Нино Ричи
Житията на светците (20)

Двайсет и първа глава

Америка. Колко много мечти и страхове и противоречиви оценки са вплетени само в тази една-едничка дума — дума, която е омагьосала целия свят, като някакво заклинание, произнесено за пръв път едва ли не още в зората на сътворението на света, способно да разбунтува всеки от хората в селото, във всеки дом, във всяка фамилия. Във Вале дел Соле мъжете отдавна са започнали да емигрират — на север или към Буенос Айрес или пък към Ню Йорк, като всяка година се претеглят отново и отново всички възможности — дали и тази година сушата ще съсипе реколтата или цената на един парцел земя ще спадне, та ще си струва парите да се купи за пасище; къде да се ходи на гурбет — в Торино или още по на север — в Швейцария; следват обещания за завръщане оттам най-много след една година или сложни пресмятания за годините, които остават да бъдат изживени, както и кроежите за преплаването на океана.

От много години във Вале дел Соле се разнасят легенди за Америка Бащата на моя дядо, който през осемдесетте години на XIX век веднага след раждането на дядо ми напуснал семейството си и заминал за войната в Абисиния, бил един от първите, които се добрали до далечните чужди земи. Когато войната свършила, той започнал да скита — отначало по африканското крайбрежие. Та затова дядо ми все се шегуваше, че баща му си взел невеста от Африка и че по някакъв начин аз имам примес в кръвта си от чернокожите си братовчеди, които изричали молитвите си на някакъв си там неразбираем африкански език, но иначе много добре умеели да псуват на италиански. Накрая прадядо ми стигнал до Аржентина, откъдето после пък отплавал чак до Ню Йорк. В продължение на няколко години той редовно изпращал пари у дома, при това все по-големи суми, с които именно била построена нашата къща, в която сега живеем; но сетне един ден внезапно парите секнали и повече никой нищо не чул за него. След една година най-големият му брат тръгнал да го издирва, ала нищо не открил.

— Просто е изчезнал — разказваше ми дядо. — Може да е умрял или пък още да живее там, сигурно вече към стогодишен, с някоя американка, богата като цар.

Други също се полакомиха от възможностите за бързо забогатяване в Америка. За тях също повече никога нищо не се чу, като някои от тях оставиха в родния си край жени и деца; но повечето от емигрантите ни се завръщаха в родния край, след като бяха отсъствали с години, за да доживеят на спокойствие отредените им години. Във Вале дел Соле имаше няколко къщи, построени със спечелени в чужбина пари; само че от останалите наши къщи ги отличаваше само наличието на един етаж повече или по-големия брой стаи или пък чукалото на портата от полиран бронз. Може би бе така, защото техните собственици се опасяваха да не предизвикат завистта на съседите си.

Но след края на войната селото ни се отличаваше от съседните с това, че все повече хора емигрираха завинаги от тук. След като мъжете потегляха, жените с децата им, а понякога и престарелите им родители ги последваха, като преди това продаваха нивите и добитъка, опаковаха старите гърнета с парите в дървени сандъци, сковани от дърводелеца на селото, изоставяха къщите, отдалече отличаващи се с плътно закованите по прозорците и вратите дървени капаци.

— Ще останат в селото само бебетата и старците — мърмореше дядо ми. — Не остана кой да оре земята.

Никой обаче вече не потегляше за Ню Йорк или Аржентина. Вместо това всички се отправяха единствено към едно място, наречено Сън Парлор. Преди войната двама изселници от нашия край — Салваторе Манчини от Вале дел Соле и Умберто Лонго от Кастилучи, преплавали океана и се установили там. Нашите хора и до днес се кълнат, че това бил първият случай в историята, при който един мъж от Вале дел Соле и един мъж от Кастилучи да успеят заедно да свършат някаква работа, вместо да се опитват да си прережат гърлата. И ето че сега, един по един, техните роднини постепенно се присъединяваха към тях, като приливът на емигранти от нашия край към Сън Парлор се засипваше с всяка изминала година. Всъщност тази местност Сън Парлор беше в новата част на Америка, наричана Канада, за която някои все повтаряха, че била огромна и ужасно студена страна, изобилстваща със свободни, пустеещи земи, само с храсти и сняг по тях, където всичките къщи били дървени и човек не знаел дали свирепите зимни ветрове няма да ги катурнат; докато други пък се кълняха, че Канада била земя, отличаваща се с обширни зеленеещи се полета и езера големи колкото морета, един девствено чист свят, без планини или скалисти почви.

Но за мнозина от нас, които никога не са си подавали носа извън малкия свят, обкръжен от пръстена от планини, затулващи във всички посоки хоризонта на Вале дел Соле, които нито веднъж не са се отдалечавали толкова надалече, че да не могат да чуват биенето на църковните камбани в селската ни църква, Америка все още си оставаше едно общо цялостно географско понятие, в което се сливаха и Ню Йорк, и Буенос Айрес, и Сън Парлор. Като част от някакво огромно село, където бедняшките квартали и извисяващите се до небето сгради или магистралите с препускащи по тях автомобили се редуваха с гори и зелени полета или обширни езера — човек дори би могъл да си въобрази, че целият този неизбродим свят не е по-голям от нашето Вале дел Соле и пръстена от планини, които го обкръжават. Може би защото всичките тези истории, разказвани за Америка, се бяха просмукали в бита на нашето село от стотици години, донесени от онези, които накрая се бяха завърнали в родния край — истории за опушени фабрики и работа в тях, докато вече гърба да не можеш да си изправиш, за оскъдни надници и възтесни бараки, пълни с дървеници или комари. И все пак Америка си оставаше митично царство, сякаш имаше не една, а две Америки: едната продължаваше да предлага най-обикновен, отруден и постен живот, с който нашите селяни бяха привикнали от безчет поколения и бяха приели за своя съдба — нещо като ежедневно бреме, като бъхтене от зори до мрак без никакъв отдих; докато другата Америка бе по-скоро някаква въображаема държава, нещо едва ли не като рай, който този, чийто крак веднъж вече е стъпил там, повече нивга няма да забрави. А най-интересното бе, че тези две представи продължаваха да съществуват едновременно, без едната да пречи на другата — също както козите са хем най-обикновени домашни животни, хем са носители на някакви странни духове или както вещицата от Белмонте е била една грохнала старица и едновременно с това могъща магьосница. Понякога се случваше някой млад мъж да се върне отвъд океана, за да си търси булка в родния край. В такива случаи всичките моми се нагиздваха и пременяваха, захващаха се с ежедневни разходки по площада, наконтени и мечтаещи за страната на свободата, дори всяка втора тяхна дума беше произнасяна с нескрит копнеж „А-ме-ри-ка“; ала щом възжеланият млад момък направеше избора си, те заменяха тази дума с обичайния израз „Светът навсякъде е един и същ“, та дори съжаляваха избраницата, че ще трябва да се раздели с бащиния си дом и с родния си край, за да замени удобствата в семейното гнездо с несигурността, която неминуемо я очакваше отвъд океана.

Странно, но моята майка пък въобще не говореше за Америка, сякаш за нея този континент изобщо не съществуваше. Представите, които си бях изградил за онази страна, бяха почерпани предимно от разказите на дядо ми и от това, което се говореше във Вале дел Соле. „В Америка — бях чул веднъж да казва Джузепина Даньело, — хлябът ти засяда на гърлото като лепило. Сигурно му слагат захар, та затуй никакъв вкус няма.“ Само че самата Джузепина, понеже живееше с остарелите си родители, които нямаха друг, който да се грижи за тях, надали някога щеше да прекоси океана. А пък Мария Майале, която имаше брат в Америка, говореше съвсем друго. Къщите там, разправяше тя, били толкоз добре отоплени, че можеш да си ходиш през цялата зима ей така, само по чорапи. „А пък това с телефоните във всяка стая, за бога, това при тях там е направо задължително да имаш телефон. А къде тук, във Вале дел Соле, да си видял нейде телефон? Ще стане и тук, ама чак когато децата ни умрат и ги закопаят в гробището.“

Фабрицио, зареден със сведения по всякакви теми, веднъж ми бе споменал, че в Америка всички живеели в къщи от стъкло.

— Там можело хей така, докато се къпеш, друг да те огледа както си целият гол-голеничък. Можеш да зяпаш жените по бельо. Хората през цялото време се гледат един друг, ама това там е така, понеже никой в Бога не вярва.

Майка ми замина за Рим и остана там цяла седмица. Завърна се оттам с паспорт — от онези, в които дебелите пергаментови страници бяха подпечатани с квадратен знак на някакъв чужд език, а само датите бяха попълнени на ръка. А пък най-отгоре се четеше „Канада“, изписано с главни букви под малка синя корона. На най-предния лист в паспорта, където тя се беше подписала, бе залепена фотография на мама с мен, която аз досега не помнех да съм виждал някога.

— Наистина ли не я помниш? — попита ме мама, щом я запитах за тази снимка. — Направихме си я в Рока Сека за твоя рожден ден.

— Ама ти оттогава ли си знаела, че ще заминаваме за Америка?

— Разбира се, че не, глупчо. Миналата седмица я открих, докато тършувах из чекмеджетата. Иначе и аз, също като теб, я бях забравила. Ама никакво време нямах за нова снимка.

— Че защо тук пише за някакъв Халифакс^[1]? — попитах. — Аз пък си мислех, че ще заминаваме за Америка.

— Америка е голяма — рече мама.

Заминаванията за Америка бяха нещо обичайно за Вале дел Соле. Мария Манчини бе заминала преди един месец, заедно с родителите си и трите си деца, за да се присъедини към съпруга си в Сън Парлор, а пък един мъж от фамилията Мастроанджело бе напуснал Вале дел Соле веднага след Коледа. Само че най-разумният подбор на време за заминаване винаги изискваше да се предвиди ден-два за ритуалите около раздялата: да се покани на прощален обед или вечеря всеки от най-близките роднини, да се продадат или завещаят всичките притежания на заминаващия; да се загърнат в кафява хартия дузини дребни пратки за нашите хора там, отвъд океана, и да се надпишат на кого точно да се връчат след пристигането; да се приготвят дребни пакетчета с храна за из път; та дори да не се забравят понякога и вързопчетата с по шепа пръст от гробовете на прадедите. Но майка ми и аз, както вече се очертаваше, бяхме някак по-особени, може би защото бяхме принудени да се разделим тъй ненадейно с нашето убежище, като плод, изтръгнат от утробата без да е преминал през периода на бременност; пътническият ни сандък бе приготвен само за един ден, а наблъскването му с дрехи и други вещи всъщност отне на майка ми само броени часове; а пък нашата къща, която по цели месеци не помнеше друго, освен напрегнато мълчание и дълго стаяван гняв, като някаква неизменна през времето константа, неподлежаща на промени, заредена единствено с нашите житейски преживявания и миризми, с нашите истории, почти за една нощ се превърна в празна черупка, особено след като всичките преносими мебели бяха отнесени в къщата на леля Лучия, а по дървените капаци на прозорците отвън бяха заковани напречни летви. Нашите овце и кози, объркани, упорито опъващи се против разместването, бяха прогонени от обора и натирени в обора на леля Лучия, който от години бе изоставен и доста занемарен. Дядо ми отново трябваше да бъде пренесен с църковната носилка в къщата, където бе прекарал детството си. Настаниха го в малка приземна стая, откъдето се виждаше склона на Коле ди Папа, докато майка ми и аз, отново сплотени през тези последни дни, преспахме на горния етаж в стаята на Марта. Самата Марта за известно време спеше в кухнята на матрака, който съвсем доскоро беше мой.

Оставаше само да се оберат последните остатъци от обзавеждането от къщата на дядо ми. Наблъсканият с дрехи и вещи пътнически сандък на майка ми остана да стърчи самотен насред пода на кухнята и като че ли едва тогава осъзнах, че наистина ще се заминава. Но през следващите няколко дни, оставащи до датата на заминаването, не можех да мисля за това. Скитах из улиците, изпълнен с някакво странно усещане за лекота, сякаш във всеки момент можех, просто така, да се издигна във въздуха и да полетя като птица; всичките околни къщи, лица и гласове ми се струваха странно отдалечени или заглъхнали, изгубили способностите си да ме впечатляват с присъствието си. Всичко се дължеше може би на това, че съзнанието ми вече бе запълнено с образи от Америка, с виденията на невероятно високите небостъргачи и зеленеещите се полета там, с лика на един чернокос мъж, когото помнех като мой баща, макар да не смеех да повярвам на всичко това; дори баща ми сега ми изглеждаше просто като някакъв измислен от въображението ми герой; така че единственото сигурно, което виждах в бъдещето си, бе някакво безкрайно пространство, постепенно приемащо в обърканите ми представи вида на безбрежен океан, както и едно пътуване през него, което обаче не бе насочено към мястото, закъдето се говореше, че трябва да пристигнем, а обратно — към Вале дел Соле, което още повече ме объркваше и никак не ми помагаше да се ориентирам, защото все се натрапваше във виденията ми като непрекъснато отдалечаващ се от погледа ми бряг.