Нино Ричи
Житията на светците (18)

Осемнайсета глава

Ако петелът се е запилял по полето, обичаха да повтарят мъжете от Вале дел Соле, кокошката ще снесе яйцата си в нечий чужд полог. Ала всъщност точно това вършеха тези мъже, като оставяха жените си по домовете, докато те самите обикаляха околните ферми или пътуваха още по-надалече, отсъстваха по цели дни или дори месеци, ако си бяха намерили работа във Франция или Швейцария или пък отвъд океана, като тогава отсъствието можеше да се проточи с години. Техните опасения бяха породили толкова много поговорки като: „Пазете жените си като кокошките или те ще станат за храна на трапезата на съседите“ или „Жената е като козата: яде де що види.“ Ала именно жените от нашето село най-сурово осъждаха майка ми. Тъкмо те, а не мъжете им следяха с ястребов поглед от каменните стъпала пред портите си как бавно напредваше нейната болест, сякаш бяха решили да се нагърбят с грижата за опазване от нейното разпространение. Ето, дори и сега, по време на празничната коледна литургия, пък и след края й, докато ние всички се прибирахме по домовете си, мъжете просто си кротуваха предпазливо и само минаваха покрай майка ми с приведени рамене, отклонявайки погледи едва ли не виновно, сякаш бяха принудени да заемат толкова неудобни пози, докато жените неприкрито избягваха близостта с майка ми, отвръщайки студените си очи, докато децата им подтичваха наоколо с изправени гърбове и погледи, вперени само напред, защото се преструваха, че въобще не ни забелязваха нас тримата — майка ми, дядо ми и мен.

Но по-късно, след края на поредния обед в пълно мълчание, въпреки присъствието на леля Лучия и дъщеря й Марта, майка ми още не бе прибрала всичките чинии от трапезата, когато на вратата ненадейно се потропа. Марта погледна към вратата с очи, разширени от любопитство, само че в първия миг никой от нас петимата не помръдна, сякаш не вярвахме, че може да долети подобен звук откъм вратата ни.

— Хайде де, Виторио, отвори най-сетне — нетърпеливо ме подкани накрая леля Лучия.

След миг Джузепина, заедно с мъжа си и децата си, шумно нахълтаха в преддверието, зъзнещи и нетърпеливо потропващи — толкова бе студено, че чак заскрежена пара се вдигаше от тях, — макар всички те да бяха добре облечени, та дори сковани от най-хубавите им празнични дрехи. Почти едновременно те извикаха към нас: „Честито Рождество Христово!“. Джузепина пристъпи неловко към средата на стаята и подаде на майка ми подноса, който бе донесла завит с една бяла кърпа.

— Донесох ти малко домашни сладки — обясни тя. — Сигурно не ти е останало време да приготвяш тук.

Тя бе донесла цял поднос с тънки като хартия вафли, намазани отгоре с дебел слой от пчелен мед и поръсени с малко счукани бадеми. Всяко семейство в селото ни притежаваше метални форми за нарязване на такива вафли, които поднасяха, най-вече с формата на ромбове, само по празниците. Формите ги правеше ковачът от Рока Сека и често изсичаше по тях името или инициалите на този, който му ги бе поръчал, за да се отбелязват и по самите вафли. Само че тази Коледа нашите форми останаха недокоснати в ъгъла на кухнята ни.

— Благодаря — кимна мама, само че не се пресегна да си вземе една от вафлите върху подноса. — Защо не предложиш на децата? — Съпругът на Джузепина още чакаше до вратата, стиснал шапка в ръка, а децата му се тълпяха присвити около него, като за фотография за спомен.

— Елате и седнете — покани ги дядо ми без излишни предисловия. — Кристина, донеси чаша за Алберто.

— Толкова беше хубаво това, което тази година падре Николо нагласи като жива картина в църквата — разбъбри се Джузепина. — За тримата мъдреци и новородените животни и младенеца. Накрая аз се осмелих и поогледах по-отблизо. Дори пелените на младенеца бяха от коприна. Можеш ли си го представи: копринени пелени! Сигурно всичката нагласа е струвала цяло състояние.

— Ами нали и ти си платила за това — сухо отбеляза майка ми.

Но сега дойде ред на следващото почукване на вратата и Ди Лучи влетя в стаята, ведно с жена си и единия от синовете си (другия той винаги оставяше в къщата по Коледа, за да наглежда дюкяна), които занадничаха зад него.

— О, честито Рождество Христово! — провикна се той и тръшна на масата една бутилка ракия. — По-бързо, Кристина, чаши за всички! За да се чукнем за Коледа! — И без да чака подкана, си взе една от вафлите на Джузепина.

— Първо седни де, Андо — рече дядо. — Кристи, донеси ни още чаши.

И така нашият дом, който от месеци не помнеше нещо друго, освен потискаща като великите пости тишина, сега изведнъж се изпълни с глъчка, врява и шум до небесата. Всеки разговаряше с всеки, та не бе ясно кой кого слуша. Явно е било постигнато някакво неписано съгласие сред десетки от къщите в селото, че появата на майка ми в църквата най-после можело да се приеме като някакъв знак за покаяние, тъй отдавна очакван от всичките ни съселяни — и по това със сигурност се е спорило и предъвквало оживено по коледните трапези в тези съседни домове, — че сега те се чувстваха свободни да се съберат около една трапеза с грешницата, както утешаващите посетители в дома на многострадалния Йов. Може би дори си вярваха, че така цялата история се иззема от техните ръце, за да бъде поета от Божиите ръце. Ако някой бе забелязал студеното незачитане, с което майка ми пристъпваше по централната пътека в църквата, преди да заеме мястото си на предната скамейка, съселяните ни сигурно щяха да предпочетат въобще да не я зачетат за празника; обаче какво си мислеше майка ми, си беше само нейна лична работа. Важното е, че хората се нуждаеха от такъв знак. Все едно че майка ми просто бе изписала някакво кодирано послание връз олтара и тези, който го бяха зърнали, сега се чувстваха предоволни да му измислят значение, което да ги устройва.

Следобедът полека-лека отминаваше, но нашата къща продължаваше да се пълни с хора. Дойде Алфредо Мастроантонио — бившият председател на комитета, за когото се бе пуснала мълва, че искал да заеме поста на селски кмет, освободен вече от дядо ми; макар че той се отби само колкото да ни пожелае „Честито Рождество Христово!“, опитвайки се да прикачи малко празничност и веселост към обичайната за него сухота, а също и за да донесе на дядо ми една бутилка с амарето. Неколцина от най-близките ни съседи също прекрачиха нашия праг. Дойдоха племенниците и племенничките на дядо ми. Не след дълго целият поднос с вафлите бе опразнен, защото всеки новодошъл, според обичая, си взимаше по една веднага щом влизаше в стаята. Майка ми прибра подноса и на неговото място постави чинии, пълни с дребни тестени сладки, наричани в нашия край „канцеле“, както и с други десерти. Децата се надпреварваха да ги грабят, като междувременно намираха време да притичват оживено от група на група, чевръсти като привидения, колкото да си вземат по някое лакомство и веднага да се оттеглят с плячката в най-близкия ъгъл. Едновременно се водеха около дузина разговори, смесвайки шума от тях в нещо като бръмчене на пчелен кошер, периодично затихващи и после пак подновявани, пораждани може би от някакъв тайнствен ритъм. Бебета в ръцете и скутовете на майките си ревяха достатъчно мощно, за да спечелят внимание, като надвикат шумотевицата, докато накрая изгубилата търпение майка им крясваше: „О, я стига!“ и отрочето й послушно, макар и за кратко, млъкваше, като се задоволяваше само да скимти.

Неусетно стаята се раздели на две половини: в едната, жените се бяха насъбрали около тезгяха покрай стената и оттам майка ми постоянно доливаше чашите им, без да престава в същото време да мие опразнените; докато мъжете се събраха около кухненската маса, възседнали столовете. Но още от тази сутрин като че ли бе настъпила някаква странна промяна: жените бяха изоставили прекаления си морал, сякаш внезапно си бяха припомнили за някакви прегрешения или престъпления, от които са се отървали ненаказани, защото сега открито показваха загриженост към майка ми, като й предлагаха помощта си в разнасянето на питиетата и сладкишите, за миенето на чашите и чиниите, макар че мама упорито им отказваше всеки път все с една и съща уморена усмивка; а пък мъжете, когато майка ми обикаляше около тях, заета със сервирането, й правеха път с небрежно безразличие, като че ли тя бе невидима за тях, и отново се увличаха в своите разговори, без дори да я погледнат за миг, когато си взимаха питиетата или сладкишите от подадения им поднос. Сякаш нещо в несретата на майка ми изведнъж ги бе накарало да се почувстват неуязвими и силни, та това ги подтикваше да се шегуват помежду си по начин, изглеждащ отстрани доста прям и дори груб, без никакви следи от срамежливост. Дядо ми обаче не говореше много, а само начесто отпиваше от чашата си. По едно време той протегна ръка, за да притегли към себе си Розина, малката дъщеря на Джузепина, докато тя се присягаше към масата за още един сладкиш. От ъгъла на стаята Марта не спираше да следи нас всичките, като си отхапваше от нафората, която бе донесла от църквата. Всеки път, когато проследявах погледа й, той ми се струваше съсредоточен върху по-важното, което ставаше в стаята: Марта гледаше как майка ми мие чашите на мивката или как се връща отново в стаята, с присвити рамене, издаващи някаква едва сдържана ярост. Или гледаше дядо ми, който рязко се изви, за да се изхрачи в огъня.

Но щом се стъмни и светлината от огъня хвърли удължени сенки в стаята, гостите започнаха да се разотиват. Скоро след това си замина и последният от тях, оставяйки след себе си същата тягостна атмосфера на самота, както беше на площада след края на празника. В кухнята много бързо се възвърна познатата напрегната тишина. Дядо ми мълчаливо се взираше в огъня, докато майка ми включи лампата, която висеше над масата и си донесе малко хляб и сирене. Наля чаша вино и дядо ми с трепереща ръка посегна към нея.

— Дойдоха тук — изрече той, все още загледан в огъня, — само за да ни се посмеят.

Майка ми седна на стола до масата и захапа филията хляб, като с рязко дърпане я отхапа на половина.

— Те са идиоти — рече накрая тя. — Само заради теб не ги изгоних от тук с камшика. — Но дядо ми внезапно рязко се извъртя и тръшна чашата си о масата.

— Заради мен ли? Заради мен ли се държиш като обикновена курва? И си мислиш, че си по-добра от тези хора? Те са моите хора, а не ти, нито онзи, който ти стори това. Бог ми е свидетел, че съм страдал през целия си живот, но никога не съм стигал дотам, че да ходя навън с приведена от срам глава. А сега хората идват в къщата ми както ходят на цирк, за да се хилят на клоуните! Ти ще ме довършиш, Кристина, както уби майка си при раждането, и сега мен убиваш, все едно че си притиснала нож до гърлото ми. Никога не съм вдигал ръка да те ударя, но сега искам Бог да ми позволи да те заключа в обора, за да живееш там със свинете, да умреш, утробата ти да пресъхне, да не доживееш да опетниш името ми!

Дядо грабна бастуна си и с мъка се надигна от стола. Лицето му се зачерви. Майка ми се присви и потрепна, очакваща той да вдигне бастуна си срещу нея; но той, без да погледне назад към нея, прекоси стаята, влезе в своята спалня и ядосано затръшна вратата след себе си. Тишината обаче след малко внезапно бе нарушена от някакъв трясък, долетял откъм спалнята му, последван от падане и болезнен вик. В следващия миг майка ми вече бе до вратата му, но когато понечи да я отвори, нещо отвътре й попречи.

— Кракът ми — едва чуто изрече дядо ми. Гласът му бе скован от болката. Беше паднал, а таблата на леглото се бе стоварила отгоре му и единият му крак се бе изкривил под остър ъгъл към вратата и така я бе затиснал. Майка ми коленичи и протегна ръка през процепа, за да отмести крака му, но дядо още веднъж изкрещя от болка.

— Не го мърдай…

Майка ми се надигна и за миг застина в нерешителност. Очите й диво претърсваха стаята, докато накрая се спряха върху брадвата, опряна до купчината дърва.

— Дръпни се настрани, Виторио.

Тя взе брадвата. Затвори вратата на дядовата спалня и накрая заби силно острието на брадвата в рамката на вратата до долната панта. Дървото се разцепи с остър пукот.

— Иди и доведи Ди Лучи — заповяда ми тя. — И му кажи да донесе дървената носилка от църквата, за да можем да го пренесем с нея. — Но аз за миг останах вцепенен, изплашен от силата на замаха на мама, която едва не отцепи пантата от рамката, докато накрая тя се извърна към мен и ми кресна: — Побързай, за бога! — В следващата секунда аз изхвърчах през външната врата и на един дъх пробягах разстоянието до кръчмата на Ди Лучи.

Деветнайсета глава

Когато се прибрах обратно вкъщи, следван от тичащите Ди Лучи и падре Николо, понесли носилката от църквата, заварих мама да довършва нацепването на вратата на трески. По пътя към нас се присъединиха няколко души, а по улицата светкавично бързо плъзна слухът, че кметът сериозно е пострадал; сред броени минути пред нашата къща се сбра половината село. Всички се натискаха, за да могат по-добре да видят какво става. Падре Николо, с черното си расо и шапка стоеше до майка ми и мен в коридора пред спалнята на дядо и търкаше премръзналите си ръце, докато вътре Ди Лучи даваше нареждания на двама от братовчедите на мама — Вирджинио Каталоне и брат му Пасторе, които с лакти си бяха проправили път сред тълпата. Сега те се мъчеха да прокарат носилката през тясното пространство между леглото и дядо, още лежащ на пода. Вирджинио и Пасторе, близнаци, приличащи си като две капки вода, яки и набити, не бяха стъпвали в нашия дом откакто бяха започнали неприятностите на майка ми, но сега не се поколебаха нито за миг да излязат най-отпред в тълпата — веднага щом плъзна мълвата, че дядо ми е пострадал.

— Опитай се да я напъхаш под него, като лъжица! — извика Ди Лучи. Но накрая двамата близнаци престанаха да слушат съветите му, като с един мощен напън изправиха леглото до стената, след което пуснаха носилката на пода. Дядо ми изпъшка шумно, когато го вдигнаха и го пренесоха на носилката. Толкова го болеше, че бе стиснал челюстите си до посиняване.

— Внимателно — обади се мама — Не виждате ли, че го боли?

— Счупил си е крака — намеси се падре Николо.

— Благодаря ти, докторе.

Всички ние отзад се отдръпнахме, когато Вирджинио и Пасторе понесоха носилката през тълпата. Излязоха на улицата, която бе започнала да се посипва от дребни снежинки. Но сега внезапно стана очевидно, че няма как да закараме дядо ми, изпаднал в толкова опасно състояние, с разнебитения фиат на Ди Лучи. Някой предложи да се свалят предното и задното стъкло на автомобила, за да можем да напъхаме вътре носилката.

— Да не си полудял! — изкрещя му Ди Лучи, целият пребледнял. — Можеш ли да ми обясниш как ще го опазя от виелицата, дето се задава, докато шофирам по пътя, а? Нали трябва да бързам колкото може повече?

— Виторио — обади се падре Николо, изправен до нас, опитващ се да запази поне привидно спокойствие, — я влез вътре в къщата и донеси едно одеяло за дядо си.

А когато отново изскочих отвън с одеялото в ръце, майка ми се зададе отдолу, от другия край на улицата, подкарала след себе си мулето на Мастронарди и неговата каручка. В едната й ръка се поклащаше един фенер.

— С тази скорост ще трябва да се пътува цяла нощ — рече тя, като спря мулето и каручката пред нашата къща. — Натоварете го в каручката. Явно няма друг начин. А някой помисли ли с какво ще го завием? — После, явно видя, че стоя изправен там с одеялото в ръце, тя го грабна от ръцете ми и се наведе, за да завие дядо ми, като преди това избърса снега от дрехите му.

— Кристина — рече Ди Лучи, — с тази каручка ще ни трябва половината нощ, за да го откараме до Рока Сека. В това студено време…

За беля тъкмо сега снегът заваля още по-силно.

— А някой друг сеща ли се нещо по-добро?

— Мога поне да отида с колата до Рока Сека и да питам дали няма да изпратя линейката.

— Сам знаеш, не по-зле от мен, че онази проклета линейка от войната насам не е излизала от гаража. И то точно на Бъдни вечер? Никой няма да си покаже носа навън. Но ако толкова искаш, иди и виж какво можеш да направиш. За бога, хора, няма ли някой да донесе още одеяла?

Ди Лучи за миг се поколеба.

— Е, давай, Андо, строши прозорците — предложи някой. — Ще изстинете до смърт, преди да сте се добрали до болницата.

— Да, как ли не? Да ги строша? — кимна Ди Лучи и тръгна към вратата на автомобила си. — Ти и твоите глупави идеи! — Веднага щом се настани на шофьорската седалка, той подкара колата и изчезна сред снега.

Майка ми вече бе подкарала Вирджинио и Пасторе да настанят дядо ми в каручката. Очите му сега бяха затворени, но той не спираше да си мърмори нещо приглушено, сякаш се опитваше да се унесе в сън. По лицето му имаше капки вода — може би от потта му, но можеха да бъдат и от разтопения сняг. С дискретно помръдване на пръста си падре Николо набърже го прекръсти, докато двамата мъже нагласяваха носилката върху каручката. Няколко жени пристъпиха напред с одеяла в ръце; майка ми го зави с дебел слой от тях, а накрая метна едно и на раменете си, след което се настани на капрата на каручката.

— Върнете се да си довършите вечерята — рече тя на своите братовчеди. — От тук нататък мога и сама да се справя. В болницата все ще се намери някой да ми помогне да го внесем вътре.

— Не говори глупости — прекъсна я Вирджинио и се приближи до капрата, за да поеме поводите на мулето. — Пасторът и аз ще го внесем в болницата.

— Не. Това си е моя работа.

— Остави Вирджинио да го откара — рече Мастронарди и собственически огледа каручката си. — Гората е пълна с крадци. Пък и ти, в твоето състояние…

— Мога сама да се грижа за себе си — забързано му отвърна майка ми. И докато Вирджинио и Пасторе още се мотаеха нерешително наоколо, майка ми се надигна на капрата и рязко дръпна поводите. Каручката внезапно потегли напред. Мулето вдигна глава и опъна юздата.

— Кристина, почакай! — извика падре Николо.

Майка ми опъна поводите.

— Какво има?

— И аз ще дойда с теб — задъхано изрече падре Николо. — Крадците няма да посмеят да нападнат един свещеник.

— Ти? — За миг мама го изгледа смаяно. — Добре тогава, хайде. Ама се завий с едно одеяло, че само дебелият ти корем няма да се спаси от студа.

Чу се леко хихикане, но то скоро престана. Падре Николо се изчерви и се поколеба за миг, ама накрая пое одеялото, което една от жените му подаде, та да го наметне на раменете си. Събра краищата на расото си и веднага след това се качи в каручката, след което се измести на капрата с изненадваща пъргавина.

— Аз ще поема поводите — рече той, изведнъж станал много по-сериозен. — А ти се настани отзад, при баща си, за да го пазиш от снега.

— Щом така предпочиташ.

Падре Николо подръпна поводите и мулето потегли с пръхтене. Колелата на каручката заскърцаха, оставяйки следи в пресния сняг. Сега валеше по-гъст, по-тежък сняг и не след дълго каручката изчезна сред бялата пелена. Но ние още задълго останахме навън, защото все пак се виждаше слабата светлина от фенера на майка ми. Накрая и тази светлина изгасна сред обилния снеговалеж и спускащата се нощ. Селяните, насъбрали се пред нашата къща, чак тогава започнаха да се разотиват, бършейки снега от раменете си, мълчаливо крачещи към техните домове, към техните недовършени коледни вечери.