Грег Рука
Закрилникът (11)

11.

Разстоянието от апартамента ми до кантората на Миранда се изминава за двадесетина минути пеша. Кантората се намира южно от пресечката на Бродуей с Пето авеню, доминирана от красиво орнаментирания „Флетирън Билдинг“ по посока на Двадесет и трета улица. За по-напряко реших да мина през парка „Медисън Скуеър“. Заобиколих един киноекип, който заснемаше лятното оживление в градските паркове, и спрях на пресечката да изчакам светофара. Над мен се издигаше статуята на Уилям Хенри Сюард — известният гражданин на Ню Йорк, който, между многото си забележителни инициативи, бил автор и на така наречената Щуротия на Сюард, или покупката на Аляска от Русия. Някой му беше окачил рекламен плакат на носа — едно доста сериозно постижение, като се отчете фактът, че височината до въпросния нос беше повече от четири метра. Плакатът рекламираше някакъв рейв купон, който щеше да се състои в петък вечерта в Уест Сайд. След известен размисъл реших, че едва ли ще мога да присъствам.

Когато стигнах кантората на „Глейзър, Ференцо, Дулитъл и Глейзър“, часовникът ми показваше десет и две минути. Представих се на човека зад гишето на рецепцията — добре облечен младеж, който изобщо не вдигна глава да ме погледне.

— Казвам се Кодиак, бих искал да се видя с госпожица Глейзър.

— В момента госпожица Глейзър е заета — промърмори той.

— Моля ви само да й съобщите, че съм тук. Няма да й отнема повече от две минути.

Администраторът ме огледа хубавичко, след което пусна в ход пластмасовата си усмивка.

— Ще видя какво мога да направя.

Гласът му през репродуктора също беше пластмасов.

— Благодаря — казах и седнах в приемната до десетина клиенти на фирмата. Седмина бяха пръснати по столовете, един седеше на дивана. Само двама бяха прибягнали до услугите на архаичните списания, пръснати по масата. Между другото, успях да открия един брой на „Тайм“, който беше на цели три години.

След петнадесетина минути стъклената врата до рецепцията най-после се отвори и Миранда Глейзър подаде глава през процепа. Беше слаба и стройна, тридесет и две годишна, с късо подстригана черна коса и големи кафяви очи. Днес беше успяла да докара доста голяма прилика с Луиз Брукс, беше с тъмни панталони и скромна блузка, към която беше притиснала дебела купчина папки. Размахах ръце да ме види, а тя ми направи знак да отида при нея и попита:

— Убил ли си някого?

— Добро утро и на теб — отвърнах.

— Просто питам. Тръгвай след мен и бъди кратък. След двадесет и две минути трябва да съм в съда.

Слез тези думи се обърна и забърза по коридора. Наложи ми се да подтичвам, за да не изоставам.

— Имам един въпрос.

— Сигурно е във връзка с последната ти сметка. Трябва да ти кажа, че това беше най-…

— Не, не е сметката. Вече я платих и забравих. Искам да ми обясниш какво означават показанията под клетва.

Тя отвори с крак вратата на кабинета си и тръшна купчината папки върху бюрото. Това стана причина за малка лавина, тъй като горкото й бюро и без това беше претрупано с дела. Когато всичко приключи, Миранда беше клекнала на пода и събираше разни бумаги, а от устата й излиташе неспирен поток ругатни.

Клекнах до нея с намерението да й помогна, но тя панически размаха ръце.

— Да не си посмял! Сама ще се оправя! Защо се интересуваш от клетвените показания?

— От чисто любопитство — отвърнах.

— И не можеш да отскочиш до библиотеката, така ли? — После механично промърмори: — Клетвени показания значи… Те са измислени с единствената цел да позволят предварително снемане на свидетелски показания, които евентуално ще хвърлят допълнителна светлина върху предстоящия процес.

— Което ще рече?

— Юристите от двете страни получават възможност за кръстосан разпит на свидетелите на противната страна още преди внасянето на делото в съда. На практика това е един мини процес. И представлява онази малка подробност, по която действителността се различава от „Матлок“… Никакви тайни добавки в списъка на свидетелите, никакви изненади в стил Пери Мейсън. И двете страни са наясно срещу какво ще се борят в съда.

— Задължителни ли са?

От гърдите на Миранда се откърти тежка въздишка.

— Ако възнамеряваш да използваш даден свидетел по време на процеса, си длъжен да споделиш съответната информация с противника, при това преди началото на заседанията. А той ще реши дали да поиска клетвени показания, или не. Но ако ги поиска, ти си длъжен да се подчиниш. Иначе опонентът ти ще се яви пред съдията и ще заяви, че си укрил информация в предварителната фаза на делото. Обичайната реакция на съдията е да отстрани свидетеля ти. По тази причина ти гледаш да снемеш клетвените показания по възможно най-бързия начин.

— Кога по-точно?

Тя подреди купчината листове на пода и се изправи. Остави ги внимателно в единия край на бюрото и посегна към голямата си адвокатска чанта.

— Преди приключването на следствието. Обикновено в рамките на шейсет дни от датата на процеса.

— А не три седмици, така ли?

Миранда ми хвърли изпълнен с досада поглед и продължи да тъпче документи в чантата си. Беше яка чанта, от излъскала кафява кожа.

— Не, освен ако не е била допусната някаква техническа грешка. Когато следствието приключи, значи точка. Единствено съдията по делото има право да го поднови, но това става само при особени обстоятелства. — Чантата най-сетне се затвори. — Това ли беше? Защото наистина трябва да тръгвам.

— Какво става в случай, че свидетелят умре?

Въпросът привлече вниманието й, едната й вежда бързо подскочи.

— Проблем ли имаш?

— Какво става в случай, че свидетелят умре, но вече е дал клетвени показания?

— Нищо, ако е бил разпитан и от двете страни в съответствие със закона. Една от гаранциите на тези показания се съдържа във факта, че те ще бъдат изслушани в съда.

— Дори и при смърт на свидетеля?

— Най-вече при смърт на свидетеля. По принцип това е най-главната причина за снемането на такива показания.

Имах чувството, че някой ме е ударил с тухла по главата. С тази разлика, че го почувствах в корема.

„Атикъс, ти си абсолютен тъпак“, рекох си.

Адвокатите на ДТС не бързаха да снемат клетвени показания от Пъф просто за да осигурят достатъчно време на Джон Доу. Техническата грешка беше умишлена. Маргил бе споменал, че днес щели да бъдат снети първите клетвени показания на Пъф. Но това означаваше, че би трябвало да го ликвидират преди днешна дата. Процесът нямаше нищо общо, важни бяха показанията под клетва. Доу трябваше да спре Пъф, преди изобщо да е давал някакви показания.

Което означаваше, че ще го убие днес.

— Трябва да използвам телефона ти — казах. Ръката ми вече се протягаше към слушалката.

— Разбира се — отвърна Миранда.

Изрових номера на Маргил от тефтера си, а Миранда се дръпна настрана да не ми пречи. В очите й имаше смесица от присмех, загриженост и гняв. Е, поне аз си въобразявах, че има присмех и загриженост.

— Адвокатска кантора „Маргил, Йонемура и ДиФранко“ — обяви гласът на секретарката. Не беше този, който помнех.

— Лесли Маргил, ако обичате — рекох. — Търся го по спешност!

— Съжалявам, но в момента господин Маргил е в процедура на снемане на клетвени показания.

— Зная. Именно затова е спешно!

— Той не може да се обади, господине.

— Там ли е? При вас ли се снемат клетвените показания?

— Нямам право да разпространявам информация от подобен характер. Ако оставите името си, ще предам на господин Маргил.

— Обаждам се от Ню Хейвън. Става въпрос за съпругата му и Хилари.

Гласът насреща изтъня с три октави и се превърна в шепот:

— Какво се е случило?

— Катастрофа.

— О, Господи! — простена секретарката. — Задръжте така… Той е в кантората на „Ламия и Бракмън“, която се намира на Чембърс Стрийт. — После ми продиктува един номер и добави: — Клетвените показания трябва да започнат в единадесет, но вече би трябвало да е там.

Прекъснах линията и набрах новия номер, като поглеждах часовника си. Десет и тридесет и седем. След две позвънявания се включи автомат, който ме осведоми, че всички линии са заети. Заредих се с търпение и докато чаках, поисках указателя от Миранда.

— Какво се опитваш да разбереш? Какво става?

— Трябва ми адресът на „Ламия и Бракмън“ — отвърнах.

— Кой от всичките? Само в града имат два офиса.

— Онзи на Чембърс.

Тя издърпа едно чекмедже до краката ми и измъкна от него последното издание на „Бел Атлантик“. Грабнах го от ръцете й и припряно започнах да го прелиствам. Посланието на автомата свърши, после друг глас ме помоли да не затварям. Открих листа с адреса, откъснах го и подхвърлих слушалката в скута на Миранда.

— В момента, в който някой се обади, кажи му да прекъснат клетвените показания на Пъф и моментално да го разкарат оттам! Кажи им, че животът му е в опасност!

Тя ме гледаше така, сякаш изведнъж си бях свалил дрехите, за да й покажа копита и извита свинска опашчица.

— А какво да им кажа за теб? — едва успя да прошепне.

— Че много ми се иска да имам криле! — отвърнах, обърнах се и хукнах навън.

 

При добро стечение на обстоятелствата разстоянието от кантората на Миранда до Чембърс Стрийт може да бъде покрито за около половин час. Но условията за това никак не са малко — да попаднеш на благоприятен трафик, на свободно такси и на таксиджия, който знае английски.

Но аз не разполагах с толкова много време.

От входното фоайе на Миранда изскочих направо на Пето авеню, като се опитвах да очертая маршрута си в движение. В крайна сметка реших да тръгна на запад по Седмо. Беше десет и четиридесет и две и по улиците имаше оживено движение. Изскочих на Шестнадесета улица, като профучах покрай един куриер на велосипед, някакъв пикап за доставки и очукан ягуар. Един черен Сатурн потегли в момента на пресичането ми и бях принуден да го прескоча, оставяйки един хубав отпечатък от маратонката си върху покрива му. Миг по-късно изскочих на ъгъла на Осемнадесета. Зад мен някой запсува на испански. Хората отскачаха да ми направят път, а после се оглеждаха, за да видят кой ме гони. Никой не се опита да ме спре. Това все пак беше Ню Йорк…

Докато стигна Шесто авеню, по челото ми избиха ситни капчици пот. Слава Богу, че светлината беше в гърба ми и успях да видя тълпата тийнейджъри на пресечката. Заобиколих ги, а те започнаха да подвикват подире ми. Не им обърнах внимание и продължих да тичам. Оставаше ми още една пресечка, надявах се да я измина без произшествия. Краката започнаха да ме болят.

Изскочих на Седмо авеню и затичах на юг, като се оглеждах за такси. Оттук до Чембърс беше все направо — най-късата дистанция между две точки. Трафикът по авенюто беше доста оживен, но колите все пак се движеха. Подминаха ме четири таксита. Две бяха заети, а другите очевидно не ме харесаха за клиент. Продължих да тичам.

Малко след Дванадесета улица едно такси се освобождаваше от клиента си — латиноамериканка, превита под тежестта на две огромни торби с продукти. Скочих вътре още докато жената плащаше на шофьора.

— Чембърс! — почти изкрещях. — Карай направо по Седмо, колкото по-бързо, толкова по-добре…

Шофьорът беше бял и дебел, очите му внимателно ме опипаха в огледалото. Приведох се напред към блиндираното стъкло.

— Карай!

Не знам на какъв ръб балансираше, но викът ми го накара да скочи оттам. Кракът му натисна педала на газта и колата стремително се понесе напред. Свободната му ръка включи таксиметровия апарат, докато очите му бяха заковани в трафика.

— Бягаш от или бягаш към? — Акцентът му беше източноевропейски, най-вероятно украински.

— Към — отвърнах, докато си поемах дъх. — Решително към.

Той ме дари с нов поглед и леко увеличи скоростта. Стори ми се недостатъчно, но си замълчах. Тъкмо в това се съдържаше рискът — бях оставил придвижването си в ръцете на абсолютно непознат човек. Макар и безполезно, тичането все пак ме беше ангажирало с някакво действие, имах чувството, че нещо зависи от мен.

Стрелнахме се покрай Кинг Стрийт в момента, в който часовникът ми посочи единайсет без десет. Извадих портфейла си и установих, че вътре има само дванадесет долара. Между фасадите се мярнаха кулите на Световния търговски център. Попаднахме на поредица червени светофари и поведохме битка с едно друго такси за позиция в по-добрата лента. Устоях на изкушението да погледна часовника си. Нямаше значение колко време губим, тъй като не можех да направя нищо.

Нямах представа каква организация се изисква за снемане на клетвени показания — кога се появяват страните, кой точно присъства. Ако Мозиър имаше капка акъл, би трябвало да докара Пъф в последния момент, за да го изложи на минимален риск. Йоси вече би трябвало да е направил оглед на района, обръщайки специално внимание на пътищата за изтегляне. Вътрешната охрана би трябвало да е ръководена от Мозиър и екипа за близко наблюдение на Трент.

Излязохме на Бродуей и в същия момент нещо ме жегна. Какви ги вършех, по дяволите? На мястото, към което тичах с изплезен език, положително имаше минимум двадесет професионални охранители от „Сентинел“. Изключителните предохранителни мерки на Трент говореха, че ако има някаква опасност, той положително вече я е видял. Което означаваше, че Пъф е добре и ще бъде добре.

На ъгъла на Чембърс беше спрял един камион на „КонЕд“, а неколцина мъже в комбинезони се бяха навели над канала. Колите внимателно ги заобиколяха. Моят таксиджия направи опит да се промъкне покрай тях, но един работник от Пътното с кафява униформа ни махна с ръка да се оттеглим.

— Ще сляза тук — казах, пуснах дванайсетте си долара на седалката и изскочих навън.

И пак хукнах. Тук тротоарите бяха заети от мъже и жени в делови костюми. Всички предпазливо се отдръпваха да ми направят път. Пред въртящата се врата на Чембърс Стрийт 478 се бяха струпали доста костюми, всички залепили клетъчни телефони до ушите си. Разбутах ги и се вмъкнах в сградата.

Покритата със стъкло указателна табела беше закачена на стената в дъното. „Ламия и Бракмън“ се оказаха на втория етаж. Големият стенен часовник във фоайето твърдеше, че часът е точно единадесет. Имах избор — асансьорът или стълбището. Охранителят на рецепцията ми извика да спра в мига, в който хукнах към стълбите. Оставих вратата след себе си отворена и затичах нагоре.

Бодигардът в цивилно облекло в подножието на стълбището беше изненадан от появата ми. Започна да се оттегля на заден ход. Едната му ръка държеше радиостанцията пред устата, а другата се протягаше към оръжието.

— Клетвените показания! — изкрещях аз. — Къде?

— На третия — отвърна гардът и аз едва тогава си дадох сметка, че е Ланг. Той също ме позна и се отказа да вади оръжието си.

— Ще има опит за покушение! — извиках му, докато го подминавах. — Кажи им!

Ланг отново доближи радиостанцията до устата си. Вратата зад гърба ми рязко се отвори, разнесоха се викове. Беше гардът на рецепцията, когото бях подминал. Ланг му отвърна нещо, после изпитах чувството, че и двамата хукват подире ми. Но в следващия миг изскочих на площадката на третия етаж и се понесох по коридора.

Не беше трудно да ги засека — малка групичка охранители в цивилно облекло в дъното на коридора. Онзи, когото бяха оставили в близост до площадката, протегна ръце да ме задържи, но аз финтирах и продължих да тичам. Виковете му да спра бяха достатъчни силни, за да бъде приет в клуба на колегите си долу.

— Спокойно, спокойно! — започнах да викам и вдигнах ръце високо над главата си.

Купчината в дъното бързо се пръсна, мъжете измъкнаха оръжията си. Мозиър насочи в гърдите ми дулото на тежка берета. Имах неприятното чувство, че всеки момент ще натисне спусъка.

— Не стреляй! — изкрещя той и вдигна лявата си ръка. — Какво търсиш тук, Кодиак, по дяволите?

Помещението, което охраняваха, приличаше на аквариум със стъклените си стени към коридора. Вътре се виждаше голяма правоъгълна маса, около която се бяха настанили Пъф, Маргил и още неколцина непознати. Пъф беше в ъгъла, обграден отляво от Маргил и някакъв тип с лаптоп отдясно. Компютърът беше свързан с печатащо устройство на триножник, поставено до стената. Беше от типа стенотип и приличаше на древна пишеща машина с големи клавиши. От долната й част излизаха листове хартия. Трент стоеше със скръстени ръце зад Пъф. На противоположния край на масата се бяха настанили мъж и жена в официално облекло. Стената в дъното беше заета от широк прозорец, от който се разкриваше панорамна гледка към Чембърс Стрийт.

— Изведете го оттам! — извиках.

— Няма начин, вече започват — поклати глава Мозиър, прибра пистолета в кобура и се облегна на вратата.

— Изведете го, дявол да ви вземе! — изкрещях аз.

Гласът ми явно проникна в аквариума, тъй като хората вътре извърнаха глави. Посегнах към топката на вратата, но Мозиър хвана китката ми и се опита да я извие с помощта на елементарен похват от бойните изкуства. Забих му един прав в лицето с другата си ръка, като за всеки случай го гарнирах с коляно в чатала. Той ме пусна и се прегъна на две. Отместих го от пътя си и го бутнах в обятията на тримата охранители, изправени зад него.

Облещил очи, Трент крещеше да се махам. Чух го още преди да отворя вратата. Всички около масата скочиха. Насочих се право към Пъф, сграбчих го за яката и го изправих.

— Какво правиш бе, да те вземат мътните? — изкрещя Трент.

Бутнах Пъф към вратата, обърнах се и отвърнах:

— Евакуирам клиента ти, глупако! Трябва веднага да…

В следващия миг Мозиър се стовари върху мен с цялата си тежест и ме върна обратно в стаята. Другите гардове бяха хванали Пъф за ръцете и го отвеждаха. Това беше всичко, което видях, тъй като юмрукът на Мозиър летеше към брадичката ми и трябваше да намеря начин да го блокирам. Не успях и тялото ми се блъсна в касата на вратата. Някой ме изтика навън. Мозиър ме сграбчи за ризата и рязко се завъртя. Политнах и се блъснах в отсрещната стена на коридора. Почти едновременно с това получих удар в бъбреците, последван от силен ритник в пищяла. Стоварих се на пода — добре че беше с дебел мокет.

Претърколих се и видях как Трент и един от охранителите се опитват да обуздаят Мозиър. Аквариумът беше празен. От мястото си можех да видя гневните лица на хората, които трябваше да участват в снемането на клетвените показания. Дори Джеръмая Пъф имаше вид на човек, на когото съм развалил празника.

— Това копеле се опита да ме скопи! — оправдаваше се Мозиър.

Маргил се надвеси над мен и строго попита:

— Какво става, по дяволите?

Трент направи една крачка, присъедини се към него и попита:

— Ще благоволиш ли да ни дадеш някакви обяснения?

Направих няколко вдишвания и издишвания и си оправих очилата. Кръстът ми пулсираше от коварния удар в бъбрека. Погледнах часовника си.

Беше единадесет и седем минути.

Отворих уста да отговоря, но в същия момент правоъгълната маса в заседателната зала до нас се взриви.