Грег Рука
Закрилникът (25)

25.

Часът беше около пет следобед и нещо не беше наред.

Ламия най-сетне докара разпита до ДТС, а изтощеният Пъф бавно се съвземаше. Ламия пожела да узнае кой е имал достъп до служебните му доклади с химическите анализи, а Пъф се опитваше да си спомни имената. Маргил се чешеше по брадичката.

Натали улови погледа ми и леко кимна. Тя също беше усетила, че нещо не е наред. Вдигна ръка и леко почука по слушалката си.

Радиообменът беше спрял. В лявото ми ухо цареше пълна тишина. През целия ден бях слушал какво става извън хотелския апартамент, в слушалката се редуваха гласовете на Кори и Дейл. Включваше се и Мозиър, макар и значително по-рядко.

А сега нищо. Пълна тишина.

Натали насочи показалеца си към мен, след това към изхода. Кимнах и безшумно излязох в коридора. Дейл и Мозиър си шепнеха нещо в близост до вратата на балкона. Видяха ме, че излизам от апартамента, и ме изчакаха да се приближа.

— Изключихме радиостанциите — съобщи Дейл и махна с ръка към бетонната козирка, в близост до която се виждаше някаква малка кръгла кутийка. Беше залепена за стената на апартамента, в който се провеждаше съдебната процедура. Върху горната й част беше завързана зелена панделка.

— Господи! — промърморих и побързах да изключа радиостанцията си.

— Открихме я преди три минути — поясни Дейл. — По време на обиколката на Кори.

— Нали бяхте направили предварително електронно прочистване? — попитах Мозиър. Любезността решително отсъстваше от гласа ми.

— Лично аз го направих — отвърна той и се изчерви. — И нямаше никаква кутийка. По-късно, когато Бойър излезе да изпуши шибаната си цигара, също нямаше нищо. Чисто беше и по време на последната ви почивка. Със сигурност е поставена през последния час.

— Може би са я спуснали от етажа над нас — подхвърли Дейл. — Или са я прикрепили ръчно, докато ние бяхме долу, а ти — вътре в апартамента.

Изведнъж си представих Драма с маската и черния комбинезон, видях я да пълзи по външната стена на хотела като някакъв Спайдърмен, решила да заложи поредната си бомба.

Видението никак не беше забавно.

Нямаше как да разбера дали има нещо общо с действителността.

Зелената панделка ме караше да потръпвам от ужас.

— Ще заповядаш ли евакуация? — попита Дейл.

Ако бомбата беше поставена с цел да убие Пъф, това без съмнение бе направено зле. Ние с Натали го бяхме настанили далеч от външната стена, като част от рутинните предохранителни мерки. Драма би трябвало да е наясно, че ще го направим. Следователно, ако тази кутийка бе нейно дело, беше поставена за отвличане на вниманието или бе заредена с изключително мощен експлозив. И двете възможности не ми харесваха.

Коремът ме присви остро, почти като главата. Възможностите бяха твърде много, опасностите — също.

— Атикъс? — повика ме Дейл.

— Докарай ми Бойър! — заповядах. — Искам да съм сигурен, че това не е подарък от него! Уайт да провери дали братът и сестрата Дрейк още са в стая 831.

Дейл се обърна и тръгна към стълбището, а Мозиър реши да ми се надуе.

— Вече ти казах, че когато Бойър се прибра в апартамента, кутийката не беше там — заядливо подхвърли той. — Била е поставена най-много преди един час.

— Чух те — кратко отвърнах аз.

— Искам да я разгледам отблизо.

— В никакъв случай! — срязах го. — Не смей дори да се доближаваш до нея! Стой тук и чакай!

Върнах се в апартамента. Ламия питаше дали Пъф си е водил личен дневник и дали е записвал в него някакви данни, свързани с работата му. Прокашлях се, за да привлека вниманието. Съдия Фланигън вдигна ръка, за да въдвори тишина.

— На балкона има подозрителен пакет — съобщих аз. — Налага се да опразним помещенията, за да го огледаме. Господин Гриър, госпожице Брийдън, ще ви помоля да вкарате в паметта на компютрите това, което сте работили досега, а след това да ги изключите.

Гриър погледна към Фланигън, който кимна и обяви:

— Прекъсвам процедурата за неопределено време. При първа възможност ще подновим работата си.

— Искам всички да тръгнат надолу — наредих аз. — Ако не сме сто процента сигурни, че това отвън не е бомба, ще трябва да прибегнем до пълна евакуация и да уведомим полицията.

— Не — обади се Пъф.

— Въпросът не подлежи на обсъждане, Джери.

Клиентът се обърна и заби показалец в гърдите ми.

— Аз трябва да довърша това, Атикъс! Направи ми услуга и не дърпай щепсела точно сега! Нима ми беше малко през целия този шибан ден?

— Свалете го долу — обърнах се към Натали, но тя вече ме беше изпреварила и подканяше Пъф да стане от стола си. Отдръпнах се встрани да им направя път.

— Недейте, за Бога! — продължаваше да се моли клиентът. — Трябва да довърша!

Помещението се опразни. Надникнах в коридора и почти се сблъсках с Дейл, който водеше Бойър да хвърли едно око. На крачка след тях ситнеше Малъри. Били Бойър имаше вид на човек, на когото току-що са откраднали акциите, а лицето на Клеър Малъри имаше изражение като това на Пъф, преди да се затвори в тоалетната. Никой от двамата дори не погледна стареца, когото Натали побутваше към стълбите за долния етаж.

Посочих с пръст кутията и попитах:

— Това ваше ли е?

Въпросът ми беше предназначен за Бойър, който поклати глава. Вратът му беше мокър от пот.

Дейл вдигна вежди към мен и аз му кимнах. Уилям Бойър се оттегли към стълбището, откъдето се появи Кори — вземаше по три стъпала наведнъж.

— Братът и сестрата Дрейк не отварят! — задъхано съобщи той.

— А вътре ли са?

— Уайт не е сигурен. Не ги е видял да излизат, не е мърдал от шибания коридор. Но никой не отговаря на почукването. Мога да поискам от управата да отвори вратата.

— Не си прави този труд, защото обявявам евакуация — отвърнах. — Подгответе Спусък за транспортиране.

Мозиър беше клекнал пред кутията и внимателно я оглеждаше.

— Напускаме — съобщих му.

Той вдигна глава, очите ни се срещнаха. Веднага разбрах какво мисли, но само поклатих глава и тръгнах да съобщя решението си на останалите.

Натали, Дейл и Кори бяха събрали всички присъстващи в антрето, непосредствено до входната врата. Карин Казанджян стоеше до Пъф с куфарче в ръка. Очите на Бойър бяха оцъклени, също като на адвокатите. Не бих могъл да ги обвинявам, защото и аз бях уплашен.

Единствено Пъф беше забил в мен зачервените си очи.

— А сега какво? — попита той.

— Евакуация — отговорих. — Дейл, вземи двама от охранителите в коридора и слез при колата. Среща след пет минути пред входа.

— Не прави това, Атикъс — умолително подхвърли Пъф. — Това е само някаква кутийка!

— За съжаление няма как да разберем какво точно е съдържанието й — поклатих глава аз.

— Хей, Били! — обърна се Пъф към някогашния си приятел. — Нима си се опитал да ме убиеш?

Бойър зяпна, устните му се разтвориха. Малъри се оказа по-бърза от него и възкликна възмутено:

— Това вече е прекалено!

— Знам, че е прекалено! — сопнато отвърна Пъф. — Точно като вашето поведение през делия шибан ден, мръсници такива! Атикъс, те няма да се опитат да ме разкъсат на парчета. Не и в присъствието на Били! Ти сам каза, че ако са искали да ме ликвидират, щяха да използват пистолет или пушка и да ме гръмнат… Това е още едно менте, синко. Няма начин да е друго!

— Няма как да сме сигурни, преди да огледаме кутийката, Джери — отвърнах. — А това ще стане само след като те изведем оттук.

— Къде е Мозиър? — попита Пъф.

Огледах се и установих, че въпросната личност не е зад мен, както бях очаквал.

— Мамка му! — промърморих под нос и се извърнах към Кори. — Иди го доведи!

Кори се обърна, но не успя да направи и две крачки, когато Пъф се обади:

— Като го откриеш, питай го дали това не е същата кутийка със зелената панделка, която сутринта беше в ръцете му.

— Държал е кутийката в ръце?! — Зяпнах от изненада. Пеперудите в корема ми се обединиха в гигантски моряшки възел. Пъф кимна.

— Ей сега ще го застрелям! — изръмжа заканително Натали.

— Бил ли е горе през последния час? — бързо попитах аз. — Сам?

— При последната почивка Бойър излезе на балкона да пуши — отвърна Дейл. — А Мозиър отиде да заключи след него.

— Беше със сакчето си — добави Кори. — Онова, в което си носи бойната готовност.

— Ще го застрелям многократно! — разлюти се още повече Натали.

— Иди да го доведеш! — заповядах на Кори, но в следващата секунда зърнах Мозиър да се спуска по стълбите с кутийката. Държеше я нежно с две ръце, сякаш носеше дете.

— Разкарай се от пътя ми — тихо рече той. — Ще я поставя във ваната, която ще попречи на ударната вълна.

Никой от нас не помръдна. Съдия Фланигън се прокашля, но не за да прочисти гърлото си.

— Може да се взриви всеки момент — добави Мозиър. — На твое място бих евакуирал…

— Аз ще я взема! — внезапно заяви Натали.

— Какво ви става?! Разкарайте се оттук!

Натали направи една крачка и протегна ръка към кутийката. Мозиър бързо се дръпна.

— Ние знаем всичко — казах му.

— Какво знаете? — озъби се той. — Няма ли най-после да се отдръпнете? Повикайте сапьорите, за Бога! Това тук не е шега!

— Не е шега, но е менте — отвърнах спокойно. — И ти прекрасно го знаеш, защото лично си го поставил там.

— Глупости! — отвърна той, но в гласа му липсваше справедливото възмущение. На негово място се промъкна унижението от факта, че го бяха разкрили.

— Дай го насам. — Натали размърда пръсти.

— Кодиак, изведи Спусък! Това може да гръмне всеки миг!

Поклатих глава.

Мозиър ни огледа един по един, след което закова очи върху мен. Това, което видя зад очилата ми, вероятно беше напълно достатъчно. Лицето му леко побледня, клепачите му примигнаха объркано. После направи нов опит да намъкне старата си маска, но и той се провали.

Секундите се точеха бавно. Измина цяла вечност, преди да пусне кутийката в ръцете на Натали. Продължаваше да ме гледа втренчено, сякаш се страхуваше да види какво има в очите на останалите. Устните му се превърнаха в тънка черта, клепачите му започнаха да се навлажняват.

Това е част от характерните признаци на унижението. Плюс затрудненото дишане, главно през носа.

Натали махна панделката, отлепи с нокът лепенката под нея и махна капачето. Не каза нито дума, а само показа вътрешността на кутийката.

Вътре имаше няколко бонбона с бяло покритие.

— Кори, ела с мен горе — казах. — А на останалите предлагам да се върнат към това, което правеха допреди малко.

Изтече цяла секунда, преди да започнат да се движат. Натали пропусна групата на стълбите пред себе си, като обърна гръб на Мозиър. Той стоеше на място с наведена глава и не гледаше никого. Чух как Дейл инструктира адвокатите да заемат местата си в хола, после назова по име и останалите — Карин, Малъри, Бойър.

Когато най-сетне останахме сами, се обърнах към Мозиър и изръмжах:

— Предай оръжието и радиостанцията и се махай!

Устните му се разлепиха с видимо усилие.

— Ще се обадиш ли на Трент?

— Да.

— Какво възнамеряваш да му кажеш?

— Ще му разкажа какво се случи.

— Не е нужно…

Не си направих труда да му отговарям. Погледът му изведнъж стана твърд, краката му се размърдаха. Пропуснах го покрай себе си и го последвах. Останах да гледам как прибира оборудването си в сака, след което го придружих до асансьорите. Уайт ни гледаше настоятелно, но аз го подминах. Щеше да получи обяснение, разбира се, заедно с останалите охранители. Но по-късно, тъй като не ми се щеше да унизявам колегата му допълнително.

Мозиър влезе в кабината и побърза да натисне бутона за партера. Клепачите му вече не бяха влажни. Гледаше ме втренчено до момента, в който вратите се затвориха.

После изчезна.

Тръгнах обратно към апартамента. На половината път си дадох сметка, че радиостанцията ми продължава да е изключена. Щракнах копчето и натиснах бутона на предавателя.

— Нат?

— Слушам.

— Той е в асансьора, на път за фоайето. Искам от теб да се свържеш с баща си в момента, в който се върна в апартамента. Обясни му подробно какво е станало.

— Мислиш, че е по-добре да го чуе от мен, така ли?

— Точно така.

За миг в ухото ми настъпи тишина, после Натали каза:

— Е, в крайна сметка една грижа по-малко, не мислиш ли?

В съзнанието ми изплува изражението в очите на Мозиър миг преди да се затворят вратите.

— Или една повече — промърморих.