Нино Ричи
Житията на светците (23)

Двайсет и четвърта глава

В навечерието на нашето заминаване дядо ми ме извика в стаята си.

— Затвори вратата — нареди ми той.

В неговата собствена къща от стаята му се откриваше гледка към долината, толкова просторна и винаги осветявана от яркото слънце; но от къщата на леля Лучия се виждаше само стръмната страна на улицата, прорязана в планинския склон. Единственият прозорец в неговата стая сега гледаше към косата стена от каменистия склон. А по каменната стена под прозореца имаше много влага и затова дори в стаята се усещаше мирис на нещо влажно и загнило, като някое старо одеяло, престояло твърде дълго захвърлено в някой ъгъл.

Лицето на дядо ми ставаше все по-бледо и измършавяло от това, че се бе залежал. Кожата му се изпъваше върху острите очертания на костите му, които сега изглеждаха трошливи като на птица. Сега лежеше облегнат на възглавницата си. Тялото се очертаваше под одеялото като скромен спомен от някогашната му набита снага.

— Отвори чекмеджето на масата ми — рече той с глас, по-дрезгав от друг път заради вълнението му, — и ми дай кутията с моите медали.

Ръката му потрепери, когато се пресегна към кутията, която му подадох.

— Заслужих тези медали през Първата световна война — заговори той, като отвори кутията. — Първите два не представляват нещо особено, защото ги раздадоха на половината от воюващите на фронта мъже. Но последният е по-ценен. Ето, погледни го.

Той ми върна кутията с нетърпелив жест, сякаш се страхуваше да не я изтърве. Медалите бяха забодени към подплатата от избеляло червено кадифе. Един от тях бе оформен да се закрепва към бронзов медальон, гравиран с лавров венец около звездата в средата и надпис „За военни заслуги“. Самият медальон бе окачен на лента от дебел син плат.

— Ето това е всичко, което заслужих през целия си несретен живот — рече дядо ми и ми върна кутията. — Това и една оскъдна пенсия, с която дори една коза не може да се изхрани. А винаги съм бил толкова глупав да си въобразявам, че е достатъчно. Знаеш ли за какво получих този медал? За това, че спасих живота на един страхливец. Един подлец, на когото — ако сега се изпречи пред мен, ще му пусна един куршум между очите. Носих го на гръб два и половина километра, за Бога, защото мускулите му така се бяха схванали от страх, та не можеше да помръдне. А когато снаряд повреди краката ми, той ме остави да гния в калта. Остави ме да умра там, кълна се в Христа, и то след като му бях спасил живота, пък и никой друг не се върна за мен, докато един от нашите коне не довърши поразията и ме остави завинаги сакат. Лежах там в калта и ми се стори, че изминаха хиляди години, навред наоколо се сипеха снаряди и ми се искаше само веднага да умра. А сега проклинам Бога, че не ме прибра още тогава.

По страните му започнаха да се стичат сълзи, но гласът му още бе сух и горчив, а думите му застиваха във въздуха като скреж.

— Ето — рече той, като затвори кутията и ми я подаде, — вземи ги. Може би ще значат нещо за теб някой ден, когато поотраснеш. И без това няма на кого друг да ги оставя. Когато умра, ще ти оставя къщата, ако се върнеш някога за нея. Но сега си щастлив, че напускаш тази страна, защото е пълна само с Юди и страхливци. Ето затова убиха Мусолини. Сега всеки се изкарва храбрец, всеки ме осъжда, щом ме срещне по улицата, защото съм му показал, че е глупак. Но кой от тези задници и страхливци, които сега ми се смеят в лицето, е истински смелчага? Защо не се оплакваха, когато беше построено новото училище, когато правителството изпрати пари за купуването на терена? През целия си живот бях заобиколен все от предатели и глупаци. Дори и собствената ми дъщеря ме предаде…

Гласът му се задави от връхлетелите го чувства. Опита се да се изправи в леглото, подпирайки се с юмруци върху матрака, но челюстта му се стегна от болка, докато накрая тялото немощно се отпусна под одеялото. Затвори клепачи и се облегна назад на възглавницата, като мускулите на лицето му най-после се поотпуснаха, докато юмруците му бавно се разтвориха. Щом отново отвори очи, той вдигна ръка, за да ме погали по бузата.

— Вземи ги, момчето ми — въздъхна той. — Надявам се само да ти донесат повече щастие, отколкото на мен.