Грег Рука
Закрилникът (12)

12.

— Сузи забравила да изпрати съобщението — поясни Нийл Ламия. — Три седмици след като получихме списъка с вашите свидетели, й изпратих меморандум № 2 с указание да насрочи дата за снемане на клетвените показания на Пъф. Тя се обадила в кантората на Лесли, консултирала се със секретарката му и двете заедно определили четири евентуални дати. Но меморандумът така и не заминал. Едва преди три седмици разбрах, че Пъф изобщо не е бил разпитван. Боже Господи! Нямате си представа каква бумащина последва! Сузи трябваше да подпише клетвена декларация, която да връчим на съдията, за да може той да разпореди възобновяване на следствените процедури. — Довърши уискито в чашата, после бавно премести поглед от мен към Лесли Маргил и каза поне за четвърти път, откакто бяхме седнали: — Бюрократична грешка.

Очите му се спряха на празната чаша.

— Искам още едно питие… Някой ще ми прави ли компания?

С Маргил отказахме в един глас, а Ламия се наведе и махна към бара. Сервитьорката дори не си направи труда да дойде, а само кимна. Това беше петото му питие и тя вече знаеше какво ще последва.

След взрива всички пощуряха. Трент заповяда незабавна евакуация и за броени секунди коридорът бе опразнен от Пъф и всички гардове, които се бяха отървали без наранявания. Останаха да лежат само ранените и контузените. Повечето от нас извадиха късмет, останали встрани от стъклената стена, която се пръсна на хиляди парченца. Но не всички. Гардът Тони Ламонд — мъж горе-долу на моите години — получи дълбоки наранявания в лицето, ръцете и гърдите, целият беше в кръв. Според последната ни информация от болницата „Сейнт Винсънт“ състоянието му било стабилизирано.

След пристигането на бърза помощ получих възможност да установя две неща: останалите участници в заседанието бяха съдебният пристав и юрисконсултът на ДТС. Съдебният пристав, чието име така и не запомних, любезен и добре възпитан човек към петдесетте, си тръгна веднага след като полицията приключи с него. Оказа се, че Нийл Ламия лично ще защитава интересите на ДТС в съда. За снемането на показанията бе дошъл с Клеър Малъри — сътрудничка от филиала на фирмата в Атланта. Тя също си беше тръгнала веднага след като била разпитана от полицията — потресена като всички останали. Но Ламия остана, решил да говори на всяка цена с мен и Маргил.

Разбира се, полицията се отнесе скептично към твърдението ми, че бомбата е била поставена от професионален убиец с прозвище Джон Доу. За да не бъда включен в кръга на заподозрените, несъмнено помогна и Маргил, който изрази същото мнение, при това по твърде категоричен начин. Все още не беше преодолял шока, вероятно защото не всеки ден му се случваше масите, на които снема показания, да се взривяват.

— Говорете със Скот Фаулър от ФБР, той ще потвърди думите ми — заявих на детектива, който ме разпитваше.

Той се поколеба за миг, после каза, че ще го направи, а аз да съм бъдел така добър и да се навъртам наоколо. Изминаха три часа, преди представителите на нюйоркската общинска полиция да издирят съответните хора в „Сентинел“ и да възстановят събитията, плюс още деветдесет минути, преди да решат, че мога да си вървя. Единственото, което успях да установя през цялото това време, беше видът на бомбата: някой си беше направил труда да я изработи във формата на фрагмент от масата, който трудно би могъл да се различи от оригинала. Активирането й вероятно бе станало с помощта на часовников механизъм. Ако в този момент Пъф беше останал на стола си, със сигурност щеше да бъде разкъсан на две, като едната от двете части вероятно щеше да остане залепена за тавана.

По ирония на съдбата стана ясно и друго: че ако Пъф е бил на мястото си, никой от останалите присъстващи нямаше да има дори драскотина, тъй като бомбата е била монтирана така, че цялата енергия на експлозията да бъде насочена към тялото му.

Когато най-сетне се озовах на улицата и бях пресрещнат от Лесли Маргил, минаваше шест. Вече изглеждаше добре, най-вече защото лицето му беше възстановило нормалния си цвят.

— Двамата с Нийл отиваме да ударим по едно питие — рече той. — Бихме искали да почерпим и вас, ако нямате нищо против.

Приех, но преди да тръгна с тях, отидох до близкия уличен автомат да предупредя Ерика, че ще закъснея. После тримата хлътнахме в първия бар, който се изпречи на пътя ни.

Маргил изчака да донесат питието на Ламия и попита:

— Мислиш ли, че се опитват да го убият?

Нийл Ламия замълча. Беше на годините на Маргил, но по-нисък и набит, с черна коса и кафяви очи. Часовникът на лявата му китка излъчваше синкавото сияние на платината, а ноктите му бяха старателно почистени и изпилени.

Изглеждаше като човек, който полага грижи за себе си.

— Нийл? — подвикна Маргил.

— Не, Лес. — Ламия поклати глава. — Клиентите ми може и да са цинични мръсници, но не допускам да стигнат дотам, че да попречат на правосъдието чрез умишлено убийство.

— Означава ли това, че заседателната маса избухна случайно?

— Знаеш, че не мога да отговоря на такъв въпрос, дори и да знаех отговора — промърмори Ламия, свел поглед към чашата си.

— Но имаш някакви идеи, нали?

— Може би просто ще се оттегля от това дело.

— Ако се откажеш, ДТС веднага ще ти намери заместник. — Маргил поклати глава. — И той едва ли ще е толкова етичен.

— Ще проверя някои неща — обеща Ламия.

— Извинете за въпроса, но защо изобщо сте приели това дело? — обадих се аз.

Очите му бавно се фокусираха върху лицето ми.

— И вие ли мислите, че сме банда убийци?

— Склонен съм, особено след това, което се случи.

— Всичко е възможно — въздъхна Ламия. — Включително и моето кацане на луната, още утре… Я ми кажете, вие имате ли кола?

— Не, имам мотоциклет.

— Още по-добре. Вие сте негов собственик, купили сте го въпреки рисковете, които носи такава машина. По принцип мотоциклетите са опасно превозно средство. Вие със сигурност знаете, че като яхвате мотора си, може да умрете или да получите тежки контузии. Следите ли мисълта ми?

— Да, продължавайте.

Ламия ликвидира на една глътка половината от питието си, без изобщо да се намръщи.

— И така, един ден правите катастрофа. Прелитате над дръжките на кормилото и падате в Ист Ривър. Без значение е дали умирате, или оцелявате. Важното е нечие решение, според което „Харли“, „Ямаха“ или друга фирма производител трябва да поеме отговорност за инцидента с вас. Съответният производител е даден под съд, въпреки че вие сте поели риска да управлявате мотоциклет и дори че сте очаквали с вас да се случи нещо подобно. Мотоциклетни катастрофи стават всеки ден. Въпросът е защо сте си купили този мотор, след като знаете това?

Маргил поклати глава и въздъхна.

— Лесли не мисли, че е едно и също — сподели с мен Ламия.

— Няма никаква връзка. — Маргил сви рамене.

— Добре, в такъв случай посочи ми един човек в този бар, който да е убеден, че пушенето е полезно.

— Пак не е същото. — Маргил тръсна глава. — Производителят носи отговорност за продукта си. Ако предлага на пазара продукт, който причинява вреди, но пропуска да уведоми за тези вреди купувачите си, той подлежи на санкции. Особено когато води активна кампания за пристрастяване на потребителите към продукта.

— Но хората са свободни да откажат цигарите. Това се случва всеки ден.

— Малцина обаче го постигат лесно. В повечето случаи пропушват отново и борбата им продължава с години. Точно в това се състои вината на компании като ДТС, чиято продукция е направена така, че да улеснява пристрастяването. А другото им провинение е, че заблуждават обществеността и откровено лъжат.

— Ти отричаш правото на свободен избор — възрази Ламия. — Внушаваш, че пушачът се превръща в роб на своята марка цигари.

— Нека се върнем на примера ти с мотоциклета! — разгорещи се Маргил. — Ако аз случайно ти продам една дефектна каска, но те уверя, че тя е страхотна, ти сам си си виновен, че си ми повярвал, така ли?

Ламия се зае да обяснява отговорностите на потребителя, но аз престанах да ги слушам. В бара имаше една жена с позната физиономия — бях я виждал по-рано през деня. Наближаваше тридесетте, с кестенява късо подстригана коса, джинси и блузка с къси ръкави. Седеше на едно от високите столчета, пиеше бира и хапваше фъстъци от високата купа пред себе си. От време на време се обръщаше и хвърляше поглед към нас.

Извиних се на компанията и отидох при нея. Никой от адвокатите не показа, че е забелязал оттеглянето ми. През последните два часа барът се беше напълнил, главно с ченгета, приключили с дежурството. Шумът се повишаваше заедно с погълнатите чаши.

Тя видя, че се приближавам, и се наведе над фъстъците си.

— Гинес — поръчах на бармана.

— За моя сметка, Бърни — обади се жената.

Той кимна и ми наточи половинлитровата чаша. Изчаках го да се отдалечи и казах:

— Благодаря.

— Отдавна си бях наумила да ви почерпя — отвърна тя. — Казвам се Крис Хейвъл.

В отговор й предложих своето име и протегнах ръка. Пръстите й бяха в сол от фъстъците.

— Видяхте, че гледам към вас, нали? — подхвърли тя.

— Видях ви в първи участък през деня — отвърнах. — Ченге ли сте?

— Не, репортер. Водя криминалната рубрика на „Дейли Нюз“. А вие сте бодигард, нали? Или не биваше да ви наричам така?

— Предпочитам „персонален охранител“ — отвърнах.

— Ще се опитам да го запомня — усмихна се тя. Имаше хубава усмивка и умееше да я използва. Очите й бяха кафяви. — В „Сентинел“ ли работите?

— Без коментар.

— Днес бяхте с тях — невъзмутимо констатира тя. — Сам ли работите? За какво си говорите с Ламия и Маргил? За взрива ли?

— Без коментар — повторих и отпих глътка бира.

— Според мен някой се опита да убие хората, присъстващи на днешните клетвени показания — каза Крис Хейвъл и махна към адвокатите, които продължаваха разгорещения си спор. — Все още не знам подробности, но съм готова да се обзаложа, че свидетелят, който и да е той, играе важна роля в някое от техните дела.

— Не мога да говоря, наистина.

— О, престанете, Атикъс! Няма ли поне да потвърдите, че работите за някой от тях?

— Не. Става въпрос за охранителна операция, Крис. А лошите също четат вестници.

— Кажете го неофициално.

Поклатих глава.

— Бомба избухва в престижна юридическа фирма в центъра, тайни свидетели, бодигардо… о, извинете — персонални охранители се мотаят наоколо. Ламия и Маргил не се занимават с дребни риби, което означава, че тук мирише на пари. Надушвам и един интересен материал.

— Вероятно бъркате миризмите — промърморих. — Или е просто съвпадение.

— Да ви приличам на глупачка?

— Не — признах аз. В очите й имаше повече зелено, отколкото кафяво — особено когато се усмихваше.

— Тогава да не се будалкаме — предложи тя. — Вие ми помагате, а аз ви правя страхотна реклама.

— Съжалявам, но това не ме интересува. Благодаря за бирата.

— Може би ще поговорим по-късно?

— Може би. — Вдигнах халбата си. — Но не е сигурно.

Усмивката на Крис Хейвъл остана, но очите й леко потъмняха, вероятно от гняв.

— Невъзможен сте — огорчено рече тя.

Върнах се в сепарето. Маргил и Ламия все още бяха там, но ситуацията се беше променила: Ламия май губеше почва под краката си.

— Отивам си у дома — обяви той в момента, в който ме видя. — Отивам да целуна жената и децата, да погаля кучето и да се помоля на Господ утрешният ден да е по-добър от днешния.

— Ще ти повикаме такси — рече Маргил.

Изпратихме го до ъгъла. Аз останах при Ламия, а Маргил се зае да маха на минаващите таксита. Ламия се държеше на краката си, но беше малко нестабилен. Не бях сигурен дали е пиян, или се прави на пиян, но това не беше чак толкова важно.

Скоро едно такси даде мигач и отби — новичък минибус хонда. Настанихме Ламия на задната седалка и отстъпихме по една крачка. Миг преди вратичката да се затръшне, той се наведе и рече:

— Съжалявам, Лес.

— Няма защо да се извиняваш, Нийл.

— Мръсници! — изломоти Ламия.

Таксито потегли. От устата на Маргил излетя тежка въздишка.

— Да се върнем да си довършим питиетата — предложи той. — Искам да обсъдим едно-две неща.

Върнахме се на масата точно навреме, за да попречим на келнерката да ни прибере чашите. Седнах срещу Маргил. Той отпи глътка бира и разхлаби възела на вратовръзката си. Днес се беше декорирал в зелено и бяло на черни точици. По дрехите му все още имаше следи от мазилка.

— Как разбрахте, че ще има бомба? — попита той с нова въздишка.

— Не съм разбрал нищо, но тая цялата история около Джон Доу никак не ми харесваше. По тази причина снощи завъртях няколко телефона и се опитах да науча това-онова. Сутринта помолих адвоката си да ми обясни какво означава снемането на показания под клетва, след което в главата ми бръмна алармата. Не разбирах защо Ламия изчаква до последния момент, за да извърши тази процедура. Според мен, защото ДТС е пожелала да даде на Джон Доу достатъчно време за удара.

— Значи не вярвате, че е станала техническа грешка, така ли?

— Не вярвам.

Той сбърчи чело, а аз отново огледах бара. Празната чаша на Крис Хейвъл стърчеше в единия му край, но мястото й вече беше заето от мъж, който пиеше някаква течност с маслина в нея.

— Искам да поемете охраната на Джери — каза Маргил.

— Не мога.

— Атикъс, в случай че Нийл се оттегли от делото, ДТС ще потърси нов адвокат. А това означава, че процедурите ще започнат отначало и ще се проточат цяла година, а може би и повече. Джери не би оцелял толкова дълго.

Беше прав. С една година пред себе си Джон Доу спокойно щеше да изпълни поръчката. Без значение кой ще осъществява охраната. При такива срокове охранителите неизбежно губят концентрация и започват да изпълняват задълженията си рутинно. Което е добре дошло за всеки убиец, който може да си позволи търпение.

— Е, може пък Ламия да не се оттегли — подхвърлих.

— Знаете не по-зле от мен, че ще има и друго покушение срещу Джери — каза Маргил. — Опасността остава, дори Нийл да не се оттегли от делото.

— Ценя високо предложението ви — казах. — Но не съм подготвен за подобен вид операции. Разполагам само с трима души, които могат да ми помагат, а на вас ви трябват доста повече.

— Ако отказвате заради Трент, аз ще оправя нещата — каза Маргил. — Все пак аз съм този, който му плаща сметките.

— Не е само това. — Поклатих глава. — Колкото и да ми е неприятно, трябва да призная, че Трент е прав. Напоследък нямам особени успехи в работата. За година и половина загубих един клиент и един приятел, като в сметката без малко не попадна и още един.

— По ваша вина, така ли?

Въпрос, който си бях задавал милион пъти. Бях направил няколко грешки — както в личен, така и в професионален план. Най-ярка илюстрация за тях беше Бриджит, но и други неща ми носеха неприятни спомени. Например начинът, по който Ерика нагласяше косата си над ухото.

— Отговорността беше моя — отвърнах.

— Не мога да се произнеса по този въпрос просто защото не разполагам с достатъчно информация — каза след известен размисъл Лесли Маргил. — Но от това, което видях днес, мога спокойно да кажа, че искам да ви възложа тази задача. Защото вие спасихте живота на Джери.

— Едва ли мога да ви предложа нещо повече от това, което „Сентинел“ вече прави за вас — отговорих.

— „Сентинел“ не се е прибрал у дома да завърти няколко телефона — каза адвокатът. — „Сентинел“ не се втурна в онази стая да изведе Джери трийсет секунди преди експлозията.

Бавно оставих чашата си на масата.

— Ще го направите ли? — Маргил ме погледна с надежда.

— Мога да направя една ревизия — казах. — Да направя оценка на работата на „Сентинел“, да открия слабостите и пропуските им и да ги посоча на Трент. Разбира се, той трябва да бъде информиран предварително, но не и охранителите от екипа му.

За пръв път през този дълъг ден лицето на Маргил се поразведри.

— Това ми харесва.

— Но няма да хареса на Трент — подхвърлих. Още по-малко пък щеше да хареса на Мозиър.

— Аз му плащам — отсече адвокатът. — И след като желая външен консултант да направи оценка на работата му, той е длъжен да го приеме.

— Ще намери начин да не го направи.

— Оставете това на мен. Каква е тарифата ви и кога можете да започнете?

Вдигнах очилата си и разтърках очи. Имах неприятното предчувствие, че ще отключа един истински океан от неприятности. Маргил чакаше търпеливо, на лицето му играеше усмивка. Ако знаеше какво го чака!

— Двеста и петдесет на ден, плюс разноските — рекох. — Мога да започна още утре.