Грег Рука
Закрилникът (6)

6.

На другата сутрин станах рано. Ерика още спеше. Излязох да потичам и на връщане се отбих да купя соленки. Взех душ и облякох чисти дрехи, сложих соленките във фурната и тръгнах на обичайната си обиколка на блока. Този апартамент ми го намери Бриджит. Тя ме свърза с управителите на имота, които ми предложиха да не плащам наем, но да поема охраната на сградата. В допълнение поискаха разрешението ми да включат в офертите си и уточнението, че в блока живее специалният им консултант по сигурността. На практика нямах кой знае каква работа. Проверявах дали са заключени вратите, които трябваше да са заключени, а сутрешните ми обиколки имаха за цел установяването на евентуални щети от вандали и бездомници, стига да имаше такива. Апартаментът под нас беше опразнен още в началото на лятото и оттогава очакваше новите си наематели. Хората от агенцията за недвижими имоти често забравяха да го заключат след поредния оглед. По тази причина го бях включил в обиколката си. Оказа се, че и днес входната врата е отключена. Направих кратък оглед на помещенията, после затворих и заключих. Надявах се новият наемател да е кротък и да не вдига много шум.

Когато се качих горе, от стаята на Ерика все още не долиташе никакъв звук. Написах й бележка, за да я предупредя, че през по-голямата част от деня ще съм навън и че във фурната има топли соленки. Залепих я на огледалото в банята, взех си една соленка и излязох. Дъвках я бавно и с наслаждение по целия път до спирката на метрото на Двайсет и осма и Парк Авеню. На площад „Юниън“ отново излязох на повърхността и се прехвърлих на експресния автобус, който ме закара до Сити Хол. Там тръгнах пеша в обратна посока, през площад „Фоли“ към Федерал Плаза. Беше единайсет и малко и улиците започваха да се изпълват с гладни държавни служители. Открих работещ телефонен автомат, пуснах му една монета от двайсет и пет цента и набрах номератора на ФБР.

— Скот Фаулър, ако обичате.

Нещо прещрака, после се включи запис, който ме увери, че лично аз бих могъл да предотвратя някакво престъпление, при това без да се излагам на никакъв риск. Спомена се нещо и за парична награда. Тъкмо започнах да проявявам интерес, когато в слушалката екна гласът на специален агент Скот Фаулър:

— Атикъс? Какво има?

— Много ли си зает?

— Зависи какво искаш.

— Чу ли за Натали?

— Да. Вчера видяла сметката на някакъв убиец в хотел „Орсини“.

— Това е въпросът, който бих искал да обсъдим.

— Къде си?

— Точно пред службата ти.

— Ще черпиш един обяд — отсече той и затвори.

Пресякох улицата и тръгнах през площада. В двата му края имаше по една количка с топли закуски. Купих два хотдога от едната и прибавих към тях и кутийка безалкохолно от серията „Д-р Браун“. Скот се появи точно когато си получавах рестото. Размахах кутийката, за да привлека вниманието му. Той спря да си сложи слънчевите очила и се приближи едва тогава.

— Инкогнито, а? — подкачих го.

— Блести ми в очите, глупако — отвърна специален агент Фаулър. — Нося контактни лещи и от слънцето ми става много гадно…

Подадох му обяда.

— За един хотдог няма да ти кажа кой е в списъка на десетимата най-издирвани престъпници.

— На икономичен бюджет съм — поясних.

— Виждам — промърмори той. — Ела да седнем на някоя пейка…

Паркирахме се точно срещу сградата на Върховния съд. Скот разгъна върху коленете си книжна салфетка и захапа първия сандвич. Той е с четири години по-голям от мен, вече е прехвърлил трийсетте. Това обаче не му пречи да изглежда много по-млад и много по-добре. И е от хората, при които дрехите нямат никакво значение — каквото й да облече, винаги изглежда така, сякаш току-що се връща от някой калифорнийски плаж, където е сърфирал на воля…

— Мога да позная какво те интересува — промърмори той, след като унищожи първия хотдог. — Но едва ли ще ти бъда полезен. На теб ти трябват момчетата от местния филиал на Интерпол, а аз работя само върху вътрешни разследвания…

— Но… — Погледнах го очаквателно.

— Но — ухили се Скот. — Все пак направих някои проверки, ей така — за всеки случай…

— Да ги чуем.

— О, не знам… — проточи той; изследваше внимателно втория хотдог. — Информацията ми със сигурност струва повече от това тук…

— Добре де, ако ми хареса, ще има премия — рекох.

— Е, това вече е друга работа! — Той отвори кутийката и отпи една глътка. — Убиецът все още не е идентифициран, но това нищо не значи, тъй като са минали само двайсет и четири часа. Градската полиция на Ню Йорк е открила тайния му склад, или един от тайните му складове. В индустриалния квартал край летище „Кенеди“. Почти трийсет бона кеш, повечето в долари, пет хиляди в дойче марки. И доста оръжие: две МГ-та и една пушка „Щаер“, два пищова. Всичко чисто. Между другото, пищовите са П-7…

Това ме изненада, но не много. Всеки, който работи с пистолети, си има предпочитания. Моите са на страната на П-7, по много и основателни причини. Това не е непознато оръжие, но не е и особено популярно. В един свят, който гъмжи от хиляди видове огнестрелни оръжия, нищо не може да ме учуди. Все пак останах леко обезпокоен от факта, че един професионален убиец има моите предпочитания.

— Твоите са налице, нали? — ухили ми се Скот.

Престорих се, че ровя из джобовете си; усмивката му се разшири.

После спрях и вдигнах глава.

— Друго?

— Няма други ФН-90, ако това те интересува. Но имаше половин сандък със зашеметяващи гранати — от онези, които са на въоръжение в американската армия. — Скот облиза пръстите си, след това ги избърса в салфетката, която вече се разпадаше от постоянното му внимание. — Най-вероятно са купени на черния пазар. Открили са и два комплекта лични документи. Добра изработка и вероятно доста скъпи… Единият е на името Морис Дерво, французин, другият на испанец с името Ихонен Салваторе… — Приятелят ми млъкна за момент, после си направи труда да произнесе и двете имена буква по буква. — След направените проверки се оказа, че Дерво си е съвсем истински, само дето е умрял. Преди две години, през ноември. Предполагам, че и за Салваторе ще изскочи нещо такова…

— Открили ли са нещо у трупа?

— Петстотин долара в брой и джобен глок. Разбира се, ако не броим гранатите и ключето за тайния склад. Нищо повече.

— Никакви документи, така ли?

— Не.

— Това не ти ли се струва странно?

Скот замълча и съсредоточено опипа обицата-копче на лявото си ухо.

— Не съвсем. Тръгнал е да трепе хора, за какво са му документи? Искал е да работи чисто, просто за всеки случай — и този случай се е появил… Вероятно е възнамерявал да тръгне към тайния си склад веднага след като си свърши работата…

— А ако не го бяхме спрели? — попитах. — Не мислиш ли, че щяха да му трябват документи?

— Може би е държал един комплект някъде наблизо. Най-вероятно в самия хотел… — Очите на приятеля ми се насочиха към няколко жени, които дъвчеха обяда си на десетина метра от нас. Всичките бяха млади — на по двадесет, всичките бяха с поли. — Такива неща може да се очакват…

— Знам.

— Дали не долових сянка от подозрение в гласа ти?

— Наречи го по-скоро учудване — отвърнах. — Трент твърди, че убиецът е член на Десетката…

— Джон Доу. — Скот кимна. — Този слух наистина витае из службата. Но няма начин да бъде потвърден…

— А Джон Доу съществува реално, така ли?

— Местното бюро на Интерпол има досие, съставено от различни източници. В него са описани серия убийства, най-вероятно поръчкови, които според тях са извършени от един и същ човек. Наричат го Джон Доу, но според нас това няма никакво значение, тъй като липсват доказателства. Поръчковите убийци не са от хората, които поемат отговорност за извършеното, освен това са достатъчно опитни, за да не оставят едни и същи улики, сочещи определен начин на работа. Един бизнесмен е отровен в Италия, друг е взривен в Рио, трети пада от небостъргач в Манхатън. Тези инциденти може да се дело на един и същи убиец, докато друг може да няма нищо общо с тях.

— В такъв случай какво кара Трент да твърди, че вчерашният е именно Джон Доу?

— Ами… Имаме сведения, че един от членовете на Десетката наистина се намира в Щатите — отвърна Скот. — Но това са по-скоро подозрения. Пак поради същия проблем — липса на доказателства. Преди два месеца наблюдаван от ЦРУ търговец на оръжие осъществява едно пътуване до Брайтън Бридж в Бруклин, където депозира един милион долара в банка, контролирана от руската мафия, а след това заминава за Мексико. Седмица по-късно в Бостън се появява един майстор на тапети, който бързо изчезва в Провидънс. Горе-долу по същото време изчезва и онзи милион, който е депозиран в Брайтън Бридж. След още два дни търговецът на оръжие се появява в Сан Франциско, а след това заминава за Япония…

— И тези хора са свързани с Десетката, така ли?

— Подозира се, че са свързани с Десетката — поправи ме Скот. — По-вероятно е орбитите им да се пресичат. Това може да не означава нищо, но може да означава и всичко…

— Да се побърка човек! — промърморих.

— О, да. — Скот опразни кутийката с питието си и внимателно я нагласи върху облегалката на скамейката, върху която някой бе изрисувал разкривена свастика. — Хубав ден — промърмори той. — Особено за плаж. Жалко, че тук морето смърди…

— Вземи си два дни отпуска и отскочи до Флорида.

— Това е идея. Ти пуска ли се по вълните, докато беше в Калифорния?

— Не съм сърфист. А ти откъде знаеш, че съм бил в Калифорния?

— Бриджит ми спомена нещо такова. Предполагам, че го е чула от Ерика…

— Не знаех, че се виждаш с Бриджит — подхвърлих.

— Миналата седмица вечеряхме заедно.

— Това ми звучи страшно идилично — рекох. До момента, в който произнесох тези думи, бях абсолютно убеден, че ги казвам съвсем невинно.

Скот свали кутийката от облегалката и промърмори:

— Излизали сме само пет-шест пъти.

Каза го така, сякаш се извиняваше. Но от това само ми стана по-болно. Установил със сигурност, че приятелят ми излиза с Бриджит, бързо изгубих охота за разговор. Станах и рекох:

— Благодаря, че се видяхме…

— Не е това, което си мислиш, Атикъс.

— Ти не знаеш какво мисля, Скот. А това, за което ми говориш, изобщо не е моя работа.

— Не е това, което си мислиш — повтори той, но аз вече крачех към спирката на метрото.

 

Не е моя работа. Изобщо не ме засяга какво прави Скот, какво прави Бриджит. Нямам претенции към нито един от двамата, особено към Бриджит. След като има връзка с нея, това си е негова работа. Знаех го, но от това не ми ставаше по-леко. Не знаех дори кое ме безпокои повече: фактът, че Скот се вижда с Бриджит; че Бриджит желае да излиза с него, или че след цели девет месеца това продължава да ме разстройва.

Когато излязох от станцията на метрото и тръгнах към къщи, все пак стигнах до някакво решение — че в крайна сметка това няма никакво значение. Едно обаче знаех със сигурност: току-що бях приключил последната си среща със Скот Фаулър, когото, ако това изобщо се случеше, щях да видя чак след много време…