Нино Ричи
Житията на светците (21)

Двайсет и втора глава

Няколко дни преди нашето заминаване аз срещнах Фабрицио, съвсем случайно, разбира се, просто стана на излизане от училище. Него пък точно тогава, в този мрачен ден в края на зимата, го бяха натирили да извежда овцете на баща си през калта и кишата, в която тънеше цялата „Сан Джузепе“. Стори ми се някак по-слаб и изнемощял от последната ни среща през есента; ама все още си ходеше със своите къси панталони и с любимото си кафяво кепе, с неговата незабравима наперена походка, размахващ овчарската гега като царски скиптър. Изчаках го на най-горното стъпало, докато той не зави зад ъгъла, така че да не може да ме види; ама по-късно следобед в същия ден, когато се мъкнех зад овцете ни надолу към Долината на свинете, където снегът съвсем се бе разтопил, го зърнах да идва право срещу мен откъм гробището. Приближи се без дума дори да отрони, само отскубна един стрък от умъртвената миналогодишна трева, за да го задъвче замислено, щом седна и кръстоса крака върху тревата край камъка, на който междувременно и аз бях приседнал.

— Баща ми рече, че нямало много полза от това да се праща на училище такъв като мен — изрече той накрая. — Каза още, че съм бил тъп като муле. А единственото, от което едно муле разбирало, рече ми той, бил камшикът. — Изпъна краката си върху влажната трева и се облегна назад на лакти, задържайки снагата си в тази не много устойчива поза с обиграното нехайство на млад безделник. — Ромпакацо ме върна у дома, защото взех, та запратих камък по един плъх и така направих ей такава дупка в чувала за жито. Бум! — плесна ме той през лицето, досущ като баща ми. А после ми рече: „Защо го направи, бе, глупако?“ — Фабрицио умело имитираше натъртения говор на онези от Рока Сека. — „Защо го направи, бе, малоумнико?“ А после баща ми се закани, че ще му счупи главата. — Изплю част от стръка трева, който дъвчеше, а сетне отново се надигна и протри с дланите си зачервените си нозе. — Както и да е, това за мен няма значение — рече. — Не ти е нужна математиката, за да видиш семето в земята, казва баща ми. А пък тази твоя учителка — Фабрицио изду бузи и вдигна ръце, имитирайки клатушкането на някаква дебела фигура — та тя все едно че ме напляска по задника. „Фабрицио — заговори той с фалцета на учителката, — кажи ми, Фабрицио, защо, за бога, вършиш такива неща!“ Ама вече се отървах от тази свиня!

Слънцето бе започнало да се надига вече точно над Кастилучи, ама светеше някак студено и беше по-червено от предишните дни. Изведнъж задуха силен вятър, спусна се от заснежените склонове на планината и затъркаля отчупените оголени клони към старото ябълково дърво в подножието на склона. Една птица изчурулика няколко самотни звука; затърсих я с поглед сред клоните на близките дървета, но не успях да я открия.

Фабрицио ми подаде една от цигарите си. За миг се поколебах, ама после я взех и се наведох напред към кибритената клечка, която бе запалил и протегнал към мен.

— В Америка всички, до един, пушат като комини — убедено заяви Фабрицио. — Та понякога не можеш да видиш накъде вървиш заради целия този гъст дим.

— Това не е вярно — внезапно му възразих аз.

Фабрицио тръсна глава и ме изгледа странно, накриво някак си, примижал заради слънцето.

— Беше само майтап, де — рече той накрая.

Той грабна шепа пръст и бавно я стисна в юмрука си. Пръстта се посипа като фин прах върху джоба на панталона му. От нея оформи малка купчина, после се наведе напред и издуха върха в средата на купчинката. Пръстта се отдръпна от силния му дъх, примесен с мирис на тютюн, във все по-разширяващ се кръг.

— Когато отидеш в Америка, — пак ме заговори той, — можеш поне едно писмо да ми драснеш и да ми кажеш как е там. А когато насъбереш достатъчно пари, можеш да ме повикаш при себе си.

Само че аз не знаех какво да му отвърна, нито знаех дали искам да напиша това писмо или да му река, че трябва да скъсаме веднъж завинаги; нито пък знаех защо съм му тъй сърдит сега… задето дойде да поговори с мен ли? Като че ли той бе този, който ми бе причинил някакво зло.

— Трябва вече да се прибираме по домовете — рекох. — Иначе скоро ще се стъмни.

— Обещаваш ли да ми напишеш писмо? Без майтап?

— Да.

Той смачка цигарата си в един камък.

— Тогава да го направим както е редно. Изплюй се в шепата си.

— Защо?

— Просто се изплюй. Сега ще видиш.

Изплюх се в дланта си. Фабрицио пое китката ми и притисна дланта ми към устата си; преди да успея да я отдръпна, езикът му облиза насъбралата се там моя слюнка.

— Защо направи това?

— Защото така хората се побратимяват — обясни ми той. — Също като да са от една кръв. Един човек никога няма да нарани някой с неговата кръв. А сега е твой ред.

Фабрицио избърса грапавата си длан о панталоните си и се изплю в нея.

— Хайде — подкани ме той, като протегна ръката си към мен. — Та това е само плюнка. Устата ти през цялото време е пълна с твоята, която е същата като моята.

Но щом езикът ми докосна овлажнената длан на Фабрицио, изведнъж усетих да ми се повдига. Затворих очи и набърже излизах плюнката му, опитвайки се да я изместя към бузата си, за да я изплюя от там, когато Фабрицио си тръгне. Ала стомахът ми отново се разбунтува и повдигна жлъч нагоре чак до гърлото ми, та трябваше да преглътна яко, за да я погълна.

— Готово — рече Фабрицио и се ухили. Сетне бръкна в джоба си и измъкна от там сгъваемия си джобен нож — онзи, който му бе донесъл чичо му от Америка. — Искам да го вземеш. Така ще е сигурно, че един ден пак ще бъдем заедно.

Открай време знаех, че Фабрицио никога не се разделя със сгъваемия си джобен нож; беше се превърнал в нещо като част от тялото му, като, да речем, късите му панталони и кафявото му кепе; или като нещо неотделимо от него — като някой от пръстите по ръцете или по краката му. Не можех да си представя той да се раздели с този нож, също както аз не бих се разделил с моята монета от една лира талисман, от предвоенните.

— Благодаря — едва чуто избъбрих аз и предпазливо поех ножа в дланта си. Внимателно прокарах палеца си по гладката сребърна дръжка.

— Само че гледай да не го изгубиш — напомни ми Фабрицио. — Като дойда при теб в Америка, ще трябва да ми го върнеш.

Така че се получи, че той всъщност не ми подари ножа. Същото би могло да се каже и за моята монета талисман: и аз бих могъл по-късно да си я получа обратно от него, ако тогава бях решил да му я дам. Но Фабрицио вече си бе извадил още една цигара и се изправи, за да отупа прахта от дъното на панталоните си.

— Е, трябва да тръгвам — каза ми той и започна да се отдалечава. — Трябва да прибера овцете преди съвсем да се е стъмнило. — А когато започна да се спуска по стръмнината в здрача, той се обърна, за да ми махне с ръка. — Хей, Вито! — провикна се той. — Пожелавам ти много успехи в Америка!

Вече бе стигнал почти на половината по пътя към гробището, когато аз измъкнах моята лира талисман от джоба си и здраво я стиснах в изпотената си длан.

— Фабрицио! — провикнах се след него.

Той отново се обърна, ама не ме дочака пръв да заговоря.

— Да не забравиш да изпратиш писмото! — извика. — Номер тринадесет, улица „Джовани Батиста“.

С тези думи се обърна и закрачи напред, после спря за миг, за да стъпче на земята угарката от цигарата с тока на обувката си, наполовина се извърна назад, за да ми махне с ръка за последно, а сетне напъха ръце в задните джобове на панталоните си и изчезна сред спускащия се здрач.