Грег Рука
Закрилникът (29)

29.

Заведението на Пади Райли е разделено на две части: същинският бар с малка естрада за оркестър, в който се влиза от улицата, и една по-малка зала отзад, която е оборудвана с телевизор на стената. В момента предаваха мач по бейзбол, в който „Янките“ здравата притискаха „Сиатъл Маринърс“, но последните се отбраняваха добре, с майсторски построена защита. Взех си една бира „Гинес“ и седнах да ги гледам. В края на петата част „Маринърс“ водеха с три точки, благодарение на попаденията на Грифи и Джей Бунър. Тоя Бунър го харесвах. Приличаше на Дейл, но във вариант с чисто бяла кожа и доста по-малко коса.

С напредването на времето барът започна да се пълни. В края на седмата част „Янките“ съкратиха преднината на съперника си и помещението вече беше достатъчно задръстено с хора, за да не чувам дрънканиците на коментатора — едно неголямо, но много важно облекчение. Бях на трета бира, но не усещах нищо. Адски е кофти, когато искаш да се напиеш, но не можеш.

Някой ме потупа по рамото. Обърнах глава и видях Натали.

— Каква изненада — рекох.

— Пиян ли си?

— К’во значи пиян?

— Наквасен, къркан, поркан…

— По-скоро се пържа в собствения си сос. Но правя съответните опити, като едно време в колежа.

Тя се обърна и махна към бара. Иззад подиума на естрадата бавно изплуваха Дейл и Кори. Пътьом Дейл започна да събира свободни столове и след минута се оказах в плътното им обкръжение. Това не ми попречи да отбележа промените на екрана. Джо Торе извади Дейвид Уелс и го замени с Греъм Лойд. Още един от любимите ми играчи. Не чак колкото Джей Бунър, но все пак…

— Какво се случи? — попита Дейл.

— Трябва да се прибирам вкъщи — отвърнах. — Обещах да поправя една врата.

— Татко се върна от барчето сам и съобщи на Маргил, че си решил да се оттеглим. Каза го пред всички и подчерта, че охраната на Пъф се поема от „Сентинел“.

— Да им пожелаем късмет — рекох.

Дейл промърмори нещо, което не успях да доловя, заради шума в заведението.

— Въпреки това Нийл Ламия ми позвъни малко след като напуснахме болницата — добави Натали. — Поиска да се срещне с теб и мен. Казах му да звънне в апартамента ти около осем, а това означава, че разполагаме с четиридесет и три минути.

— Не трябваше да му казваш такива неща. — Поклатих глава.

— Възразяваш, така ли?

— Да, възразявам — отвърнах, докато Лойд подаде един дълъг пас към Джоуи Кора. Джоуи хвана топката съвсем близо до линията и се понесе към втора база. — Апартаментът си е мой и никой няма право да поема ангажименти от мое име!

— Ти също нямаш право да напускаш, без да се консултираш с нас! — засече ме Натали.

— Това си беше мое решение.

— Не, решението трябва да е общо. И ако не ти харесва липсата на любезност у мен, бих те посъветвала да погледнеш себе си!

Отместих поглед от телевизора и го насочих към нея. Седеше приведена напред, с лакти върху коленете. Лицето й беше на сантиметри от моето, вероятно за да е сигурна, че я чувам.

— Теб те избраха за говорител на групата, така ли? — попитах.

— Точно така. А групата иска да знае какво се е случило, по дяволите! Ти отстъпи пред баща ми и му даде всичко, което поиска, Атикъс! Защо го направи, за Бога?

— Защото баща ти се готвеше да оттегли подкрепата на „Сентинел“. Готвеше се да ни зареже насред операцията и да ни остави да се оправяме сами с охраната на Пъф. Как щяхме да се справим? Как щяхме да пазим живота на един клиент с мания за самоубийство с екип от четири човека?

— Бихме могли да наемем охранители на свободна практика.

— Такива, които ще приемат да работят за мен? Предлагам ти да се поразходиш из този град и да се опиташ да откриеш поне един човек от бранша, който е готов да изпълнява моите заповеди. Един-единствен човек. Особено след кампанията за моето дискредитиране, проведена от Трент. По-лесно ще ти е да откриеш някой честен човек…

— Значи такава била работата — проточи Натали. — Повярвал си на приказките на баща ми!

— Не съм. — Поклатих глава. — Знам, че съм добър в работата си, дори много добър! Но всяко нещо си има граници.

— Още не сме опрели до тях — намеси се Дейл. — Признавам, че в момента наистина сме близо до стената, но не сме притиснати в нея.

— Въпрос на гледна точка — рекох.

Натали посегна да ме хване за ръката, но аз я отдръпнах навреме и улових бирата. Всички разбраха посланието на това рязко движение и за момент на масата настъпи пълна тишина. Така изтече една минута, после Натали се обади:

— Какво ти каза той?

— Вече ти обясних.

— Имам предвид другото…

— Какво те кара да мислиш, че има и друго?

— Ти не би отстъпил. Никога досега не си отстъпвал пред баща ми. Защо ще го правиш точно сега?

Пресуших чашата си и направих опит да се съсредоточа върху мача.

— С какво те заплаши? С отнемане на разрешителното?

Инингът свърши и на екрана се появи реклама на камионетките „Шеви“.

— По дяволите, Атикъс! Отговори ми!

Натали изправи гръб в стола си. Дейл и Кори чакаха, опрели лакти на масата. Една келнерка мина да прибере празната ми чаша и да попита дали желаем нещо.

— Не, благодаря — отговори й Кори.

— Дрейк са посетили баща ти — казах. — Занесли са му и подаръци. Осем на десет, лъскави…

Веждите й се сбърчиха колкото да асимилира информацията, после очите й се разшириха. Реакцията й по всяка вероятност беше точно като моята в мига, в който Трент ми връчи снимките, но кожата на Натали е по-бяла от моята и всички видяха как се изчервява.

— Е, значи знае за нас — каза само. — И какво от това? Лично за мен това няма никакво значение. Мисля, че и за теб трябва да е така.

— Какво по-точно знае? — попита Кори.

Дейл преметна ръка през раменете му и започна да му шепне в ухото. Кори се обърна към нас и започна да ни разглежда с нов интерес. После промърмори:

— Как съм го пропуснал?

— Опитахме се да бъдем дискретни — поясни Натали.

— И опитът ви явно е бил успешен.

— Не съвсем — рекох. На екрана се появи реклама на „Макдоналдс“. Куп бели хора се радваха на пържените си картофки.

— Има и още, нали? — подхвърли Натали.

— Дрейк са оставили снимките на разположение на баща ти.

През следващите две минути всички мълчаха. Мачът продължи с топка от центъра за „Маринърс“.

— Дейл, Кори — изведнъж каза Натали. — Изчакайте тук до девет, а след това елате в апартамента на Атикъс. — Усетих ръката й в своята. — Да вървим, партньоре. Един потенциален клиент се нуждае от компанията ни.

— Каква радост, Господи! — промърморих, но все пак я последвах.

 

Първата ми работа у дома беше да заредя кафеварката. Кой знае защо, бях решил, че Ламия ще поиска кафе. Натали бе мълчала по целия път. Беше осем и десет.

— Каза ли какво иска? — подхвърлих.

— Не. Каза само, че тази вечер в осем иска да се срещне с мен и с партньора ми.

— Нарече ни партньори, така ли?

— Да.

— Същото направи и Хейвъл.

— Може пък да подадем документи за фирма, а? — усмихна се тя. — Трябва само да си измислим име. Какво ще кажеш за „Трент и Кодиак“?

— Звучи ми доста ръбесто — отвърнах.

Тя не се усмихна.

— Разбира се, стартирането на нов бизнес в един град, в който командва баща ми, би било адски трудно — въздъхна тя.

— Със сигурност няма да му хареса — съгласих се.

— Да върви по дяволите! След като ме използва срещу теб, трябва да е доволен от това, че ни ми пука какво му харесва или не… Една част от мен адски много иска да направим фирма с единствената цел да го дразним!

— А другите части?

— Това е работата, от която разбираме и в която сме добри. — Натали въздъхна. — Знаеш, че съм опитвала и друго, но вече съм на двайсет и осем и едва ли мога да се върна към модата.

— Учила си в колеж по изкуствата — напомних й. — А в тази област има работа колкото щеш.

— Освен това съм бакалавър по френска литература — добави тя. — Този пазар също се разраства. — Пресегна се над мен, взе една чаша от лавицата и я напълни до половината с кафе. — Преди да си тръгна от болницата, Маргил ми съобщи, че двамата с Ламия вече са уточнили датата на новите клетвени показания. Пъф ще бъде изписан по някое време утре следобед, а двамата адвокати възнамеряват да снемат показанията му вдругиден, пада се четвъртък.

— Ако преди това не му се случи нещо — промърморих.

— В момента „Сентинел“ го охранява достатъчно плътно и според мен той е извън опасност.

— Което означава, че Драма ще го ликвидира по време на клетвените показания.

— Нима вече не вярваме във версията за Джон Доу? — погледна ме Натали. — Или в другата — че Драма и Доу действат в екип?

— Днес следобед получих някои доста убедителни улики от Крис Хейвъл — отвърнах, след което й разказах накратко за теорията на репортерката относно смъртта на съдебния писар. — Всичко това ме кара да мисля, че сме изправени срещу един убиец и той е дама…

— По-скоро жена — поправи ме тя.

— Да, права си. Но дама или не, тя ще направи опит да затвори устата на Пъф.

— Процесът започва в понеделник. Това е последният им шанс да снемат показанията на Пъф преди старта.

— Което означава последен шанс и за Драма да изпълни договора си.

— Чист капан. — Натали поклати глава.

— Какво?

Тя ме погледна така, сякаш беше очаквала да я разбера, после се усмихна.

— Извинявай. Това е снайперистки термин. Когато си в засада, чакаш абсолютно неподвижно мишената, която сама застава в кръстчето на мерника ти. Натискаш спусъка в момента, в който главата на жертвата се появява в зоната.

— А има ли и друг начин?

— Да, проследяването. При него засичаш жертвата и започваш да я следиш през мерника. Стреляш, когато си готов. Повечето снайперисти предпочитат проследяването пред капана, защото е по-активно. Когато чакаш в засада, има вероятност никога да не стигнеш до изстрел.

— Но ако Драма знае кога и къде…

— Ще й остава само да изчака главата на Пъф да дойде на мерника — допълни Натали. — Образно казано.

— По-скоро буквално.

— Питам се защо още не е опитала стрелба от далечно разстояние.

— Може би я пази в резерв.

— Или е инструктирана да използва друг метод. Когато застреляш някого от петстотин метра, едва ли може да има съмнения в причините за смъртта.

— Това означава ли, че такива съмнения ще има, ако го вдигнеш във въздуха?

— Може би ДТС иска да изпрати послание — предположи Натали. — „Такава ще е съдбата на всеки, който ни плюе“.

— Може би — съгласих се.

В този момент зажужа домофонът. Проверих кой е, след което натиснах бутона, за да отворя на Ламия. Докато го чакахме да се качи, Натали свали от рафта още една чаша. Отворих в момента, в който на вратата се почука.

— Налага се да бъда съвсем кратък — рече без прелюдии Ламия.

— Мислехме да ви почерпим едно кафе — отвърнах.

— Не, благодаря.

Изчака с видимо нетърпение да затворя и залостя входната врата, после се насочи към кухнята и поздрави Натали. Носеше кожено куфарче, което постави на масата.

— Колко души знаят, че съм тук? — попита Ламия. Очите му изпитателно пробягаха по лицата ни.

— Четирима — отвърна Натали. — Аз, Атикъс, Дейл Мацуи и Кори Херера.

— Те двамата бяха с вас в „Шератон“, нали?

— Точно така.

— И никой друг?

— Никой.

Ламия премести очи от нея към мен. Не се бяхме виждали някъде около двайсет и четири часа — период, явно тежък за него. Очите му бяха зачервени и подпухнали, а под тях се бяха образували доста тежки торбички. Той изпуфтя, след това извади от куфарчето си голям плик от кафява хартия. Натали го взе от ръцете му и започна да го отваря. Извади първия лист, огледа го набързо, след което ми го подаде. Наблюдавах лицето й, но не успях да хвана някаква определена реакция.

Оказа се фотокопие на банково извлечение. Първа спестовно-инвестиционна банка със седалище Джорджтаун, Кайманови острови. Сметката беше шифрована, но подписът на Уилям Т. Бойър под оригинала беше заверен нотариално.

Погледнах Ламия.

— Ако някой прояви интерес, ще отрека категорично някога да съм бил тук — отсече той.

— Трябваше да ме предупредите, че искате неофициална среща — каза Натали. — Щях да имам грижата да избера друго място.

Ламия затвори куфарчето и го свали от масата.

— Когато се свързах с вас, мислех, че зная какво правя. В този момент също. — Тежестта на адвокатското му куфарче изведнъж стана огромна, макар че много добре знаех, че това, което му тежи, не е в него. Това, което ни бе донесъл, беше чисто злато. Бог знае как се бе решил на подобен ход, кого още беше трябвало да убеждава. По очите му личеше, че е силно развълнуван.

— Защо се съгласихте да поемете отново това дело? — попитах го.

Ламия извърна очи към плика в ръцете на Натали.

— Аз имам семейство, господин Кодиак — отвърна той. — А сега ми позволете да ви кажа лека нощ…