Грег Рука
Закрилникът (5)

5.

— Закъсня! — посрещна ме наежено Ерика.

— Но ако побързаме, може би ще успеем!

— Това не е топлото посрещане, на което се надявах — промърморих. — За какво да успеем?

— За вечерята, забрави ли? Нали направих резервация в „Портреро“? За осем нула-нула! — Размаха ръце, сякаш даваше сигнали за кацане на невидим самолет. — Дори съм се облякла!

Свалих якето си и го окачих на куката, стърчаща от стената. Ерика бързо го дръпна и го тикна обратно в ръцете ми. Поклатих глава.

— Тази вечер не е подходяща, Ерика. Имах лош ден.

Тя отново се опита да ми връчи якето.

— Какво стана?

— Имаше инцидент.

— Какво означава това?

— Един тип се опита да убие човека, когото охранявахме. Натали го застреля.

Тя успя да се усмихне по начин, който ме възнаграждаваше за остроумието.

— Без майтап? Да не сте измислили нов вид охрана? Хайде, обличай якето и да вървим!

— Не се изразих ясно — казах. — Натали застреля човека, който се опита да убие клиента ни.

— Добре де, разбрах. Хайде да вървим.

Якето отново се озова в ръцете ми.

— Не се шегувам, момиче.

Ерика прекрати опитите си да ме облече, лицето й пребледня. Видях как в главата й се раждат неприятните спомени.

— Нат добре ли е? — попита тя с висок шепот. — Всички ли сте добре?

— Да, няма пострадали — отвърнах и издърпах якето от ръцете й. Под „облечена“, Ерика имаше предвид черна тениска с дълъг ръкав и черни панталони от груб док, които все още нямаха дупки. На шията й висеше верижка с кучешки табелки.

Розовото от бузите й все още отсъстваше.

— Изглеждаш страхотно — похвалих я. — Откъде изрови тези табелки?

Тя се забави една секунда, преди да отговори.

— Твои са. За в случай, че се изгубя…

Отново закачих якето си на куката.

— Дай ми двайсет минути за един душ и една контра, след което съм готов!

 

„Портреро“ се намира в лабиринта от тесни улички на Сохо, които придават на квартала по-скоро европейски, отколкото американски вид. Качихме се на метрото до Спринг Стрийт. Мълчахме. Ерика зяпаше новите реклами на зоологическата градина в Бронкс, а аз продължавах да мисля за събитията от този ден. Бях потънал в мисли толкова дълбоко, че Ерика трябваше да повтори на два пъти името ми, за да осъзная, че сме стигнали нашата спирка. Тя слезе преди мен и тръгна нагоре по стълбите. Пресрещнаха я двама младежи с разпарцаливени дънки и я попитаха иска ли да им прави компания, докато „се скъсат от танци“.

— Трябва да питам татко — отвърна тя и махна с ръка към мен.

Часът на навалицата беше отминал и почти през цялото време бяхме в състояние да вървим един до друг, без да си играем на криеница с пешеходците срещу себе си. Спряхме на светофара на Бродуей и Ерика попита:

— Какви бяха глупостите?

— Моля? — Погледнах я с недоумение.

— Одеве каза: „Глупости“. За какво ставаше въпрос?

— А — кимнах аз. — Мислех, че съм го казал тихо, само на себе си…

— Но аз те чух… Хайде, разказвай.

— Наистина ли искаш да чуеш какво се случи?

Ерика ме потупа успокоително по ръката и ми направи знак, че вече е зелено.

— Давай.

— Според мен човекът, когото Натали застреля, изобщо не е от Десетката…

— А това какво е, име на банда ли?

— „Десетката“ е наименование, придобило популярност в нашите среди. Отнася се за елитна група професионални убийци. Най-добрите десетима на света…

— Нещо като „Денят на чакала“?

— Да, но с тази разлика, че тези хора не са плод на писателско въображение. Те убиват, за да си вадят хляба. Не ги интересува нито политика, нито каузи, нито история. Просто убиват за пари, за много пари…

— И днес Натали е гръмнала един от тях, така ли?

— Поне така си мисли баща й. Според него Натали е гръмнала убиеца с прякор Джон Доу.

— Тъп прякор.

— Е, може би не си го е избирал той. Някой в някоя разузнавателна служба изчислява, че лицето А, лицето В и лицето С се срещат и загиват при подозрителни обстоятелства, а лицето D винаги е някъде наблизо. Но лицето D е професионалист и няма значение под какво име се представя, тъй като то при всички случаи се оказва фалшиво. И по тази причина умникът в споменатата централа го кръщава Джон Доу…

— Джон Дивака е по-хубаво — подхвърли Ерика. — Ей на това му викам готин псевдоним. А Джон Доу? Пфу! Няма блясък…

— Това е целта. Убийците не искат блясък. Те са най-добрите в това, което вършат, не им трябва реклама. Абсолютно дисциплинирани, абсолютно професионални. Не допускат глупави грешки, не поемат глупави рискове. Те дори не отиват да пикаят, без да са си осигурили шест различни пътища за изтегляне и шест фалшиви самоличности за всеки от тези пътища.

— Не разбирам какъв е проблемът — поклати глава Ерика. — Може би Натали не е трябвало да види тоя Джон Доу?

Формулирах отговора си и отворих уста, но в същия миг видях колата. Току-що бяхме завили на юг по Устър, от ресторанта ни деляха шест, може би седем сгради. Беше паркирана край отсрещния тротоар, на пет-шест метра от входа. Порше 911 карера с двойно турбо. Успях да определя цветя му, въпреки че слънцето отдавна се беше скрило зад небостъргачите.

— Ерика — изръмжах и се заковах на място.

— Какво?

Безмълвно й посочих колата.

— Нищо не виждам — каза тя.

— Соча ти едно зелено порше.

— О, онова ли? Дето прилича малко на бричката на Бриджит?

— Точно то.

— Какво съвпадение! — възкликна Ерика. — Може би и тя вечеря в „Портреро“…

— Тя знае ли какви ги вършиш? — Изгледах я намръщено. — Бриджит знае ли, че ще вечерям с вас двечките?

Ерика опипа кичура над обезобразеното си ухо, после тикна ръце в джобовете си и след кратка пауза отсече:

— Искам само да си говорите!

Два пъти за един ден, рекох си. Май поставих личен рекорд в областта на изпързалянето.

— Да си говорите, нищо повече — повтори тя. — Ела в ресторанта, седни и кажи едно „здрасти“. Това е всичко.

— Нещата не стават така.

— Защо да не стават? Кой казва, че не стават? Просто влизаш с мен, и толкоз.

— Но тя не знае, че съм с теб, нали?

— Не знае.

Поклатих глава. Денят наистина започваше да ми идва до гуша. В корема ми нещо помръдна — там, където ме бяха ранили преди време. Запитах се дали не съм скъсал нещо, докато се протягах да извадя Д’Анджело от басейна.

— Влизай и приятна вечеря — казах. — Ще се видим у дома.

— Довечера или утре? — засече ме тя. — Пак ли ще ходиш у Натали?

— Ще се видим по-късно — отвърнах, обърнах се и тръгнах към Спринг Стрийт.

— Надявам се, че ще си прекарате добре! — извика подире ми Ерика. — Дано най-после се начукате до насита!

 

Ходих цял час, опитвах се да потисна гнева, който ме глождеше. Най-малко от всичко на света исках да видя Бриджит, да сложа пръст точно в тази рана. Съмнявах се, че тя се чувства по друг начин. Чувствата ми вече нямаха значение, грешката беше направена.

Най-лесно беше да си го изкарам на Ерика, която беше прибягнала до съвсем елементарна манипулация. Но още на третата пресечка си дадох сметка, че гневът ми е насочен не накъдето трябва. Всъщност бях бесен на Елиот Трент, а невинният трик на Ерика само бе налял масло в огъня.

Трент беше решил, че мога да бъда похарчен, и именно затова ми бе възложил ръководството на операцията. Останалото беше близо до чудото — най-вече, че онзи Джон Доу не си свърши работата и не успя да избие Д’Анджело и всички нас. Останахме живи, защото сбъркаха Натали с хотелска служителка и защото тя поначало е страхотен стрелец.

Освен ако не Джон Доу, а някой друг се бе опитал да ни направи на решето до басейна…

На Четиридесет и трета улица осъзнах, че съм подминал жилището си с около петнайсет преки, и най-сетне си дадох сметка накъде всъщност вървя. Ерика бе свършила добра работа и ме беше накарала да се чувствам виновен, но въпреки това изпитах нещо като колебание. Преди да започна да спя с Натали, никога не се бях питал искам ли да я видя, или не. Появявах се в апартамента й, без да се обаждам, включително и когато отношенията ни бяха обтегнати. Сега обаче никак не ми беше лесно.

Излязох на Парк Авеню и спрях едно такси, което ме хвърли до апартамента на Натали. Бутнах вратата и се представих на портиера.

— Тя ме предупреди, че не желае посещения — изфъфли той. Едва сега забелязах, че му липсват два-три резеца: през хралупите излиташе влажна мъгла.

— Кажи й, че съм Атикъс — рекох.

— Знам кой си — промърмори портиерът, пристъпи към контролното табло и щракна ключа под табелката с надпис 17Д. — Вие двамата сериозно ли го давате? — Обърна се да ме погледне.

— Моля?

— Ти и госпожица Трент… Сериозни ли са намеренията ви?

— Приятели сме.

— Аха… — Портиерът се извърна към мембраната. — Госпожице Трент, дойде приятелят ви Атикъс… Аха. Добре, ще го изпратя горе… — Щракна ключа и добави: — Приятно забавление.

Тръгнах към асансьора. Питах се как този човек се оправя с фрази, в които има повечко съскави и шушкави.

Състоянието ми беше такова, че бях готов на всякакви победи, дори и най-малките.

 

Тя ме чакаше пред вратата.

Излязох от асансьора.

— И теб те човърка, нали? — попита ме.

— Аха.

— Влизай.

Влязох подир нея и излязох на малката веранда.

— Искаш ли нещо за пиене? Кафе?

— Кафе ще е чудесно.

Тя се скри вътре, а аз останах да се наслаждавам на цветята, засадени в дълги пластмасови сандъчета покрай парапета. Натали имаше голям апартамент — от онези, за които обитателите на Манхатън са готови да си издерат очите. Добре разположен, с хубава гледка към Ист Ривър и светлините на Бронкс на североизток.

След десетина минути Натали дойде с две големи чаши и пепелник, балансиращ върху едната. Взех самичкото кафе, а тя седна и сложи пепелника на масата между нас. От джоба на панталона й се появи пакет цигари. Тя запали, дръпна дълбоко и изпусна дима с лека кашлица.

— Откога си пропушила? — попитах.

— Петнайсетина минути след като се разделихме. Направих го, за да ядосам баща ми.

— И как го направи? Обади му се и му каза, че си пропушила?

— Мама почина от рак — отвърна тя.

— О.

— Адски тъп начин да си заминеш — промърмори тя, приковала очи в огънчето на цигарата си. Дръпна още веднъж, но този път не се закашля. — И така, какво от цялата работа те измъчва?

— Не вярвам, че член на Десетката ще пренебрегне основни правила. Достатъчно е било нашият Джон Доу да направи малко проучване, за да разбере, че Д’Анджело не е неговият човек…

— Това първо. — Натали кимна и изтръска пепелта от цигарата си. — А аз се питам как е мислил да се измъкне…

— Аз също.

— Автоматът ФН-90 едва ли може да се нарече префинено оръжие. Той предлага сериозна огнева мощ, а притежателят му явно е имал намерението да ни избие. Може би първо нас, а след това на спокойствие да очисти и Д’Анджело…

— Което означава, че е знаел за охраната на Д’Анджело и е планирал в съответствие с този факт.

Натали кимна.

— Но след като е знаел за охраната, пак би трябвало да свърши малко предварителна работа — подхвърлих. — А тя несъмнено щеше да му разкрие, че Д’Анджело не е Пъф…

— Може би Пъф и Д’Анджело си приличат — подхвърли тя.

— Може би.

— Но не мислиш така, нали?

— А ти?

— И аз.

— Няма логика — въздъхнах.

Натали издуха облаче дим. Очите ни го проследиха как се извива над червените карамфили, гордо щръкнали от зелената си кутия. Отпих глътка кафе. Имаше вкус на ванилия.

— Има и още нещо — каза Натали. — Защо в басейна? Защо не в залата за щанги или някъде из коридорите? Искам да кажа, че бяхме уязвими не само край басейна, но и на други места в хотела. Защо просто не е наел една стая по маршрута ни, където да ни изчака да минем и да ни засипе с куршуми?

— Дори нямаше да го видим — съгласих се.

— Разбира се. Затова си мисля, че ако този човек наистина е бил в списъка на десетимата най-опасни престъпници на света, е попаднал там по погрешка…

Оставих чашата си на масичката. Никога не съм си падал по ванилията. Натали допуши цигарата си, пусна я на плочките й я размаза с крак. Наведе се, вдигна фаса и го пусна в пепелника до себе си, после побърза да запали отново. На верандата беше много приятно — топло, но с чудесен прохладен ветрец.

— Някой трябва да информира татко — подхвърли тя след малко.

— Според мен той няма да го чуе. За него „Сентинел“ е спрял Джон Доу и точка по въпроса.

— Това не беше никакъв Джон Доу.

— Знам.

Натали смачка и втората цигара.

— В такъв случай кого застрелях днес?