се мотаем още тук — промърмори Ди Лучи, изненадан от неочакваното спокойствие, обзело майка ми. Накрая все пак се настанихме всички вътре и потеглихме към шосето, оставяйки зад нас жените от селото. Неколцина от моите съученици се завтекоха след колата, но скоро се отказаха да ни следват заради гъстия прах, оставян от колата зад нас. Дядо ми и Ди Лучи вдигнаха прозорците. Колата се мяташе неуморно, затъвайки в коловозите, с които пътят бе набразден от каруците. Накрая дядо се отпусна на седалката и с гримаса на лицето се извърна към майка ми.

— Къде те ухапа?

— По глезена — отвърна мама.

— Защо не превърза с нещо крака си?

— Не се сетих за това.

— Виторио — обърна се дядо към мен, — смъкни ризата от гърба си. — Мама ми помогна за копчетата, след което надигна ризата от гърба ми и я изхлузи през ръцете ми, както правеше, когато ме слагаше да спя.

— Преди колко време те ухапа? — попита дядо.

— Преди десетина минути.

— Превържи крака си малко над ухапаното място.

Майка ми усука ризата ми и превърза крака си с нея.

— Виторио, помогни й да стегне превръзката. Хвани единия край на ризата, докато тя държи другия. Стягайте, докато не я заболи.

Заех се да тегля с все сили единия край, докато майка ми дърпаше нейния. Тъканта се уви плътно около крака й, та чак кожата й побеля, но мама нито трепна, нито сгърчи лице от болка. В цялото село майка ми бе прочута с издръжливостта си на болка: всеки можеше да разкаже как, докато ме раждала, цели три седмици се мъчила, защото не съм искал да изляза от нея. Но моята майка продължавала да ходи до реката с другите жени за прането. Разказваха и как най-сетне настъпил решаващият ден, когато тя повече не можела дори дума да продума, та акушерката си помислила, че мама е заспала от умора. У дома съм виждал понякога как мама с голи ръце измъква горещите тухли от пещта за хляба.

— Стягай по-силно — заповяда ми дядо.

Ние отново задърпахме краищата на ризата ми с все сили. Платът режеше дланите ми. Майка ми пое двата края и ги завърза на възел. Змийската отрова явно не бе успяла да промени навиците й, нито я караше да охка или да припада. Очите й си бяха все така ясни и будни, на устните й бе застинала лека усмивка, сякаш си спомняше за нещо приятно. Но глезенът й видимо започваше силно да се подува.

— Трябва да спреш притока на кръв към ухапаното място — обясни ми Ди Лучи. Той вече бе поел с колата по шосето и затова сега можеше да увеличи скоростта. — Помниш ли как Джузепе лесничея го ухапа змия в долината на глиганите? Тъкмо прекопавал лозето си с мотиката, когато усойницата го ухапала. Помня го, сякаш бе вчера. Отрязаха му крака, за да не се разпространи змийската отрова по цялото му тяло.

— Не говори като някой идиот — сопна му се дядо. — Те му отрязаха крака, защото преди това някакъв глупак се опитал да махне змийската отрова, като разчовъркал ухапаното място с ръждясал нож. И карай по-бавно. Тези пътища са направени за мулета, а не за автомобили.

Шосето не беше тъй изровено колкото черния коларски път до селото, който бе толкова зле, че след всеки пороен дъжд работници трябваше да чукат камъни от околността и да насипват ситно надробения чакъл, за да запълват коловозите и улеите, останали от затъналите в калта каруци. Но пътят се виеше точно до стръмния планински склон и сляпо следваше всяка извивка на урвите, като отстрани оставаше съвсем малко място, не повече от метър ширина, където да отбиеш колата, ако отсреща се зададе нещо. От другата страна беше стръмният склон. Но Ди Лучи умело взимаше завоите, без да намалява скоростта, затова майка ми и аз непрекъснато се клатушкахме наляво или надясно на задната седалка.

— За бога, Андо, не е нужно да ни претрепеш всичките на някой завой — сърдито изрече дядо. Ала Ди Лучи не намали скоростта, а само продължи още по-упорито да натиска клаксона с надеждата, че така ще успее да предупреди, че наближаваме далеч, преди да сме изскочили от поредния остър завой. Но веднъж едва не закачи с колата един селянин, подкарал мулето си, натоварено с наръч сено.

— Проклети селяци! — изруга той. — Повечето от тях никога не са виждали автомобил. — През задното стъкло успях да зърна как зашеметеният собственик на мулето ядосано размаха юмрук след нас.

Ди Лучи за миг се извърна към нас и набързо огледа задната седалка.

— Какъв цвят беше змията? — попита той задъхано.

— Зелена — отвърнах аз, без нито за миг да се замисля.

— Зелена? И ти ли я видя? Е, по-добре, че е била зелена, а не кафява. А от коя страна се появи? Отляво или отдясно?

Явно държеше да покаже колко много знае за змиите.

— Не ни занимавай с твоите суеверия — недоволно се намеси дядо. — Какво разбираш ти от змии?

— Както го казах преди малко, Джузепе лесничея…

— Не щем да слушаме твоята история за Джузепе лесничея — прекъсна го дядо ми.

— Е, щом е тъй, извинявай, ама аз само си помислих, че…

— Мисли си само за шофирането.

За миг Ди Лучи остана смълчан, като вложи цялата си енергия в натискането на спирачките, защото едно стадо овце приближаваше отстрани към шосето. Ръката му стисна клаксона. Профучахме покрай овцете точно когато овчарят диво размаха сопата си, за да изтласка овцете към планинския склон. Сега вече Ди Лучи бе готов да продължи с разпита.

— А къде точно те ухапа?

Майка ми въздъхна отегчено.

— Андо, нали чу какво казах само преди няколко минути. По глезена.

— Да, разбира се, по глезена, ама къде беше ти, когато тя те ухапа по глезена?

— Прекалено близко до змията.

— Извинявай, Кристина. Само те попитах за нещо съвсем просто.

— Прекалено много въпроси задаваш — обясни му мама. — На махленска клюкарка си заприличал. Това е от многото ти стоене в кръчмата, където само слушаш глупостите, които хората дърдорят.

— Е, може пък докторът да поиска да узнае нещо от всичко това. Какво ще правим, ако припаднеш, преди да се доберем до болницата? Джузепе лесничея…

— Извинявай, Андо, ама защо му е на доктора да знае къде съм била, когато змията ме е ухапала? — попита майка ми. В гласа й се прокрадна раздразнение. — Каква е разликата дали ме е ухапала в църквата или в обора?

За няколко мига Ди Лучи остана мълчалив, както правеше в кръчмата, когато пресмяташе на ум сметката на някои от посетителите.

— Значи си била в обора, така ли? — запита той накрая.

— Е, добре, какво ако съм била там? Сега доволен ли си?

Сега Ди Лучи внезапно се успокои и дори изглеждаше зарадван, сякаш гневът на майка ми му бе дал някакво скрито предимство. За кратко остана замислен, само погледът му се рееше нейде далеч напред в долината, сякаш искаше да ни покаже, че всичко това въобще нямаше значение за него. Когато наближихме Рока Сека, той намали скоростта и превключи на първа, но зъбната предавка неприятно проскърца.

— И какво си правила в обора? — запита той най-накрая.

— О, стига си подпитвал, Андо! — скастри го мама. — Какво може да прави човек в обора? Отидох да нахраня свинете!

Сега дядо ми, който като че ли обръщаше много повече внимание на шофирането на Ди Лучи, отколкото на разговора, извърна глава към задната седалка.

— Аз пък си мислех, че сутринта си нахранила животните.

— Отидох само да проверя имат ли вода — нетърпеливо обясни мама. После извърна лице към прозореца на колата. — Тази сутрин не ми остана време да напълня коритата.

Такъв си е Антонио ди Лучи. Все гледа да не остане нищо неясно. Дали пък поназнайваше нещо за това, което бе станало в нашия обор? Или просто бе следвал селския си инстинкт, способен зад най-безобидното събитие да долови някакъв мрачен скандал? Във всеки случай той успя да хвърли камък във водата и да предизвика появата на смущение, което се изписа по лицето на майка ми, толкова спокойно дотогава. Именно това негово разкритие, което сега, по време на дългото ни пътуване изглеждаше съвсем незначително, щеше да му даде право най-малкото да претендира, че пръв е надушил нещо скрито. Нямаше съмнение, че след няколко седмици можеш да го видиш как се обляга на тезгяха в кръчмата си и шепне на някой от постоянните си клиенти:

— И тогава старецът се обърна към нея и рече: Ама нали си нахранила животните тази сутрин. Нахранила животните на сутринта. И тогава всичко се изяснява.