Грег Рука
Закрилникът (19)

19.

— Мозиър го е сложил! — заяви Натали. — Няма кой друг!

— Защо реши, че е той?

Бяхме в китайския ресторант на една пряка от апартамента ми и току-що бяхме приключили с вечерята. Бях предложил да хапнем у дома, но Натали не искаше да се вижда с Ерика.

— Защото е златното момче, което ние с теб злепоставихме и му натикахме муцуната в калта. Решил е да си върне част от престижа, най-вече пред татко.

— И аз си го помислих — признах. — След като ние ще се заемем с близката протекция на Пъф, той какво ще прави? Изведнъж може да се окаже, че е останал без работа.

— Да, възможно е.

— Но нямаме доказателства.

— Разбира се. Това е само теория.

— Теория, която споделих с Йоси.

— О, така ли?

— Ами да.

— И?

— И той каза, че ще провери как стоят нещата. — Вдигнах каничката, която стоеше между двама ни, и напълних за втори път чашите с чай, като използвах това занимание за още един оглед на ресторанта. До тезгяха стоеше жена с руса коса — струваше ми се, че я познавам. Беше с тъмно костюмче с панталон и със скъпи маратонки.

Натали гледаше някъде над рамото ми и сякаш бе забравила за съществуването ми.

— Маргил иска да му изпратим договор — върнах я в настоящето аз. — Трябва да измислим нещо.

— Нали у вас имаше нещо? — Тя ме погледна. — Стандартни формуляри…

— Да. След вечеря ще ида да ги потърся.

— Но за операцията ще ни трябва и външна помощ.

— Дейл — казах.

— Със сигурност — съгласи се тя. — А може би и Кори.

— Кори е на ведомост при баща ти. Това може да създаде проблеми.

Натали поклати глава и прехвърли конската си опашка върху дясното си рамо.

— Кори напусна на другия ден след инцидента в хотел „Орсини“. Обясни на баща ми, че няма да работи за човек, който третира служителите си като артилерийски снаряди.

— Казвал ли съм ти някога колко много го уважавам тоя Кори? — подхвърлих.

— Да — ухили се Натали. — Зареден е с каквото трябва, както обичат да казват пилотите изпитатели.

Звънчето над входната врата издрънча и се обърнах точно навреме, за да видя как русокосата жена излиза, а в заведението се появява Крис Хейвъл. Беше с дънки и виолетова блузка без ръкави, очите й не пропускаха нищо.

— Ето я и репортерката — промърморих.

Натали демонстративно се обърна с гръб.

— Видя ли те?

Кимнах. Хейвъл вече вървеше към масата ни. Опитах да я спра с облещен поглед, но ефектът беше обратен и тя дори ускори крачка.

Устните на Натали оформиха едно беззвучно „мамка му“.

— Здрасти! Имате ли нещо против да се присъединя към вас?

— Да — отвърна Натали.

— Тъкмо се готвехме да тръгваме — добавих аз.

— Няма да ви отнема много време — рече Хейвъл и придърпа един стол. — Делова вечеря, а?

— Интимна — поправих я.

— Наистина ли? Не допусках, че ще имате време за такива екстри, особено след възобновяването на процеса и вчерашната бомбена заплаха в имението. — Раменете й леко се присвиха. — Предполагам, че разбрахте какво зная.

— Осведомеността ви е забележителна — хладно подхвърли Натали.

— Крис Хейвъл — представи й се репортерката. — Не се познаваме, но подозирам, че вие сте Натали Трент.

— С кого сте разговаряли?

— Имам си свои източници.

— В „Сентинел“?

— Съжалявам, но на този въпрос не мога да отговоря.

— Какво искаш, Крис? — намесих се, безпогрешно усетил как нараства гневът на Натали.

— Някой от вас ще потвърди ли, че за отстраняването на Пъф е бил нает професионален убиец?

— Мислехме да вечеряме — простена Натали.

— Аз пък реших, че вече сте го направили. Никой ли не желае да направи изявление по въпроса?

— Искате да ни цитирате, така ли? — попита Натали.

— Страшно си падам по цитатите — отвърна Хейвъл и измъкна някакъв бележник от задния джоб на дънките си.

— В такъв случай пишете. — Натали я изгледа ледено. — „Не си пъхай носа в чуждите работи!“

— Това за мен ли се отнася? — Хейвъл се ядоса, затвори бележника и насочи върха на химикалката си в лицето ми. — Защо отказваш да ми дадеш информация по тази операция?

— Не ви познаваме — отговори Натали.

— Нямаме нужда от реклама — казах. — Имаме си други проблеми.

Хейвъл се наведе и сложи ръце на масата. На лявото си рамо имаше сиво-черна татуировка на вълк — стори ми се съвсем прясна.

— Това е големият ми шанс — каза тя. — Може би ще направя серия от репортажи, а може би и цяла книга. Бодигардове, убийци, борба на живот и смърт, завещания — а бе какво да говорим, класика! Но за целта трябва да ми дадете информация за тази операция.

Поклатих глава и не казах нищо.

— Винаги съм била добра — продължи тя. — Макар и с таблоиден характер, материалите ми винаги са честни и обективни. В случая също изложих фактите по най-добрия начин, неизменно в твоя полза. Помагам ти, Атикъс. И няма да спра да го правя. Обяснете ми какво искате от мен и ще го направя. В замяна искам мъничко информация, нищо друго.

— Не — отсече Натали.

Хейвъл ме погледна настойчиво.

— Знаеш, че няма да се откажа. Ще се докопам до фактите, по един или друг начин.

— Вярвам ти — отвърнах. — И именно затова се опитвам да бъда добър с теб, да не се ядосвам. Разбирам, че надушваш материал, но ние не можем да си рискуваме работата заради теб. Затова най-учтиво те моля да си тръгнеш и да ни оставиш на мира.

— Не мога да се откажа от тази история.

— Твоя работа. Но от нас няма да чуеш никакви подробности.

Тя стана и прибра бележника си.

— Звънни ми във вестника, когато си промениш мнението.

Изчакахме я да излезе от ресторанта и чак тогава поискахме сметката. Петъчната вечер беше встъпила в правата си. По тротоарите имаше доста хора. Жената със скъпите маратонки се беше изправила пред някаква витрина на няколко крачки по-нататък и съсредоточено изучаваше изложените бутилки вино.

Натали уви ръка около кръста ми и прошепна:

— Имаме си опашка…

— Жена, която разглежда някакво шардоне през два номера оттук — допълних.

Тя се изправи пред мен, преструвайки се, че ми оправя яката. На лицето й играеше усмивка.

— Зад теб, прави се на фотограф. Мъж, който се приближава.

Кимнах и я прегърнах, а тя отпусна глава на рамото ми. Усетих топлината на тялото й, а заедно с нея и леко напрежение ниско в гърба — блед спомен от юмрука на Мозиър. Какво ли не правят нервите. Останахме на място, преструвайки се на влюбени. Мъжът, който се преструваше на фотограф, нямаше как да не ни подмине, на път към жената, която се преструваше, че разглежда виното. Беше с десетина сантиметра по-висок от нея, също рус, с тъмни панталони и блейзър. Под светлината на уличните лампи косата му изглеждаше синкава.

В момента, в който се изравни с жената, той вдигна дясната си ръка и се почеса по врата. С това се изчерпи цялата комуникация помежду им.

Оказа се обаче, че тя е напълно достатъчна. Жената се отдръпна от витрината и тръгна към нас. Дясната й ръка потъна под сакото — и нагоре към подмишницата.

Спомних си за Трент и приказките му относно моите престрелки в центъра на града.

— Бърка да извади нещо — прошепнах и се отдръпнах от Натали. Ръката ми се отпусна надолу, готова да извади пистолета. Натали започна да се обръща, дясната й ръка изчезна под дрехата.

Жената се закова на място и вдигна лявата си ръка — като ченге, което спира трафика. Имаше котешко лице с незапомнящи се черти. Върху него играеше усмивка.

Мъжът не се виждаше никъде.

С периферното си зрение обхванах някаква скитница с три навлечени един върху друг пуловера, която се ровеше в контейнера за смет на ъгъла.

Жената с котешкото лице бавно извади дясната си ръка, а лявата се отпусна надолу. Изчака да види реакцията ни и едва тогава се раздвижи.

Беше на по-малко от три метра от нас, когато Натали най-сетне се обади:

— Добре, достатъчно.

Жената кимна и протегна ръка. Държеше някакъв плик. Натали го взе, без да я изпуска от очите си.

— За тази вечер са — съобщи непознатата с глас, който едва се открои от уличния шум. Акцентът й беше доста твърд, като на чужденка. — Ако побързате, ще стигнете преди антракта.

След тези думи се обърна и бързо се отдалечи.