Грег Рука
Закрилникът (33)

33.

Никой от нас не хареса мястото, никой нямаше идея как да го направим по-добро.

— Осем различни точки, напълно изложени на неприятелски огън — каза Кори. — При това само в преддверието. Един Господ знае още колко ще открием навън… — Беше разгънал плановете на сградата върху кухненската ми маса; опасните точки бяха оградени с червен флумастер. Притиснала слушалката до ухото си с рамо, Натали заби показалец в още една позиция, след което продължи разговора с баща си.

— Кажи ги девет — мрачно се обади Дейв и докосна с пръст подутите си устни. На челото му имаше хубава цицина, получена в резултат на съприкосновението му с волана. И тя, и останалите драскотини не го боляха толкова, колкото го дразнеха.

— Кой е избрал това място, по дяволите? — попитах.

— Ламия. Което означава ДТС, или най-точно — Драма.

Свалих очилата и разтърках основата на носа си, за да прогоня умората от очите си. Но в момента, в който затворих клепачи, пред мен се появи обезобразеното тяло на Мозиър. Стреснах се и побързах да отворя очи.

Наближаваше осем. Обсъждахме плановете на сградата още от два, веднага след като с Натали се прибрахме от Бруклин. По пътя се отбихме в един магазин за алкохол, който се намираше най-малко на петнайсет пресечки от апартамента на Мозиър. Натали набра 911 от автомата вътре и съобщи за трупа. После се насочихме обратно към центъра. И двамата мълчахме.

Драма действително беше разчленила Мозиър като касапин и Натали съвсем справедливо я беше нарекла чудовище. В Бруклин се бяха проявили най-садистичните й черти — всичко онова, което я бе накарало да превърне отнемането на живот в своя професия. Именно тях бе видял Реймънд Мозиър в последните мигове от живота си.

Когато най-сетне се върнахме у дома, Дейл и Кори вече разглеждаха архитектурните планове и картите, доставени по нареждане на Маргил. Излязохме почти веднага, тъй като и четиримата имахме желание да огледаме на място както обекта, така и околностите му. Но това, което видяхме, никак не ни хареса. Най-кратка, но и най-сполучлива беше характеристиката на Натали. „Полигон за снайперисти“, отсече тя.

— Драма със сигурност е избрала стрелбата от далечно разстояние — подхвърлих на Дейл. — Това е способ, до който все още не е прибягвала, а и този проклет терен сякаш е направен специално за него.

Разгледахме плановете още веднъж, опитвайки се да изчисляваме ъгли и евентуалните зони на обстрел. Сградата беше 15-етажна, във формата на куб, в центъра й зееше пищно преддверие, пред което имаше дръвчета, цветни лехи и малки фонтани. Асансьорите бяха разположени в две групи — съответно в северния и южния край на куба. До тях бяха и стълбищата. Повечето офиси имаха прозорци, които гледаха или към улицата, или към преддверието. Бяха широки и предлагаха твърде голяма видимост.

— Вън или вътре? — попита Дейл.

Кори ме погледна, изчака да кимна и каза:

— Вероятно вън. Но бас държа, че си е подготвила поне две резервни позиции.

— Следователно извеждането на Пъф от колата е свързано с най-висока степен на риск, така ли?

— Точно така. Тази степен спада във входа, увеличава се във фоайето, спада отново по пътя нагоре и за последен път се увеличава на петнайсетия етаж, докато Пъф пресича коридора по посока на офиса, в който ще му снемат показанията.

— С всичкото това стъкло имам чувството, че се намираме в някое шибано стрелбище — промърморих аз. — Което изобщо не означава, че тя няма да ни удари някъде по пътя. Би могла да опита още преди да сме наближили Манхатън.

— Това на практика означава, че нямаме място с ограничено излагане.

— Да, докато не го вкараме в офиса.

Натали остави слушалката и насочи вниманието си към нас.

— Татко връща Пъф в имението, където ще го държи под усилена охрана. Казах му, че ще се обадим преди полунощ с подробности по придвижването.

— Кой покрива преместването?

— Йоси. — Тя се наведе над архитектурните планове, огледа ги за ориентация и посочи с пръст.

— Бих могла да заема контраснайперистка позиция в преддверието, откъдето ще покривам влизането на клиента. Там има куп места, на които мога да се прикрия.

— Кога мислиш да заемеш тази позиция?

— Снемането на показанията е насрочено за десет, нали? Бих искала да съм на позиция най-късно в пет.

— Не става, ще се изтощиш. — Поклатих глава.

— Бъди спокоен, ще се справя.

— След пет часа напрегнато наблюдение през мерника няма да ставаш за нищо — обади се Кори. — Затова трябва да си вземеш и съгледвач.

— Един от вас ще ми свърши работа — съгласи се Натали.

— Което означава, че вместо с един човек по-малко, ще бъдем с двама — изчислих аз и поклатих глава. — Това го забравете!

— Трябва ни нещо, чрез което да избегнем капана, Атикъс. Ако не контраснайперист, значи нещо друго…

Думата ме прониза като електрически ток, пробяга по гръбначния ми стълб и се закотви в черепа ми. Отпуснах се обратно на стола, внезапно осъзнал какъв глупак съм бил. Дейл обясняваше на Натали, че ние изобщо не сме сигурни дали Драма ще прибегне до стрелба от разстояние, а тя пък твърдеше, че или трябва да поставим човек в преддверието, или да търсим друг път за вкарването на Пъф.

„В капана“, рекох си. Снайперистки термин, който Натали обичаше да използва.

А Драма беше казала, че Пъф ще бъде вкаран в капана и опакован в чувал…

„Но това нищо не означава — рекох си. — Една обикновена фраза, излетяла механично. Едва ли е свързана с определена личност. И едва ли Драма я е чула точно от устата на Натали Трент…“

Но въпреки това нещата изведнъж придобиха друг смисъл. Конкретен и кристално ясен.

Дръпнах писалката от ръката на Кори и надрасках едно „не ми обръщайте внимание“ в полето на най-горния чертеж. После почуках по масата, за да привлека вниманието на екипа, проснах се на пода и започнах да пълзя. Линолеумът се оказа доста мръсен и буквално плачеше за парцал. Обърнах се по гръб и внимателно огледах обратната страна на плота. После вдигнах ръце и ги плъзнах по ъглите.

Нищо.

Кори се оттегли назад заедно със стола си, наведе се и ми хвърли един продължителен поглед. Веждите му бяха леко извити, а в очите му имаше тревога. Махнах му да се изправи. Натали обясняваше на Дейл с какво оръжие възнамерява да се противопостави на Драма. Не бях много сигурен, но ми се стори, че гласът й е леко напрегнат.

„Параноя“, рекох си с въздишка и тръгнах да търся инструментите си. Вкъщи държах комплект миниатюрни отвертки, с които поправях очилата си. Взех най-голямата и се върнах в кухнята. Тримата продължаваха да ме наблюдават, но вече разговаряха само за ядене.

Най-напред развинтих телефонния куплунг. Оставих го разглобен и се залових с контактите. „Един е достатъчен — рекох си. — Един и вече ще зная, че съм на прав път“.

Кори стана от масата и тръгна към коридора. Две секунди по-късно стереоуредбата изригна с Вени Грийн, усилен докрай. Той намали малко, но звуците бяха достатъчно силни, за да изпълнят целия апартамент. Може би прекалено силни, за да изглеждат невинни, но аз знаех защо го прави и не можех да го обвинявам.

Открих „бръмбара“ във втория контакт над кухненския плот — онзи, който използвах за кафемашината. Беше добре скрит в улея на пластмасовото капаче. Дължината му не надминаваше двадесет и пет милиметра, широк беше наполовина. От двата края стърчаха тънки жички, свързани с електрозахранването, чиито дебели кабели чезнеха в стената. Оттам получаваше достатъчно енергия, за да предава.

Трябваше да има и други, поне още един. Задължително в телефона. Драма беше от хората, които предпочитат да се застраховат и нямат особена вяра в техниката. Със сигурност беше напълнила апартамента с какви ли не електронни джаджи. Разполагала бе с достатъчно време, за да го направи. Ерика беше почти постоянно при Бриджит, а аз се правех на горски в храсталаците около имението.

Ето защо ме беше чакала онази вечер у дома. Беше се прикрила с помощта на личната си поява. Какво от това, че апартаментът е изглеждал малко разхвърлян? Аз едва ли съм бил в състояние да го забележа, не и след това как ме посреща.

Втренчих се в малкия предавател с мрежово захранване, благодарение на който Драма беше научавала всичките ми тайни през изтеклата седмица. Каква част от подготовката ни беше преминала в тази кухня? Все едно че и тя беше присъствала на нея…

Не Мозиър, а аз самият бях човекът, който ни беше подредил.

 

— Предполагам, че тя знае абсолютно всичко — казах. — Всичко, което сме планирали, за което сме говорили. И то става единствено за боклука. Започваме наново. Започваме от самото начало.

Думите ми бяха посрещнати с кимане.

Погледнах часовника си.

— Часът е единадесет. Разполагаме със седем часа, за да подготвим транспортирането на Пъф.

Келнерът допълни чашите ни с кафе, след което се обърна към Дейл и го попита дали иска още нещо. Дейл само поклати глава и отмести празната чиния пред себе си. Единствено той от цялата група демонстрира някакъв апетит.

Келнерът вдигна чинията и се махна. Закусвалнята беше почти празна. Бяхме заели една от масите в дъното — групичка уморени заговорници, натикана в тясно сепаре, която се опитва да намери твърда почва под краката си.

— Умна е — промърмори Дейл. — Веднага ще разбере, че сме я усетили.

— Още по-добре — каза Натали. — Ще се наложи и тя да промени плановете си. По този начин шансовете ни стават равни.

— Освен ако изобщо не е възнамерявала да прибегне до изстрел от далечно разстояние.

— Това е без значение — казах. — Ние сме длъжни да защитаваме клиента срещу нападения от всякакъв вид. Далекобойна стрелба, отровни стрелички за дартс, гърмящи писалки… Пет пари не давам с какво ще ни нападне, но Пъф трябва да остане жив. Ще стигнем докрай. Никакви половинчати мерки, никакви съжаления след това. Дойде ми до гуша. Писна ми да ме манипулират. Дойде време и ние да играем гадно. Е, може и да не сме чак толкова добри, колкото са Трент, Драма, ДТС или самият Пъф, но все ни бива за нещо.

Тази декларация ги изненада и очите им се втренчиха в мен. Аз също бях изненадан, но се почувствах добре.

— Това момче ми е познато — усмихна се Дейл.

— Какво си намислил? — попита Натали.

— Не можем да променим факта, че сме поели към капана — отвърнах. — Но това не ни пречи да заложим и един за нея.

 

Оказа се, че Крисчън Хейвъл живее само на една пряка от апартамента в Гринич Вилидж, който навремето делях с Рубин. Телефонното ни обаждане я вдигна от леглото. Посрещна ни по боксерки и червена блузка и ни предложи кафе. Приехме и седнахме един до друг на канапето в дневната й, обзаведена почти като офис. Дойдохме само двамата с Натали, тъй като Кори и Дейл отидоха да наемат автомобила, с който щяхме да превозим оборудването си.

Апартаментът на Хейвъл беше малък и претъпкан, но излъчваше особена уютност. Книгите преливаха от лавиците и се блъскаха на купчини по пода. Част от тях бяха толкова високи, че напълно скриваха телевизионния екран. Стените бяха покрити с изрезки и снимки, залепени или прикрепени с кабарчета.

Взехме големите чаши от ръцете на Хейвъл, а тя тежко се тръшна срещу нас, кръстоса крак върху крак и рече:

— Хайде, давай! Да чуем офертата.

— Включваме те в екипа, още от този момент — казах. — В замяна ще правиш това, което ти кажем, а освен това ще ни разкриеш източника си в „Сентинел“.

— И това е всичко? — Тя ме изгледа иронично.

— Всичко опира до събитията утре сутринта — намеси се Натали. — Последен шанс на Пъф за снемане на показанията, последен шанс и за Доу да му попречи. Ние ви предлагаме не само да ни придружите, но и да участвате в акцията. А заедно с това да си вършите и своята работа.

Хейвъл плъзна ръка по челото си. Почти видях как зъбните колела в главата й се задвижват в напрегнат размисъл. После се обърна и хвърли един поглед към портативния компютър на бюрото си.

— Не разполагаме с много време — предупредих я.

— А защо ви е да знаете името на моя информатор? — попита тя.

— Защото има вероятност той и убиецът да са едно и също лице — отвърнах.

— А, не, това не може да бъде!

— Трябва да сме сигурни — настоях.

— Нали не се ебаваш с мен? Нали не ме подмамваш да си разкрия единствения коз?

— Абсолютно сме сериозни — поясни Натали.

Хейвъл потърка татуирания вълк на рамото си, очите й нерешително се местеха от мен към Натали и обратно. Устните й бяха здраво стиснати.

— Карин Казанджян — изведнъж каза тя. — Обади ми се веднага след като пуснах първия си материал и ми предложи допълнителна информация за кухнята на „Сентинел“. Проверих и се оказа, че Казанджян действително е на ведомост в „Сентинел“.

— Докторката значи — промърморих. — А каза ли ти защо е решила да говори с теб?

— Не харесвала начина, по който започнали да се развиват нещата. Животът на много хора бил поставен в опасност. Тя ми каза и името на онзи актьор, Д’Анджело.

— Възможно е — подхвърли ми полугласно Натали, но тонът й съответстваше на мислите, които се въртяха в главата ми. Възможно, но не и вероятно.

— Драма — промълвих.

— Тя ви се представи като Казанджян, а след това, при непосредствените контакти, използва същото име? — попита Натали.

— Ти някога срещна ли се с тази жена директно, лице в лице? — попитах.

— Не, чух я само по телефона. Каза, че нямало начин да се измъкне незабелязано от имението.

— Все пак е приятно да научим, че не подбира хората, които манипулира — горчиво подхвърли Натали.

— Нима искате да кажете, че съм получавала информация от убийца? — попита невярващо Хейвъл.

— Натам вървят нещата — кимна Натали.

— Господи! — Хейвъл се прекръсти. — Но защо?

— Не знаем — отвърнах. — По куп причини, може би… Твоите репортажи създадоха напрежение между нас и „Сентинел“ — нещо, което може би е целяла.

— Сигурен ли си в това?

— Утре ще зная със сигурност — отвърнах. — А ти се свържи с Казанджян и се опитай да измъкнеш нещо, което би потвърдило подозренията ни.

— Няма ли да ми кажеш какво точно ще искате от мен?

— Натали ще ти обясни — отвърнах, докато тръгнах към вратата. — Трябва да бягам, чака ме работа. Ще се видим утре сутринта.

В момента, в който станах, Хейвъл беше скочила, в очите й имаше подозрение. После видя, че Натали не е мръднала от мястото си, и бързо се успокои. Очите й пробягаха по лицето ми, устните й се разтеглиха в самодоволна усмивка.

— Знаех си, че рано или късно ще ми кацнеш — промърмори тя. — Ако те бях подслушвала достатъчно дълго, щях да зная, че сте решили да ме допуснете.

— Не го забравяй и утре, когато ще се молиш да ти върна свободата — предупредих я.

 

Навън беше хладно, по улиците почти нямаше движение. Предстоеше ми да ходя на няколко места, а времето ми беше малко. Но въпреки това тръгнах пеша и стигнах до някогашния си блок. Вдигнах глава да огледам фасадата и си спомних за Рубин. За времето, когато бяхме приятели, за смъртта му…

За пръв път не изпитах чувство за вина.

Спрях едно такси и обясних на шофьора къде искам да отида. Той само кимна, а след това, за голямо мое удовлетворение, мълча през целия път. Това ми помогна да обмисля част от нещата, които ми предстояха на следваща сутрин.

Давах си сметка, че и най-малкото невнимание ще ми коства живота на Пъф, а вероятно и този на Хейвъл. Да не говорим, че бих могъл да загубя и още един близък приятел.

Разбира се, имах шансове да направя и хеттрик, но за тази цел трябваше да съм адски хитър.