Грег Рука
Закрилникът (20)

20.

Срещу мен се блещеха цели петстотин хиляди долара.

Два чека на приносител — по един за мен и Натали. Нови и чистички, с остри ръбчета. Можех да усетя с пръсти вдлъбнатините в плътната хартия, оставени от цифрите. Самите цифри изглеждаха огромни, а нулите — направо внушителни.

На сцената Вилма Кели кандърдисваше Били Флин да я измъкне от смъртоносния капан.

Натали не гледаше натам, но не обръщаше внимание и на нулите. Беше изцяло ангажирана от Клеър Малъри, помощничката на Нийл Ламия от Атланта, седнала срещу нас в една от ложите на театър „Шуберт“. Жената изглеждаше абсолютно спокойна, а чековете лежаха върху дамската чанта, положена в скута й. Беше голяма чанта от черна кожа, солидна и скъпа. Приличаше по-скоро на детска училищна раница, отколкото на дамски атрибут.

— Двеста и петдесет хиляди долара за всеки от вас като аванс — повтори Малъри. — Приемете тези пари като преддоговорна премия.

Гледахме как чековете се плъзгат обратно в черната чанта. Ноктите й бяха обработени безупречно, а лакът им беше толкова фин, че в първия момент не личеше изобщо. Тя нагласи чантата в скута си и я обви с две ръце, сякаш пътуваше в метрото и се страхуваше някой да не й я дръпне.

Били Флин запя за нещата от живота, който всъщност не бил нищо друго освен шоубизнес.

 

Заедно отворихме плика, който ни даде русата жена. Вътре имаше два билета за тазвечерния спектакъл на „Чикаго“.

— Вече е започнал — каза Натали след кратка справка с часовника си. — Преди двайсетина минути…

— Мамка му — изсумтях. — Пак няма да разбера какво става.

— Аз ще ти разкажа интригата. Гледах го през май.

— Хубав ли е?

— Струва си повторно посещение.

Кимнах на въпросителния й поглед и тя се изправи на ръба на тротоара с намерението да спре такси. Нямаше смисъл от много приказки. Билетите бяха покана, на която нямаше как да откажем. Нямаше значение кой всъщност ги изпраща — Джон и Драма, Порги и Бес, Мат и Джеф…

Таксито ни стовари пред театъра малко преди девет. Разпоредителят погледна билетите ни и обясни, че не може да ни настани преди антракта. Останахме във фоайето и се заслушахме в музиката, която долиташе от сцената. Натали започна да ме запознава с кратката версия на либретото.

После музиката спря и публиката изпълни фоайетата, тълпейки се пред бюфета и тоалетните. Разпоредителят ни връчи по едно копие на „Плейбил“ и ни поведе нагоре по стълбите. Прекосихме малък балкон, зает от частни ложи. Нашата се оказа на десетина метра вляво от сцената.

Там ни очакваше Клеър Малъри. Беше сама и изглеждаше точно както на Чембърс Стрийт, когато трябваше да бъдат снети клетвените показания на Пъф. Беше сменила деловото си костюмче с къса рокля с овално деколте, напълно лишена от ръкави. Тъмнозелена на цвят, с дължина до коленете. Стисна ръцете ни и изрази съжаление за закъснението ни. После любезно попита дали искаме кратък преразказ на действията, които сме изпуснали.

— Искам обяснение — отвърнах.

— С удоволствие.

След което се появиха чековете, следвани от офертата.

 

— Упълномощена съм да преговарям в случай, че размерът на хонорара не ви удовлетворява — добави Малъри и бях принуден да се наведа напред, за да я чуя. Улових аромата на парфюма й — нещо средно между плодове и цветя, което ми причини леко стягане в гърдите.

— От името на ДТС? — попита Натали.

— Разбира се. Това няма нищо общо с „Ламия и Бракмън“ — отвърна жената и отново отвори чантата си. Този път извади два комплекта документи. Успях да зърна чековете, които останаха вътре в компанията на четка за коса и някаква пудра. Документите се оказаха договори. Персонални, по петнадесетина страници, запълнени с изобилие от юридически заврънкулки.

— Моля, прегледайте ги.

— По-добре ни осведомете устно — подхвърлих. — Ще стане по-бързо.

— С удоволствие. По силата на тези договори вие и госпожица Трент сте наети за консултанти по сигурността на „ДТС Индъстриз“ за срок от една година, считано от утре. Заплатата ви ще бъде осемдесет и четири хиляди долара месечно. Разбира се, в тези пари не се включва преддоговорният бонус, за който стана въпрос преди малко. Договорът включва пълна медицинска и социална осигуровка и покрива всички разходи по преместванията и свързаните с тях инциденти.

— Какво точно ще се иска от нас срещу всичко това? — попита Натали, без да откъсва очи от сцената.

— Вие и господин Кодиак поемате отговорността за охраната на директорския борд на ДТС, включително в домашни условия и в чужбина, на работа и извън нея.

— Нима ДТС не си е наела специализирана фирма за това? — намесих се.

— Фактически ДТС използва услугите на три такива фирми. „Андерсън Виджилънт“ отговаря за сигурността на заводите ни във Вирджиния и двете Каролини. „Тред Дифенс 2000“ отговаря за сигурността на централите ни в Лос Анджелис, Хюстън и Сейнт Луис, а „Омега Текнолъджис“ е наета за борба с промишления шпионаж чрез най-съвременни електронни системи.

— Добри фирми — казах аз. И наистина бяха добри, въпреки глупавите си имена. Освен това бяха големи, със стотици специалисти на ведомост. В сравнение с тях ние с Натали бяхме дребни риби, на светлинни години от класата им.

— Наистина са много добри — съгласи се Клеър Малъри. — Всяка в своята област. Но вие несъмнено сте отбелязали, че нито една от тях не е специализирана в личната охрана.

— И това е причината, поради която ДТС иска да наеме нас? — скептично подхвърли Натали.

— Съществуват опасения, че мнозина от отделните висши ръководители на компанията може би са изложени на рискове — отвърна Малъри. — Особено в обстановка на непрекъснато увеличаващите се отвличания с цел откуп. ДТС предпочита да бъде обезопасена добре, вместо да съжалява.

Прелистих договора в ръцете си. Доколкото можех да преценя, тази жена действаше директно и доста ефективно. Мангизите буквално изскачаха от хартията и се забиваха в мозъка ми.

Песнопението на сцената спря и публиката го възнагради с вежливи аплодисменти. Същото стори и Малъри, макар че цялото й внимание беше насочено към нас.

Затворих папката с договора и сведох глава. Бях направил изчисленията, които жената срещу мен знаеше, че ще направя, но тя за всеки случай искаше да ги съобщи и на глас.

— Заплатата на всеки от вас ще е около един милион и осем хиляди долара годишно — съобщи тържествено тя.

— Странна цифра — рече Натали. Не разбрах дали се шегува, или цифрата наистина й се струва странна.

Малъри очевидно възприе второто предположение, защото кимна и продължи:

— Както вече ви казах, имам пълномощията да преговарям за сумата — разбира се, в рамките на определени граници. Ще направите ли контраоферта?

— И договорът влиза в сила от утре, така ли? — попитах.

— Да.

— И работим изключително за ДТС?

— За срок от дванадесет месеца. Ръководството на компанията очаква, че срещу сумата, която предлага, винаги ще бъдете на разположение. За целта е желателно да се преместите в Чарлстън.

Кимнах. Мъчех се да не гледам договора. Пеенето на сцената се поднови, но не чувах нищо. Мислех си за Ерика и колежа, за апартамента и сметките ми. Натали безмълвно ми гледаше сеира.

Човекът, който получава суми като тези в договора, се нарича другояче. Той не живее под наем, защото си има собствен дом. Той изпраща в колеж децата си или онези, които зависят от него. Плаща си сметките навреме и инвестира на Уолстрийт, никога не търси заеми от приятели, за да си купи нужното оборудване. Милионерът не се тревожи за болнични сметки или непредвидени разходи, за чекове без покритие или такива, които се бавят прекалено дълго.

Натали търпеливо чакаше. За момент адски я намразих.

— Няма ли възможност да отложим подписването на договора до приключването на сегашния ни ангажимент? — попитах.

— Боя се, че не — поклати глава Малъри. — По този въпрос са категорични. Искат ви на борда веднага.

— Много удобно — промърмори Натали. — Тъкмо поемаме една работа и хоп — ДТС се появява с още едно безкрайно съблазнително предложение…

— Впечатлени са от начина, по който се грижите за охраната на господин Пъф — спокойно поясни Малъри. — Приемам, че сте поставени в малко неудобно положение, но тези хора не са от търпеливите и предпочитат да действат с максимална бързина. Господин Кодиак?

— Хм…

— Какво решавате?

Мълчаливо поклатих глава.

— Нима деветдесет хиляди месечно не решават проблемите ви? — Тя ме погледна с почти истинска невинност.

— Ламия знае ли, че ни отправяте подобна оферта? — попитах.

Тя поклати глава.

— Госпожице Малъри, не съм много вещ в правната етика, но не нарушавате ли някакви правила? Не сме ли свидетели на типичен случай на конфликт на интереси?

Малъри се поколеба за момент, после кимна, вероятно решила, че може да ни се довери.

— Бях помолена от ДТС да ви направя тази оферта.

— Но това ви поставя в рискова ситуация, нали? — притиснах я аз. — Ако откажем, а Ламия научи, вероятно ще ви уволни.

— Възможно е.

— Но при всички случаи ще ви отстрани от делото.

— Това е сигурно — потвърди Малъри. — Но не е нужно да стигаме дотам. В цялата работа няма нищо лошо, господин Кодиак. Просто ви предавам условията на една оферта, която, ако бях на ваше място, щях да приема без никакво колебание.

Договорът на Натали лежеше акуратно в скута й. Отново сведох очи към моя. Забелязах, че едното му ъгълче е леко измачкано.

Малъри отвори чантата си за пореден път, но го направи така, че да виждам съдържанието й. Отново мярнах чековете и пудриерата, а след това и останалите дреболии — четка за коса, червило и кутийка презервативи. Тя ме стрелна с поглед и се усмихна, след това продължи да рови. Скоро намери това, което търсеше — масивна автоматична писалка „Паркър“, оцветена в мраморно-синьо на бели жилчици. Развъртя капачката и ми я подаде.

„Аз съм най-големият глупак на света — рекох си. — Още сто години да живея, пак няма да намеря по-тъпо копеле от себе си“.

— Не мога да приема — промърморих и станах. — Съжалявам.

Натали се изправи до мен, а Малъри се облегна в креслото си и ни дари с един наистина слисан поглед.

— Това важи и за двама ви, така ли? — пожела да узнае тя. Беше успяла да се овладее със смайваща бързина и във въпроса й нямаше нищо освен леко разочарование.

— Аз не бих била толкова дипломатична, затова предпочитам да замълча — хладно отговори Натали.

Подадох договора на Малъри. Тя го взе и заби питащ поглед в лицето ми.

— Офертата е изключителна! — После прошепна: — В нея има толкова изгода за вас, че би трябвало да си помислите пак.

— Желая ви успех в новата работа — казах и тръгнах към фоайето.

 

Натали ме настигна чак на ъгъла на Бродуей и Четиридесет и шеста и ми извика да забавя крачка. Спрях да я изчакам. Пред един от малкото останали на Таймс Скуеър сексмагазини някакъв мъж раздаваше листовки. През раменете му беше нахлузен плакат-сандвич, на който пишеше ВСИЧКИ ЖЕНИ ГОЛИ!!!

На следващия ъгъл някакъв лилипут на средна възраст тактуваше върху обърнати кофи. Акомпанираше му латиноамериканче с акордеон, което едва ли беше на повече от десет години. Неоновите реклами светеха ярко.

Натали спря до мен и уви ръка около кръста ми. За момент си помислих, че пак е открила опашка подире ни, но този път не й беше до игри. Целуна ме по устата, а онзи с кофите тихо подсвирна.

— Това ти е утешителната награда — рече тя.

— Дълго ще се питам какви ли бяха тези допълнения към договора — промърморих.

— На първо място самата Клеър Малъри, предполагам — ехидно подхвърли Натали.

— Съмнявам се.

— Защо иначе ще ти тика под носа презервативи?

Засмях се, Натали също. Тръгнахме по тротоара. Ръката й остана увита около кръста ми. Спряхме едно такси и Натали даде адреса ми на шофьора. Изведнъж се сетих, че не бяхме спали в едно легло от началото на проверката. Разбира се, напрежението се върна в секундата, в която си го помислих. И когато таксито спря пред блока ми, във въздуха вече витаеше нещо особено. Извадих петачка от портфейла си и я подадох на Натали, за да покрия своята част от сметката.

— Искаш ли сутринта да се видим в „Шератон“? — внезапно попита тя. — Или предпочиташ да отидем заедно?

— Първо ще се опитам да хвана Ламия — отвърнах. — Искам да разбера какво го е накарало да промени решението си да се откаже от делото. Последното покушение срещу Пъф беше осъществено с негова помощ, макар и неволна. Може би знае нещо, което ще ни е от полза.

— Попитай го и за Малъри.

— Непременно.

— В такъв случай аз ще направя проверка на терена. Звънни ми около обед на мобилния. Ще уточним евентуалния час на срещата с Дейл и Кори.

— Добре — казах. — Лека нощ.

— И на теб.

Погледите ни останаха заковани един в друг две секунди по-дълго от обичайното, после казах още едно „лека нощ“ и слязох от таксито.

 

— И така, партньорът ми Джон е по гръб и крещи: „Зад теб, зад теб! Тя има пистолет!“ Обръщам се и наистина я виждам. В ръката си държи малък пистолет. Викам й да го хвърли, но тя само стои и ме гледа. Това ме плаши, вадя оръжието си и го насочвам към нея. Мисля си по какъв начин да я обезвредя. Беше не по-голяма от теб.

— А после? — попита Ерика.

— После тя натисна спусъка и от дулото излетя едно доста странно пламъче. Оказа се, че държи пистолет-запалка. Едва тогава видях, че в другата си ръка държи лула за марихуана; лапна я и поднесе огънчето към нея. — Скот Фаулър замълча за момент, после се засмя на спомена. — Накрая хвърли всичко на земята, разкашля се и извика: — Чиста съм!

Ерика избухна в смях.

— Престъплението те прави глупав — добави Скот, после ме видя в рамката на вратата и се усмихна. — Здрасти, Атикъс!

— Здрасти, Скот.

Ерика размаха ръце да привлече вниманието ми.

— Тук е вече цял час, защото му казах, че ще се прибереш всеки момент. Къде беше?

— На културното пасбище.

Ерика ми се изплези — сигурен признак, че не вярва на обяснението ми.

— Исках да поговорим — подхвърли Скот.

— Давай — рекох.

Ерика поклати глава на грубостта ми, огледа ни, надигна се от стола, на който през нощта беше седяла Драма, и сухо ни осведоми:

— Ще съм си в стаята.

Скот я изчака да излезе и едва тогава посегна към бутилката на пода. Беше завита в бяла салфетка.

— Предлагам примирие — тържествено рече той и ми я подаде.

Взех шишето и го вдигнах срещу светлината. Беше скоч, „Гленливет“.

— Моля за извинение — каза Скот.

Гледах го и усещах как се смалявам и ставам все по-жалък. Тръснах глава да прогоня това усещане и седнах на стола.

— Не ми дължиш никакви извинения — въздъхнах. — Аз бях този, който не се справи добре. Радвам се, че не си ме отписал.

— Имай ми малко доверие де! Нима наистина си помисли, че мога да сложа край на приятелството ни? За нещо такова?

— Да — признах аз.

— Трябва да имаш повече вяра в хората около теб, Атикъс. С Бриджит се срещаме веднъж в седмицата, не повече. Вечеряме заедно и това е всичко.

— Това, което става между вас, не е моя работа.

— Сигурно. — Той вдига рамене. — А имаш ли представа за какво си говорим по време на вечерята?

— Разменяте си рецепти?

— Тя говори, а аз слушам. Говори главно за теб, а понякога и за Натали. От време на време бълва огън и жупел за работата си. Не проявява интерес да ме вкара в леглото. Честно казано, и аз също — въпреки че съм силно впечатлен от темперамента й… И така, тя ми разказва за живота си. Не може да отиде при Дейл, още по-малко пък при Натали. Затова идва при мен. Но ти трябва да я потърсиш, да й подадеш ръка…

— Спах с най-добрата й приятелка. Това не се забравя с една подадена ръка.

— Наранил си я, държал си се като задник. И докато продължаваш да спиш с Натали, нещата няма да се оправят!

— Ерика ли ти го каза?

— А ти няма ли да кажеш, че това не е моя работа?

— Няма — отвърнах. — Но нещата не са толкова лесни, колкото ти се струва.

— Трябва само да завъртиш един телефон.

— Не знам какво да й кажа.

— Все ще измислиш нещо. Искаш ли да отворим бутилката и да споделим част от нейната топлина?

Станах и отидох в кухнята. Налях две чаши и ги донесох. Скот взе своята и попита:

— Как е работата?

— Извън контрол. Тази вечер ДТС ми предложи договор за един милион.

— Срещу какво?

— Срещу изключителните ми услуги. Винаги съм се питал как ще се почувствам, ако някой предложи да купи душата ми.

— И?

— Странно. Изведнъж се почувствах стар. Чу ли за бомбата?

— Да. Федералният прокурор възложи на двама от нашите да се заемат със случая. Намирисва ми на възпрепятстване на правосъдието, макар че още е рано за нещо по-определено.

— След три дни е насрочено ново снемане на клетвени показания. Мисля, че Доу няма да допусне това.

— „Сентител“ ще опази Пъф, не се безпокой.

— Няма да е „Сентинел“, а ние с Натали.

— Облечи бронежилетка — посъветва ме Скот. — Между другото, най-сетне успяхме да идентифицираме трупа в „Орсини“. Канадец на име Гастон Рафаел. Канадската полиция има дебело досие за него, подозират, че е замесен в няколко убийства на територията на Квебек. Но не мислят, че той може да е Джон Доу.

— Не е — съгласих се, но не добавих нищо повече. Не знаех какво да му кажа, а не бях сигурен дали ще ми повярва, ако отворя приказка за снощното посещение на Драма. Самият аз не можех да си повярвам.

— И Интерпол е на същото мнение — подхвърли Скот. — Разполагат с твърди доказателства за две негови операции в Хонконг преди година-две, но по това време Рафаел е бил в затвора. Съжалявам, че не мога да ти предложа нещо повече. — Той опразни чашата си и стана. — Е, аз тръгвам. Обади се. Ще идем да хапнем нещо, а може и да изгледаме някой мач на „Янките“.

— Добре — обещах аз и станах да го изпратя. Заключих след него и тръгнах да се прибирам в стаята си. Ерика ме чакаше в коридора.

— Трябва да го направиш — каза тя.

— Пак ли подслушва? — Намръщих се.

— Обади се на Бриджит! — гневно извика Ерика, обърна се и затръшна вратата след себе си.