Грег Рука
Закрилникът (17)

17.

Когато се свестих, жената отдавна я нямаше. Часовникът на видеото показваше почти шест, а проникващите през пердето слънчеви лъчи потвърждаваха информацията му. Главата ме цепеше, а на гърдите ми — малко над лявото зърно, личаха две миниатюрни дупчици, на 5–6 сантиметра една от друга. Това бяха следите на апаратчето, което неканената ми гостенка наричаше „електрошокова палка“. Бяха зачервени, но кръв нямаше.

Изпъшках и успях да седна на дивана. Останах в тази поза почти цял час, преди да мога да се раздвижа. Усетих, че съм по бельо, и се запитах какво по дяволите е станало. Защо Джон Доу ще ми изпраща поздравите си? Защо ще го прави чрез слугинята си? И защо трябва да вярвам на тази версия?

Жената почти ми призна, че предстои ново покушение срещу Пъф. Защо го направи, след като прекрасно знаеше, че ще се опитам да го защитя? Освен ако (или Джон Доу, ако приемем че ставаше въпрос за двама души) наистина нямаше твърде високо мнение за мен.

Умът ми препускаше бясно и бълваше теория след теория. Няма никакъв Джон Доу, а само жената с маската, която бих нарекъл Драма… Или пък има Джон Доу, с когото Драма няма нищо общо. Тя е просто виц, изпитание, гег… Оригинален реванш от страна на Мозиър и Трент. Може би те са получили задача да ме проверят след моята операция срещу тях, проведена през последните няколко дни. Или пък всичко казано от тази жена бе истина — тя работи за Джон Доу, който наистина е впечатлен от мен и е пожелал да ми каже колко точно… В крайна сметка едва ли се случва често плановете на член на Десетката да бъдат осуетени по толкова категоричен и прозорлив начин.

Но не можех да повярвам на тази версия. Нещо липсваше, нещо не беше както трябва. Имах работа с хора, които планират плановете, които възнамеряват да планират в близкото бъдеще. Драма или Джон Доу, все едно, нямаше да си мръднат пръста за нещо, което не отговаря на интересите или целите им.

Болката в краката ми стана непоносима в момента, в който се опитах да стана. Възползвах се от опората на стената, изчаках краката ми да си припомнят принципите на равновесието и едва тогава се осмелих да се затътря до кухнята. Дръпнах слушалката от стената и набрах домашния телефон на Маргил.

— Атикъс? — попита той.

— Вярно ли е, че Ламия отново поема делото?

— Откъде знаете? Аз самият научих едва снощи!

— Защо си е променил решението? Защо се връща към делото?

— Нямам представа. От експлозията насам изобщо не вдига телефона. Днес секретарката ми ще се свърже с неговата в очакване да научи датата на клетвените показания.

— Няма ли начин това да не стане?

— Не. Ламия има пълното право да снеме клетвени показания от Пъф, преди да бъде даден ход на делото. Ако някой му попречи, той ще се обърне към съдията Халъндал с молба да отхвърли показанията на Пъф. Което означава, че аз ще се явя на делото без тях — тоест, изобщо няма смисъл да се явявам!

— Ще се опитат отново — казах. — Джон Доу ще направи нов опит за покушение, защото затова му плащат…

— Може би не знае, че ще има още едно снемане на показания.

— Знае — отвърнах.

Затворих и се повлякох към спалнята. Отпуснах се на леглото и се престорих, че мога да спя.

 

В четири без петнадесет спрях пред портала на имението Уестчестър. На смяна беше Мърл — сцепената му устна беше почти зараснала. Поиска ми документ за самоличност, провери дали името ми е в списъка на посетителите за деня и ме допусна във вътрешността на периметъра. Колата на Натали беше паркирана на алеята до мерцедеса на Маргил. Бях закъснял и прекрасно го знаех.

Гардът на вратата ме насочи към същия кабинет, в който двамата с Натали се срещнахме с Трент точно преди седмица. Оказа се, че тя виси пред затворената врата, нетърпелива и ядосана.

— Съжалявам, че закъснях — казах.

— Къде беше, по дяволите?

— Успах се.

— Господи, вече е почти четири следобед!

— Дълго е за разказване. Снощи, когато се прибрах, заварих у дома една жена, която не беше Ерика. Та тя ме почерпи с електрошок на стойност двеста хиляди волта, а след това каза, че Джон Доу ме харесва.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Кълна се, че казвам истината. Носеше маска и не ми пусна нито грам аванта. Много професионална, много самоуверена. И готина.

— А бе ти добре ли си?

— Вече да. Но снощи бях доста изплашен.

— Какво искаше?

— Каза, че работи за Доу, който пък искал да ми засвидетелства уважението си — такива глупости. Оцени високо начина, по който съм спасил Пъф от бомбата, след което добави няколко неприятни неща за баща ти.

— Сигурен ли си, че си добре?

Кимнах и смених темата:

— Ти успя ли да си направиш презентацията?

— Свърших преди петнадесет минути. Мозиър се държа грубо, Йоси слушаше внимателно, Маргил беше любопитен, а баща ми… — Сви рамене и не довърши. — Помолиха ме да изляза, вероятно за да обсъдят забележките ни.

— Имаш ли копие?

Натали ми подаде няколко напечатани листа — извади ги от папката в ръката си. Бяха закопчани с метална щипка.

— А твоята къде е? — попита тя.

— Не стигнах до нея.

— И по-добре. Татко положително щеше да я изследва под лупа, за да те прецака.

— Сега пък какво съм направил?

— Разговарял си с репортер.

— С Хейвъл? — Вдигнах вежди. — Не съм разговарял с нея.

— И аз му казах същото. Никой от двама ни нямаше достатъчно време, за да разговаря с представители на печата. Но във вчерашния „Дейли Нюз“ има репортаж за операцията на „Сентинел“ в хотел „Орсини“, който цитира Д’Анджело и неназован източник от охранителния екип.

— Гаден ли е?

— Гаден е за татко. Гледа на кръв и направо е бесен, а Д’Анджело продължава да го заплашва със съд.

Вратата се отвори и Йоси ни направи знак да влезем. Лицето му беше мрачно, но все пак ми промърмори едно здрасти.

Трент седеше зад бюрото си, сякаш цяла седмица не беше мърдал оттам. Мозиър стоеше прав зад него, а Маргил се беше настанил в едно от креслата за посетители. Йоси се насочи към дивана, а Натали и аз останахме прави. Сякаш бяхме провинили се ученици, извикани при директора.

— Разгледахме рапорта ви и стигнахме до заключението, че в него има и полезни неща — заяви Трент. — По няколко точки ще се съобразим с препоръките ви, най-вече за поставянето на двама наблюдатели на покрива, които ще имат задачата да държат под око границите на периметъра и да алармират за присъствието на нежелани лица в близост до тях. Ще приемем и препоръката за включването на още един пешеходен патрул. Ще инструктираме охраната на портала да разшири охраняемата зона пред входа на имението до рамките на десет метра.

Натали кимна.

— Ама вие защо не седнете? — сети се Маргил. — Бих искал да присъствате и на разговора, който ни предстои.

Мозиър и Трент не останаха доволни от предложението му и Трент го изрази на глас:

— Те не участват в операцията и няма нужда да присъстват.

— Въпреки това искам да останат — любезно, но твърдо отвърна Маргил.

— После да не се чудите откъде нещата стигат до пресата! — Трент го изгледа намръщено. — Това съвещание трябва да е закрито!

Натали ми хвърли въпросителен поглед. Свих рамене и заех стола в съседство на адвоката. Тя отиде да седне на дивана до Йоси.

— Не можем да обсъждаме нещата в негово присъствие! — не отстъпваше Трент.

— Нямам нищо общо с материалите в пресата — казах.

— Лъжеш!

Поклатих глава.

— Откъде тогава разполага с информацията си този Хейвъл?

— Първо, Хейвъл е тази, а не този. Второ, вероятно я бива в работата.

— Но тя цитира анонимен източник! — почти викна Трент. — Някой, който много държи да ме очерни!

— И ти мислиш, че съм аз, така ли?

— Точно така!

Хвърлих един поглед към Мозиър и поклатих глава.

— Мога да те разбера, Елиот. В края на краищата твоите служители са тези, които напоследък са третирани добре.

— Не сте прав — обади се в моя защита и Маргил. — В репортажа не се споменава Пъф, нито пък има някаква информация за операцията, която тече в момента. Описва се само вашето начинание в хотел „Орсини“. — В гласа му се долови остра нотка. — В понеделник Нийл Ламия възнамерява да снеме клетвените показания на Пъф. Споразумяхме се това да стане в хотел „Шератон“ в Мидтаун. Ще наемем един апартамент, в който ще проведем процедурата.

— Идеята не е добра — възрази Йоси.

— Съгласен съм — рече Трент.

Маргил се извърна да ме погледне.

— Предполагам, че и вие мислите така.

— Отлично знаете какво мисля — отвърнах.

Лесли Маргил кимна, потърка брадичката си и каза:

— Тази сутрин обясних на Атикъс, че всъщност нямаме избор. Въпросът е процедурен. Ламия трябва да получи възможност да разпита Пъф преди началото на процеса. Ако не я получи, ще направи така, че свидетелят няма да бъде допуснат въобще. Давам си сметка, че при тази ситуация Джери е изложен на опасност, но друг изход няма.

— Значи поемаме работата — отсече Трент. — Рей, събери екипа за предварителен оглед и веднага тръгвайте за Манхатън. Искам да преобърнете наопаки „Шератон“ и да получите ясна представа къде ще сме най-уязвими. Йоси, от теб искам да…

Маргил деликатно се прокашля.

— Извинете ме, Елиот, но предпочитам дъщеря ви и господин Кодиак да поемат охраната по време на клетвените показания.

— Моите уважения, Лесли, но…

— Това проблем ли е?

— Те не са квалифицирани. Не разполагат нито с човешки ресурс, нито с опит за операция от този вид.

— Не ме разбрахте, Елиот — все така любезно отвърна Маргил. — Аз не искам те да ви заместят, а да поемат само персоналната охрана на Джери. Ако не се лъжа, вие наричате това „близка протекция“.

Мозиър се облещи.

— Това е изключено! — отсече Трент и заби строг поглед в лицето на адвоката. — Ние разполагаме със специален екип за тази операция, ръководи го Рей. А не желая да размествам хората си по време на операция!

— Защо?

Трент се замисли. Имаше няколко професионални причини да се възпротиви на инструкциите на Маргил, плюс една лична. Но Маргил беше човекът, който даваше парите, и това беше съвсем достатъчно, за да поставя условия — включително и това, което обсъждаха в момента.

— Добре, но ще работят отделно! — отсече най-сетне Трент.

— Очаквам да им помагате.

— Ще продължим операцията тук, а на клетвените показания ще изпратим неколцина от хората си.

— Искам да охраняват Джери не само по време на показанията, но и по пътя дотам.

Лицето на Трент видимо потрепна.

— Това не е стандартна процедура! — отсече той.

— Но благодарение на нея ще се чувствам по-спокоен за сигурността на Джери — все така меко рече Маргил.

Трент най-сетне си направи труда да ни забележи. Както бе тръгнал разговорът му с Маргил, ние с Натали спокойно бихме могли да се изпарим от кабинета, без това да направи впечатление някому. Но сега изведнъж си спомниха за нас.

— Можете да си сътрудничите с моите хора — заяви шефът на „Сентинел“. — Убеден съм, че знаете как да влезете във връзка с тях.

— Добре. — Маргил кимна и се надигна от мястото си. — Очаквам да си свършите работата както трябва. Атикъс, ще ме изпратите ли до колата?

Станах и хвърлих един поглед към Натали.

— Ще се видим отвън, нали?

Тя понечи да кимне, но баща й я изпревари:

— Натали, искам да говоря с теб. Насаме, ако е възможно.

— Добре.

Последвах Маргил към вратата. Йоси и Мозиър тръгнаха след мен. Мозиър затръшна вратата след себе си, прелетя покрай нас и изчезна. Йоси ме шляпна по гърба и рече:

— Ще се навъртам наоколо.

— Ще те намеря — отвърнах.

Маргил ме изчака да го настигна и закрачихме към колата му.

— Предполагам, че ще се справите — подхвърли той.

— С охраната на Пъф ли? Не мога да ви дам гаранции.

— Трент също. Даде ми да разбера още когато наех „Сентинел“, но прояви оптимизъм. Докато вие ми звучите по-реалистично.

— По-скоро песимистично — поправих го. — Положението е тревожно, тъй като Джон Доу знае за клетвените показания и вероятно вече планира нещо.

— В такъв случай очаквам да попречите на плановете му — отсече адвокатът, докато отключваше вратата на мерцедеса си. — Когато изготвяте фактурата за проверката, ми изпратете и един от типовите си договори. Предполагам, че с госпожица Трент често подписвате такива.

— Не — отвърнах. — На практика изобщо не разполагаме с такива договори.

— Така ли? — Маргил ме погледна изненадано. — Мислех, че сте съдружници.

— Не, само приятели.

— Е, в такъв случай измислете нещо друго, тъй като ние винаги сме стриктни по отношение на документацията. Адвокати, нали знаете.

— Трябва да обсъдим въпроса с плащането — казах.

— Как предпочитате — еднократен хонорар или дневна надница?

— Операцията е краткосрочна, затова предпочитам еднократно заплащане — отвърнах. — По три хиляди и петстотин на човек.

— Това прави седем хиляди долара! — Маргил вдигна вежди.

— По всяка вероятност срещу нас ще се стреля — поясних неохотно.

Той се замисли, после кимна.

— Окей, пратете ми договора. Ще го разпиша и едновременно с това ще ви издам чек.

Изчаках го да потегли и гледах след него чак докато порталът зад черния мерцедес не се захлопна. После се върнах и попитах пазача на входа къде мога да открия Йоси.

— По-лесно е да го повикам, сър — отвърна той. Беше момче с кестенява коса и стегната фигура, няколко години по-младо от мен.

— Благодаря.

Пазачът включи радиостанцията си и подхвърли:

— Вие сте Кодиак, нали?

— Да. Казвам се Атикъс — отвърнах и му протегнах ръка.

— Уайт — усмихна се младежът. — Питър Уайт. А вие сте задник!

— Съжалявам за снощи.

— Когато изгря слънцето, установихме, че целият периметър е пълен с шибаните гумени топчета — промърмори с гримаса Питър. — Ефектът беше максимален!

— Нека позная. Армията, нали?

— Да, сър. Започнах в пехотата, после се прехвърлих в Осемдесет и втора въздушнопреносима…

— Парашутист значи…

— Точно така, сър — гордо кимна той. — Имах няколко скока още като цивилен, затова ме включиха в „Златните рицари“.

Това име ме накара да го погледна с по-други очи. В демонстрационния отряд „Златните рицари“ не включват само защото умееш да издърпаш кордата. Началниците в армията много държат да се фукат с безупречни изпълнители.

— Какво по дяволите търсиш тук, Уайт?

— Как да ви кажа, сър. След като четири години скачах от самолети, някак не върви да отида на работа в някой супер.

— Нали разбираш, че в снощните фойерверки нямаше нищо лично.

— Да, сър. — Той се усмихна още по-широко. — Но въпреки това сте задник!

 

Йоси ме поведе към стаята на Пъф и по пътя ме предупреди:

— Вътре е малко странно.

— В какъв смисъл?

— Ще видиш.

Спряхме пред вратата и той ме представи на охранителя, който я пазеше. Човекът кимна и продължи наблюдението на коридора. Явно нямаше какво да ми каже. Ако не броим Уайт, повечето охранители нямаха какво да ми кажат.

Ако не можеш да кажеш нещо хубаво, по-добре… Знаете как е.

— Кой е? — извика сърдит глас в отговор на почукването ми.

— Атикъс — отвърнах. — Запознахме се миналата седмица.

— Влизай, момче, отключено е.

— Ще ти се обадя после — прошепнах на Йоси.

— Гледай да е преди да си тръгнеш — каза той.

Влязох в стаята. Оказа се, че всички стени са покрити с колажите на Пъф. Реклами на цигари бяха орязани така, че да приличат на атомни гъби, пламтяща преизподня, танкове, пистолети, бомби, копия, стрели, ножове и какво ли още не. Пердетата бяха плътно спуснати, а осветлението идваше от полилей с три лампи — абажурите бяха свалени. Ярката светлина ме принуди да стисна клепачи.

Джеръмая Пъф седеше на пода сред купчина мръсни дрехи и нарязана хартия. Беше облечен в обезцветени почти до бяло дънки и черна риза, а вниманието му беше насочено към някакъв плакат на кон, на който изрязваше главата.

— Гледал ли си „Кръстникът“? — попита ме.

На картона пред него имаше бурканче с гумен кит, чиято специфична миризма се долавяше съвсем ясно сред разнообразието от аромати в стаята. Доминиращи сред тях бяха ароматите на спирт, пот и храна.

— Не те ли пускат навън? — попитах.

— О, един път дневно ме пускат на манежа. В момента съм на изчакване, ще ме изведат в деветнадесет нула-нула. Я хвърли едно око на тези. — Ножиците му побутнаха купчинката готови колажи.

Клекнах и започнах да ги разглеждам. Бяха точно толкова мрачни, колкото и онези, които ми беше показал при първата ни среща. С тази разлика, че тук още по-ясно преобладаваше тревогата. Изрезките му постепенно се смаляваха. Един от колажите беше с Глори Бий, изработен само от изрезки, показващи малкото тигърче. От устата му висеше цигара, направена от детски тела.

— Отбих се да ти кажа здрасти — съобщих му.

— Изчакай една минутка да свърша.

Кимнах, оставих колажа и отново се огледах. Бутилка водка беше затъкната по особено безсрамен начин в чатала на смачкан кафяв панталон. Изправих се с пъшкане, предизвикано от остра болка в гърба, после очите ми се спряха върху спринцовката на бюрото. Каубойските ботуши на Пъф бяха до леглото, а наоколо бяха пръснати няколко книги — главно романи с меки корици и медицински списания. Всички романи бяха от Луи Л’Амур. До възглавницата се търкаляха три смачкани опаковки от марципан, а на нощното шкафче имаше снимка на младеж. Изглеждаше на седемнадесет-осемнадесет години и беше облечен в синя абитуриентска роба със златни ширити.

— Това синът ти ли е? — попитах.

— Да, това е момчето ми — отвърна Пъф, докато завършваше изрезката в ръката си. После избърса длан в панталоните си и ми протегна ръка.

— Радвам се, че дойде. Досега нямах възможност да ти благодаря.

Поех ръката му, а той използва моята, за да се изправи. Ръкостискането му беше здраво. Възстановил изправената си Стойка, той приятелски ме тупна по рамото.

— Благодаря ти!

От устата му се разнасяше едва доловим дъх на алкохол, примесен с дъха на това, което беше обядвал.

— Няма защо. Признавам, че това местенце ми харесва.

— Наистина ли? Аз го наричам дом. Искаш ли едно питие?

— Не, благодаря.

Пъф пристъпи към бюрото и измъкна бутилка от средното чекмедже.

— В момента Лесли не се нуждае от мен, затова мисля да си взема следобедната доза — промърмори той. Отсипа си два пръста във водна чаша и старателно прибра бутилката. Отпи една глътка и вдигна глава. — Вземаш ме за алкохолик, нали?

— Не те познавам достатъчно, за да преценя.

— Може и да съм.

— Може.

— Хайде де, опитай. — Той ми подаде чашата.

— Водка — отбелязах. — Видях бутилката.

— Така си мислиш. Опитай все пак.

Поех чашата и отпих една глътка. Беше водка, но силно разредена с вода.

— И Уинстън Чърчил са го вземали за алкохолик с вечната чаша уиски в ръка — отбеляза Пъф. — Първото си го наливал още в девет сутринта. Но малко хора са знаели, че той го разводнявал и разнасял една и съща чаша часове наред. Защото някой глупак го вижда с чаша в ръка и моментално отсича: „Уини кърка като за световно!“ Но на практика не е било така. Той просто обичал да изкарва хората от равновесие, за да ги манипулира.

— И ти ли правиш същото?

— Да, най-вече заради онзи с конската опашка, Мозиър. Направо полудява! Мисли, че ще се олея дотам, че да направя някоя глупост. Не, викам му аз. Вече съм направил всички големи глупости в живота си и сега ще го давам разумно.

— Исках да ти кажа, че с моята сътрудничка Натали Трент ще те охраняваме по време на клетвените ти показалия в понеделник.

— Радвам се да го чуя — отвърна Пъф и седна на ръба на леглото. — Вече започвам да се чувствам по-сигурен.

— Ще трябва да ни слушаш — казах. — Има голяма вероятност да бъдеш нападнат отново.

— Давам ти дума, че ще слушам най-внимателно, ще реагирам както трябва и ще си налягам парцалите. И когато свърша с показанията, ДТС така и няма да разберат какво им се е стоварило върху главите. — Замълча, сръбна от фалшивото си питие и млясна с устни. — Хората реагират погрешно, при това за твърде продължително време. Въпросът не е дали цигарите са вредни, а че ДТС знае колко точно са вредни. Знаеш ли, че цели пет години ме караха да работя върху по-безвредна цигара? А след това изведнъж дръпнаха шалтера.

— Защо?

— Помисли малко, синко. Как по дяволите биха могли да я продават? Това означава да признаят, че всички останали марки цигари, които продават, са чиста отрова. Не, не става въпрос за цигарите, а за хората, които ги произвеждат. Време е да поемат отговорността си. Време е да признаят, че са произвеждали гадости. Да признаят пред Бог и Родината, а след това да си платят!

През цялото време на тази малка реч гласът му остана убедителен и спокоен, но в края смени тон и прозвуча виновно.

Откъм коридора долетя някакъв шум, разнесоха се викове. Посегнах към Пъф още преди да си помисля, че трябва да го покривам. Лявата ми ръка падна на рамото му, а дясната се спусна към бедрото ми. В същия момент вратата отлетя на пантите си и пазачът на коридора се устреми към Пъф.

— Евакуация! — информира ме и се обърна към клиента: — Елате с мен. Трябва да ви заведа долу, в обезопасената стая.

— Какво става? — попитах.

Гардът хвана Пъф за ръката и го изскубна от хватката ми. Не се възпротивих. Пъф се наведе да вземе каубойските си ботуши. Изглеждаше разтревожен, но не и паникьосан. Гардът го задърпа към вратата. В коридора се появиха двама цивилни охранители, явно за да помогнат при евакуацията.

— Открили са още една бомба — спря да ми обясни младежът. — Този път тук, в периметъра. Може да избухне всеки момент.