Грег Рука
Закрилникът (9)

9.

— Мога да ви отделя петнадесет минути — каза Лесли Маргил. — Седнете и кажете с какво мога да ви помогна.

Седнах на посочения стол и изчаках домакина да направи същото. Кабинетът му изглеждаше малък, но това беше по-скоро илюзия, защото навсякъде бяха пръснати купчини папки, повечето от пълни с жълти адвокатски листове. Включително и на пода, покрай стените и върху самото му бюро. Той размести няколко, просто за да можем да се виждаме, и поясни с усмивка:

— Чистачката идва само в понеделник.

— Само една ли имате? — подхвърлих.

Адвокатът се засмя, а телефонът иззвъня.

— Мамка му! — изруга той и вдигна ръка в знак на извинение. Машинката трябваше да се обади още два пъти, за да я открие. — Ало?

— Колински на четвърта — излая някакъв глас в репродуктора.

Маргил ми хвърли кос поглед, намръщи се и въздъхна:

— Тоя разговор трябва да го проведа.

— Мога да почакам — успокоих го. Фактически чаках вече два дни, но не беше времето да му го напомням.

Маргил натисна някакъв бутон и обсипа с любезности неизвестния Колински, а аз поднових разглеждането на кабинета му. Столовете бяха само три, включително този под мен и онзи, на който седеше адвокатът. С кожени седалки и изящно извити гърбове от бамбук. Стената зад мен беше заета от лавиците на масивна библиотека, повечето запълнени с обемисти томове по гражданско право на щата Ню Йорк. На стената в съседство висеше литография от Дейвид Адам, представляваща низ от блестящи диаманти, подредени в изчезващи в далечината кръгове. До литографията беше мястото за дипломите на Маргил, наслагани в солидни рамки. Магистърската си степен беше получил в Колумбийския университет. До монитора на бюрото му беше поставен малък скелет от пластмаса, а зад него — две снимки в рамки. На едната беше запечатана сериозна жена, окачила на лицето си прекалено несериозна усмивка. Вероятно съпругата на Маргил. На другата имаше три деца — две момичета и едно момче. Личеше, че момчето е най-малкото. Едно от момичетата рошеше косата му, но на него очевидно не му пукаше.

— Това е семейството ми — поясни Маргил, докато оставяше слушалката. — Снимката е отпреди четири-пет години…

— Прекрасни деца — рекох.

— Хилари, Шошана и Саймън… Момичетата все още са в гимназията, но тази есен Хилари отива в колеж, по всяка вероятност Йейл. В момента е в Ню Хейвън, при майка си… — Облегна се назад в стола и добави: — А сега кажете какво ви води при мен.

Реших да премина в директна атака, просто защото от петнадесетте му минути не беше останало много. През трите дни след завръщането ми от Йорктаун Хейтс изобщо не успях да стигна до него — или беше извън офиса, или в съвещание. Накрая реших да се появя лично, точно в девет сутринта. Секретарката на господин Маргил очевидно ме съжали и обеща някак да ме вмести в програмата му. Това вместване ми струваше почти три часа чакане.

— Значи наистина мислите, че животът на Пъф продължава да е заплашен от наемен убиец? — попита адвокатът, след като изслуша сбития ми разказ. Владееше се добре и успяваше да прогони евентуалните съмнения от лицето си.

— Не знам. — Поклатих глава. — Но съм убеден, че мъжът, когото Натали Трент застреля в „Орсини“, не беше ловецът на Пъф. Всъщност нищо не доказва твърденията на Елиот Трент, че клиентът ви е заплашен от някакъв убиец.

— Свидетел, а не клиент — поправи ме Маргил. — По мое мнение, животът му наистина е в опасност.

— Защо, ако позволите да попитам?

Маргил разтърка брадичката си. Днес си беше сложил вратовръзка на черни точици.

— Джеръмая Пъф е едновременно вещо лице и главен свидетел по едно дело, което нашата фирма е завела срещу „ДТС Индъстриз“.

— Не е ли „ДТС Тъбако“? — попитах.

Маргил кимна.

— Нещо, свързано с цигарите?

Ново кимане.

— Това не е ли стара история?

Маргил отново въздъхна, с което разпиля няколко листа върху бюрото.

— Вероятно имате предвид делото, което стигна до Конгреса.

— Мисля, че по него беше постигнато някакво споразумение.

— Не. — Той поклати глава. — Стигна до фазата на предложение за споразумение. На практика то представлява удар през пръстите на големите тютюневи монополи, но дори и да получи одобрението на Конгреса и президента, пак ще бъде обжалвано пред Върховния съд.

— Все същото е.

Маргил пак поклати глава — жест, който ми напомни за бик преди атака.

— Не. В предложеното споразумение, наред с другите неща, се предвижда и частичен имунитет на тютюневите монополи срещу синдикални действия и индивидуални искове за обезщетение. Чрез него на практика се избягва възмездието за извършените престъпления. Щетите ще бъдат ограничени в рамките на пет милиарда долара годишно. — Главата му спря да се клати. — Звучи страшно много, нали?

— Много е — съгласих се.

— За вас — сигурно, а за мен — абсолютно — рече с въздишка адвокатът. — Но за тях е нищо. Под пет процента от годишните им приходи. И дори не покрива общите разходи на хората, изгубили живота си.

— Но въпреки това…

— Позволете ми да свърша. — Маргил вдигна ръка и аз покорно млъкнах. — Господин Кодиак, вие трябва да сте наясно, че допреди една година тютюневите компании изобщо не споменаваха през обществеността, че тяхната продукция е вредна, да не говорим за факта, че цигарите убиват. Доказателствата в тази посока бяха открити и представени на обществеността от независими източници и отчасти от правителството. Но не и от корпорациите. Изправени пред проядените от рака бели дробове на жертвите си, тютюневите монополи хладнокръвно отсичат: „Не може да се докаже, че ние сме виновни за това“. А за тях доказателството трябва да е очевадно — например във въпросните проядени дробове да бъде открита част от филтъра на техните цигари. Но дори и в този случай те ще възразят и ще посочат, че този продукт не е предназначен за вътрешна употреба. Същевременно в продължение на трийсет и повече години те са абсолютно сигурни, че убиват хората, но въпреки това не вземат никакви мерки. Яростно се борят с опитите да бъде информирана обществеността, харчат милиарди за компрометирането на всеки, който дръзне да се обяви срещу тях. Други милиарди отиват за лъскави рекламни кампании на отровната им продукция. Кампании, на които биха завидели дори нацистите.

— Тези корпорации са изпечени лъжци, а ръководителите им са убийци — продължи той. — Освен това са твърдо решени не само да отхвърлят всякакви обвинения в убийство днес, но и за поколения напред. Като начало се гони именно споразумението, за което ви споменах, господин Кодиак — онова за ограничения имунитет на тютюневите барони. Знаете ли какво означава това? Те искат да се приеме закон, който забранява на обикновения гражданин да ги дава под съд. Те искат да подпишат един чек, а после да си измият ръцете и да продължат бизнеса с продажбата на тютюн, носещ огромни печалби. Искат да правят все повече пари. Най-богатите корпорации на света продават продукция, която убива, но настояват това да им се размине.

— И Пъф може да им попречи, така ли?

— Джери Пъф е в състояние да докаже Голямата измама — отговори Маргил; произнесе последните си думи с видимо наслаждение. — В продължение на двадесет и две години той е бил директор по развойната дейност на ДТС. Освен текущата си работа върху дизайна на цигарите, е участвал и в дискусиите, определящи политиката на компанията. Присъствал е на заседанието, на което ръководството на ДТС е признало, че знае за смъртоносното действие на продукцията си, но взема решение твърдо да отрича това в публичното пространство. Той разполага със сведения от първа ръка за всички вредни химически съставки в продукцията, които компанията официално отрича, може да хвърли светлина и върху генералната стратегия по продажбите й. Може да посочи конкретни имена, конкретни дати. Познавате ли цигарите марка „Глори“?

Кимнах, но с убеждението, че въпросът е риторичен. Маргил очевидно беше загрял и със сигурност би могъл да „пледира“ още дълго време. Но аз не само го слушах внимателно, но и му вярвах — попивах голяма част от убедителността му. Ако Робърт Фрост е прав, когато казва, че съдебните заседатели са само дванайсет човека, които преценяват кой адвокат е по-добър, опонентите на Маргил задължително трябваше да посещават курс по убедително красноречие.

— Марката „Глори Джуниърс“ е създадена през 1982 година и е насочена към по-младите пушачи. По една случайност тя излиза на пазара в момент, в който продажбите на ДТС са най-ниски от две десетилетия. Има подчертано мек вкус, най-меката цигара от цялата гама на компанията. И най-високо съдържание на никотин. За целите на рекламната кампания използват анимационния герой Глори Солджър, когото превръщат в малкото, но умно тигърче Глори Бий, пушещо цигарите си една след друга… Предполагам, че типовете от Медисън Авеню са били единодушни по въпроса, че тигър-пушач звучи по-убедително от някакви проклети насекоми…

— Да закачиш пръсти на тигър е доста по-лесно — отбелязах.

Лицето на Маргил светна, ръцете му трескаво заровиха из джобовете.

— Точно така! — възкликна той. — На тигъра е по-лесно да закачиш пръсти! Трябва да го запомня! — Измъкна автоматична писалка от вътрешния джоб на сакото си и започна да пише нещо в бележника пред себе си.

Изчаках го да завърти капачката и подхвърлих:

— Но вие не отговорихте на въпроса ми. Наистина ли вярвате, че ДТС е наела професионален убиец да затвори устата на Пъф?

Маргил се почеса по брадичката, преди да отговори.

— Процесът започва след три седмици. Става въпрос за частно дело срещу ДТС, заведено във Федералния съд от Глория Брази. Искът е за три и половина милиона долара. Ако спечелим, ще създадем прецедент за Южния район на Ню Йорк. Ще последват стотици дела за обезщетение, които ще струват милиарди на компанията… Но по-важното в случая е, че показанията на Пъф ще бъдат официално регистрирани и ще могат да бъдат използвани в следващите дела, а може би и в предварителното следствие. Не забравяйте, че ДТС е участник в заговор за измама на потребителя. А на практика това означава, че са виновни в убийство по непредпазливост в национален, а дори и в световен мащаб.

— Следователно ще бъдат готови на всичко, за да попречат на заговора да влезе в съдебните протоколи — заключи адвокат Маргил. Аз не казах нищо, но явно изражението ми се беше променило, тъй като след секунда размисъл той добави: — Вероятно разбирате какъв ефект би имала победата ни в едно такова дело.

— ДТС ще понесе тежък удар — казах.

— Дори фатален. Тук не става въпрос само за пари. Става въпрос за вероятност от криминално деяние. Ще ви дам един пример: преди около три години в Сената се проведоха разисквания за дейността на тютюневата промишленост. Може би си спомняте.

— Да, спомням си.

— Специално създадената сенатска комисия призова Уилям Бойър, изпълнителен вицепрезидент маркетинг и продажби на ДТС. Беше му зададен въпросът защо компанията е променила естественото съдържание на никотин в цигарите „Глори Джуниърс“. Отговорът му беше: „Защото се получи вкусът на Вирджиния“. По-нататък Бойър категорично отрече, че компанията му извършва действия, насочени към по-лесното пристрастяване.

Маргил се приведе напред, сякаш искаше да е сигурен, че привлича вниманието ми.

— Уилям Бойър излъга в показанията си пред Сената и Пъф може да го докаже. В продължение на седем години Бойър му е бил пряк началник. В рамките на този срок двамата са провели минимум шест професионални разговора, по време на които Бойър му е дал изрични инструкции (а чрез него и на целия Отдел по научно-развойна дейност) да превърнат „Глори“ в „най-ефективната система за пренос на никотин, която съществува на пазара“. Използвали са термини като „дози“ и „фиксове“, господин Кодиак! Ето защо трябва да ми повярвате, че Пъф се намира в много голяма опасност. Тук става въпрос за изключително алчни хора, които са под заплахата да изгубят всичко, което имат. Те без колебание биха убили, за да спасят печалбите си. И без това го правят по косвен начин вече цели петдесет години. Убийството е в кръвта им.

Телефонът на бюрото отново иззвъня. Той вдигна слушалката, послуша за миг, след което каза на секретарката си да почака.

— Може да си имате проблеми — промърморих. — Трент не успя да спре Джон Доу.

— Той ме предупреди, че ще изразите подобно становище.

— Трент ли?

— Да. Каза, че ще се опитате да ме подплашите с номера за киселото грозде… Такъв ли е случаят ви, господин Кодиак? Кисело грозде?

— Не мисля. — Поклатих глава. — За какво още ви предупреди?

Маргил ми хвърли замислен поглед и промълви:

— За още няколко неща, но те са дреболии.

Изведнъж се почувствах като мушица и се свих на стола си. Като най-нищожното същество на света. Никога не е приятно да откриеш, че хората говорят зад гърба ти, особено когато говорят меко казано неприятни неща.

— Трент е много по-загрижен за репутацията си, отколкото за вашия свидетел — подхвърлих.

— Да, егото му действително е голямо — съгласи се Маргил. — Но фактът си е факт — до този момент той охранява Джери добре.

— Надявам се докрай да е така.

— Аз също. Джери е добър човек. Конфликтен и дяволски гузен, но дълбоко в себе си е добър. И вероятно трябва да бъде пазен не само от професионални убийци… — Маргил хвърли поглед към часовника на бюрото си и въздъхна: — Страхувам се, че това беше времето, което успях да ви отделя. Затрупан съм с работа. Утре е записът на първите показания на Джери.

— Желая ви успех. — Надигнах се от стола.

— Ще ми трябва — каза Маргил и също се изправи. — В един момент не бях сигурен, че изобщо ще го призоват, но после се изясни, че е било технически гаф — някаква секретарка забравила да пусне призовка. И съдията автоматически върнал делото за доразследване.

Стиснах протегнатата му ръка и тръгнах към вратата.

— Радвам се, че се отбихте — подхвърли Маргил. — Ще взема предвид това, което ми казахте.

— Въпреки предупрежденията на Трент? — Вдигнах вежди.

— Трент ви нарече опасен, груб и некомпетентен. Три качества, които днес не успях да забележа.

— О, още не ме познавате! — подхвърлих.