Грег Рука
Закрилникът (34)

34.

Карин Казанджян правеше основна проверка на лекарската си чанта в кухнята на имението. Беше изсипала цялото й съдържание — в момента то стоеше подредено на стройни купчинки — и внимателно подреждаше лекарските си атрибути. Искаше всичко да е леснодостъпно и да не й губи времето при спешни случаи; искаше всичко да е на място.

Разбирах я много добре, просто защото бях направил същото с моята екипировка.

— Трябва да поговорим — казах.

Тя за малко не подскочи, после извърна глава и промърмори:

— Изплаши ме, мамка му!

— Имаш ли една минута?

— Давай.

— Ти ли си информаторката на Крис Хейвъл в „Сентинел“?

— Я върни на майната си! — гневно отсече тя и се изчерви. — Откъде накъде ще ме обвиняваш в такива неща?

— Не е ли вярно?

— Разбира се, че е не, идиот такъв. За каква ме мислиш?

— Разговаряла ли си някога с Хейвъл?

— Дори не знам кой е тоя кретен!

— Кретенка — поправих я.

— Но Крис е мъжко име. — Казанджян ме погледна с недоверие. — Кристин ли се казва?

— Не, Крисчън.

Карин поклати глава и поднови подреждането на чантата си. После промърмори:

— Имаш ли и други тъпи въпроси, или да си гледам работата?

— Не, този беше последният.

Бях на крачка извън кухнята, когато чух гласа й зад себе си:

— Наистина ли мислиш, че мога да бъда информатор?

— Не — отвърнах.

— Тогава защо питаш?

— Просто защото искам да съм в час по въпроса кой кого използва и защо го прави.

 

Уайт беше на пост в стаята на Пъф. Щом отворих, ме поздрави с вдигнат палец и побърза да ни остави сами. Стаята беше излъскана до блясък, без нито едно петънце. На пода нямаше абсолютно нищо освен килима, а леглото беше старателно оправено. Пъф беше с тъмносин костюм и седеше на ръба на леглото. В скута му лежеше колажът, който беше изработил специално за мен.

— Как си? — попитах го.

— Уморен, синко. — Направи опит да се усмихне.

— Може би трябваше да си останеш в болницата.

— Нямах избор — промърмори той и ми подаде колажа. — Забравил си това…

— Довечера ще си го прибера.

Той го сложи на леглото.

— Стани — подканих го.

Той се изправи и остана неподвижен, докато го опипвах. Действах съсредоточено, макар че не исках да бъда груб. Той ме изчака да свърша и едва тогава попита:

— Защо го правиш?

— Защото не искам да се самоубиеш по време на моята смяна — отвърнах му и му подадох бронежилетката, която вече беше обличал. — Не си забравил реда, нали?

— Че как да го забравя! — въздъхна той. — Къде е елегантната дама с червените коси?

— Вече е на мястото.

Помогнах му да навлече кевлара и пристегнах каишките.

— Този път няма да я сваляш по време на пътуването — предупредих го.

— Да се надяваме, че климатичната инсталация работи — промърмори той.

— Работи, не се безпокой… Готов ли си?

— Да, синко. Тръгваме, когато кажеш.

Натиснах копчето на радиостанцията в дланта си и казах:

— Три минути.

— Прието — отговори Кори.

Уайт ни придружи по коридора и стълбите към входното антре. Охранителите си бяха по местата, както и предния път, но този път компания им правеше и самият Елиот Трент.

— Искам да зная какъв е планът — каза той. — Имам право да зная. Хората ми са на обекта, Йоси също. Как възнамеряваш да парираш Доу?

— Никак — отвърнах.

Отвращението заля лицето му по начина, по който се покачва живакът в термометъра.

— Тоя ще направи така, че да те убият — изръмжа той на Пъф. — Това е последният ти шанс да промениш решението си и да позволиш на моите хора да те заведат там.

— Доволен съм от охраната такава, каквато е, господин Трент — любезно отвърна Пъф.

— Готови за Спусък — каза в ухото ми Кори.

— Всеки момент тръгваме — отвърнах. — Предай по веригата, че е със син костюм.

— Разбрано.

— За последен път ти казвам, Джери… — направи още един опит Трент.

— Не, съжалявам. — Пъф поклати глава. — Искам да стане по този начин. Благодаря за офертата, но няма да променям нищо.

Заех позиция зад него и направих знак на Уайт да мине отпред. После отново включих предавателя:

— Тръгвам с клиента.

— Прието.

Преброих до три и дадох началото на операцията. Изсипахме се навън едновременно — шепа хора, подредени като разперено ветрило, хукнали презглава към задния вход и чакащия мерцедес. Първи влезе Уайт, следван от Пъф и моя милост. Казанджян и Трент заеха места в задната кола. Кори изчака още секунда, просто за да се увери, че всички са се качили, после даде заповед:

— Тръгваме!

Трите коли рязко потеглиха по алеята към отворения портал. Пъф се обади, когато вече бяхме на пътя.

— Къде е Мацуи? Нали той караше?

— Той — казах, без да откъсвам очи от гората покрай пътя. Духаше лек ветрец, клоните на дърветата леко се поклащаха и създаваха неприятна илюзия за криещи се убийци.

— Но къде е? — не мирясваше Пъф.

— Ще видиш.

 

Малко преди да влезем в Йонкърс, се приведох напред и казах:

— Давай!

Кори натисна няколко копчета на вградената радиостанция и заповяда:

— Следващата пряка наляво, после първата надясно, отбиваш в паркинга и спираш!

Настъпи кратка пауза, след което в репродуктора се чу гласът на шофьора на водещата кола:

— Повторете, моля.

Кори повтори думите си, след което добави:

— Моля, потвърдете.

— Прието — рече гласът от репродуктора.

Секунда по-късно се включи Трент.

— Какви са тия идиотщини, по дяволите?

— Моля, освободете тази честота — спокойно се обади Кори, но успях да зърна усмивката му в огледалцето.

Пъф и Уайт ме наблюдаваха. Аз, от своя страна, продължих да наблюдавам пътя чак до самото спиране на колите. Намирахме се на паркинга на малка бензиностанция „Суноко“. В момента, в който ариергардният автомобил изскърца със спирачките си и закова, Дейл изскочи от микробуса, който двамата с Кори бяха наели предната вечер. Беше доста стар и мръсен, нещо като работилница на колела.

— Стой тук и не мърдай — казах на Пъф и слязох от колата. Дейл вече беше преполовил разстоянието между нас.

— Готови ли сте? — попитах.

— Току-що приключи с преобличането.

— Изкарвай ги.

Дейл се обърна и махна към микробуса. Трент изскочи от ариергардния автомобил и хукна към нас: викаше какво става. Дейл изчака плъзгането на страничната врата, после се обърна към мен и попита:

— Сега?

— Да — отвърнах.

Крис Хейвъл се появи иззад микробуса. Беше облечена изцяло в черно и ако не беше яркочервената перука на главата й, щеше да изглежда почти незабележима. Не беше точният цвят на Натали, но отдалеч минаваше. Ухилена като дебил, тя нетърпеливо очакваше появата на другия пътник в микробуса.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — викна ми Трент.

— Правя каквото мога — отговорих скромно.

От микробуса изскочи Нейтън Д’Анджело. Беше боядисал косата си бяла, докарвайки я почти като косата на Пъф, със съвсем лека разлика. Беше навлякъл същата бронежилетка като тази на Пъф, а под нея се виждаше син костюм.

Трент го видя и изненадано млъкна.

— Размяна! — обясних.

Хейвъл се залепи за мерцедеса, а Дейл помогна за преместването на Пъф. Аз също бях там. Разстоянието между двете коли не беше повече от пет метра и размяната стана за броени секунди.

— Лягай долу! — заповядах на Пъф. — Няма да мърдаш, докато не ти кажа!

— Здрасти бе, Дейл! — ухили се Пъф.

— Здрасти, Джери. Ей сега се връщам!

— Добре, няма проблем.

Затръшнах вратата. Дейл вече сядаше зад волана. Ризата му се беше измъкнала от панталоните. Изтичах обратно към мерцедеса, където Хейвъл наблюдаваше как Д’Анджело се намества на задната седалка. Трент клатеше глава.

— Да няма проблем? — попитах.

— Има, разбира се — промърмори Нейтън Д’Анджело. — Не искам пак да стрелят по мен, това е проблемът!

— Нали имаш бронежилетка — подхвърли Хейвъл.

— Ще направим всичко възможно това да не се случи — уверих го.

— Още не мога да повярвам, че ви позволих да ме убедите — въздъхна актьорът. — Но как мога да взема разумно решение, когато ми се изтърсихте у дома в два след полунощ?

— Я погледни Трент — казах му.

Това му отне известно време, но после на лицето му се появи усмивка.

— Затова го правиш!

Д’Анджело бавно кимна, после се извърна на една страна и подвикна:

— Хей, Трент, няма ли да ме гръмнеш?

Елиот Трент мъченически въздъхна, но не каза нищо.

Помогнах на Д’Анджело да се настани в мерцедеса, после се дръпнах да направя място на Хейвъл и я попитах:

— Как е радиостанцията?

— Добре. Проверихме я преди малко.

— А как приемаш операцията?

— Ама ти шегуваш ли се? — попита с блеснали очи тя. — Ако е така, изобщо не си губи времето!

Затръшнах вратата и почуках с длан по покрива. Кори ми отговори с леко форсиране на мотора. Обърнах се с намерението да се прехвърля в микробуса, но Трент ми препречи пътя. Очите му пробягаха по мерцедеса, после се върнаха върху мен.

— Успех — неочаквано тихо промърмори той.

 

Дейл подкара, а аз се пресегнах зад предната седалка на микробуса и измъкнах един внушителен сак, пълен с дрехи. Пъф лежеше на пода и мълчаливо ме наблюдаваше.

— Часът? — подвикнах на Дейл.

— Девет двадесет и три — отвърна той.

— Чу ли се с тях?

— Преди малко ми се обади Натали. Направили три проверки, всичко изглеждало чисто. А Йоси е отцепил целия шибан петнадесети етаж!

— Ще се справиш ли със стълбите? — обърнах се към Пъф.

— Не знам. — Той поклати глава. — Петнайсет етажа ми се струват адски много. Ще ми трябва кислороден апарат.

— По-добре да го качим с асансьора — подхвърли Дейл.

— С асансьора до дванадесетия етаж, останалите пеша — отсякох. — Какво ще кажеш, Джери?

— Става.

— Добре. — Станах, прехвърлих се в задната част на микробуса и започнах да разкопчавам бронежилетката му. — Можеш да седнеш.

Той се надигна и ме остави да му помогна за кевлара.

— Махаме жилетката и обличаме ей това — промърморих и тръснах в скута му вързопа, който бях измъкнал от сака. После започнах да събличам собствените си дрехи. За четири минути и двамата успяхме да се преоблечем в работните комбинезони, които беше осигурил Кори. Бяха сиви, доста поизносени. На гърба им имаше надпис „Макмилан: Отопление и климатизация“, а над левите джобчета висяха табелки с имена. На моята пишеше „Рип“, а тази на Пъф го идентифицираше като „Ърл“. И двамата разполагахме с бейзболни шапки, които също носеха логото на компанията.

— Мисля, че нещата започват да ми се изясняват — промърмори Пъф.

— Твой двойник на влизане ще бъде Д’Анджело — онзи, който вече изигра веднъж тази роля — поясних. — Той и охраната му ще влязат в сградата през задния вход. В пълен блясък, с всички салтанати. А и ние с теб и Дейл най-спокойно ще влезем през централния вход.

— Не ми е приятно да ти го казвам, синко, но тоя Д’Анджело изобщо не прилича на мен — угрижено промърмори Пъф.

— Така е по-добре, защото не искам да го гръмнат — отвърнах. — Достатъчно е да привлича вниманието.

— Ами ако все пак го гръмнат?

— Тогава аз ще съм отговорен за смъртта му.

 

Дейл спря в една от пресечките на Бродуей, на стотина-двеста метра от сградата. Синхронът беше много добър, тъй като по същото време пред задния вход спряха и трите коли. От радиостанцията долетя гласът на Кори: раздаваше заповеди и проверяваше сигурността на проникването.

— Атикъс? — изведнъж се разнесе гласът на Натали.

— Слушам.

— При нас всичко е чисто и блокирано. Присъстват всички участници, пътищата за достъп са под контрол. Десет човека на пост, плюс двама в подвижен патрул.

— Прието — казах. Ако всичко протечеше според плана, това трябваше да е последната радиовръзка преди вкарването и обезопасяването на Пъф. Наведох се и грабнах двете големи куфарчета с инструменти, които бяха най-отзад в микробуса. Дръжката на едното беше увита с изолирбанд, а на другото — с обикновен скоч.

— Кое от двете? — попитах.

— С изолирбанда — отвърна Дейл. — Вътре са димките и АР-15.

Наложи се да използвам и двете си ръце, тъй като куфарчето беше тежко. Беше от метал; цилиндричните димки вътре се размърдаха при прехвърлянето му на предната седалка.

Дейл го взе и тримата едновременно излязохме навън. Пъф остана в средата, охраняван отляво от Дейл, а отдясно от моя милост. Не ми харесваше фактът, че заради куфарчето с инструменти беше свободна само едната ми ръка, но друг вариант просто нямаше.

Тръгнахме по улицата — ограничена пешеходна зона. Придържахме се плътно един до друг, но едва ли бяхме в състояние да направим нещо сериозно в случай, че Драма е разгадала играта и ни е взела на мушка. Почти се бях притиснал до Пъф и дишах доста трудно. Въздухът тежеше от вонята на автомобилни газове и боклук — обичайното му състояние в Ню Йорк през лятото.

— Спусък излиза от автомобила — екна гласът на Кори.

— Прието — отговори Натали.

Нещо пропука, от репродуктора долетяха неясни гласове. Ние продължавахме да крачим напред. Срещу нас летеше някакъв пубер на скейтборд, който ловко си пробиваше път между многобройните минувачи. Дейл смушка Пъф и тримата едновременно се отместихме, за да му направим път. Хлапакът почти облиза сандъчето за инструменти на Дейл и изчезна зад нас.

— Уф — въздъхна приятелят ми.

Бяхме само на няколко крачки от входа.

— Спусък е вътре — обади се Кори.

— Прието. Югоизточното стълбище отцепено чак до покрива.

— Добре, задръжте така…

Дейл дръпна една от вратите, които водеха към входния вестибюл. Сега ставаше наистина напечено. Изстрелът можеше да дойде всеки момент. Давах си сметка, че има вероятност първо да чуя попадението, а след това самия пукот. Всичко зависеше от отдалечеността на снайпериста.

Пъф продължаваше да е жив, изправен и напрегнат. Рамото му леко докосваше моето.

Входният вестибюл се отваряше като фуния към просторното преддверие. До слуха ми достигна тихото бълбукане на фонтана в средата. Вляво се мярна гърбът на Хейвъл, облечена като Натали — и бързо изчезна нагоре по стълбите.

— Тръгват нагоре — обади се един от охранителите.

— Готови сме — отговори Натали. — До всички постове: дръжте си очите отворени!

— Целта е засечена — обади се Йоси.

Във фоайето се появи Елиот Трент и без колебание се насочи към рецепцията. Наведе се над гишето и започна да говори нещо. Дежурният пред мониторите се обърна и погледна към нас. В същия момент Трент извади нещо от вътрешния си джоб и го размаха под носа му. Онзи го погледна и явно се отказа да ни пита какво търсим тук, или да му покажем поръчката си.

Дейл отново се залепи за Пъф и тримата заедно тръгнахме към асансьорите. След кратък миг на колебание протегнах ръка и натиснах копчето.

— Това не ми харесва — промърмори Дейл.

Хвърлих едно око на Пъф. Дишаше трудно, по челото му беше избила пот.

— А бе, ти закусва ли днес? — изведнъж се сетих да попитам.

— Аха — отвърна той; мъчеше се да си поеме дъх. — Това е от ходенето… Ей сега ще се оправя.

Дейл бавно се завъртя: търсеше движение в близост до групата ни. А моят стомах се напълни с хиляди ледени игли.

— Спираме на осми — прозвуча гласът на Кори. — Спусък се нуждае от кислороден апарат.

— Действайте бързо! — остро отвърна Натали.

Много добре. Тези реплики си бяха лично техни, извън предварителния сценарий. Сърцето ми потръпна от гордост.

Асансьорът звънна и отново плътно оградихме Пъф — очаквахме нападение и от кабината. Но вратите се плъзнаха встрани, без някой да насочи нещо срещу нас. Кабината беше абсолютно празна.

Влязохме. Побутнах Пъф към задната стена и го прикрих с тялото си. Дейл натисна копчето за дванадесетия етаж. Вратите се затвориха и асансьорът потегли.

— Тръгваме пак — обади се Кори.

— Те са на деветия етаж — казах.

— Трябва ли да се забавим малко? — попита Дейл.

Поклатих глава. По-добре беше да оставим нещата да следват естествения си ход. Дотук всичко се развиваше по план. Имахме всички шансове да се измъкнем. Не ми се искаше да си представям, че всеки момент може да се наложат някакви спешни промени.

Асансьорът спря на седмия етаж, вратите се отвориха. На площадката стоеше мъж на средна възраст, който леко се наведе напред и попита:

— Нагоре или надолу?

— Нагоре — отвърна Дейл.

— Извинете — рече мъжът.

Вратите отново се затвориха. Дейл ме погледна и си пое дъх. В същия момент осъзнах, че и аз правя същото. „Поеми свеж кислород — казах си. — Ще ти е от полза, особено ако горе се случи нещо. Поеми кислород!“

Асансьорът спря на дванадесетия етаж и предпазливо се измъкнахме от кабината. От двете страни на коридора имаше някакви офиси. Иззад плътно затворените врати долитаха звуците на включена офис техника и приглушеното потракване на клавиатури. Повечето от помещенията бяха с остъклени врати, през които можех да видя други офиси и врати.

Тръгнахме наляво, към светещата табела с надпис „Изход“ в дъното на коридора. Край нас се плъзна млада жена с впита в тялото блузка и минипола, натоварена с някакви папки.

— Здрасти — подхвърли ни и продължи по пътя си.

Проследих я с очи, докато не се скри зад една от вратите в дъното.

След секунди стигнахме до вратата, от която се излизаше на стълбището.

Кори, Д’Анджело, Хейвъл и Уайт вече би трябвало да са на стълбите в противоположния край на сградата, някъде около нашия етаж. И двете стълбища се охраняваха от гардове на „Сентинел“ — по един горе и по един долу…

Дейл бутна летящата врата, надникна през перилата и кимна.

Тук беше по-хладно и по-тъмно. Изчакахме вратата да се върне на мястото си и тръгнахме нагоре. Пъф крачеше бавно и се опираше на перилата.

Чух гласът на Кори в момента, в който отминахме следващата площадка:

— Излизаме на петнадесети.

— Всичко изглежда наред — допълни Натали.

Можех да видя фигурата на охранителя в горния край на стълбището — наведена над перилата, наблюдаваше изкачването ни. И се усмихваше.

— Стой, коя е тази? — чу се разтревожен глас в мембраната. Беше Ланг… После изведнъж се стегнах. Ако беше Ланг, трябваше да е предупреден.

— Хейвъл — отвърна Кори почти едновременно със самата Крис Хейвъл, която побърза да се представи.

— Крисчън Хейвъл? — попита Ланг. — Но тя вече беше тук сутринта.

— Тя е тук! — гръмогласно извика Кори. — Използва самоличността на Хейвъл и вече е в сгра…

Не чух края на изречението му, защото в същия момент площадката над главите ни избухна.