Грег Рука
Закрилникът (35)

35.

Дейл политна назад, блъсна се в Пъф и той се стовари върху мен с цялата тежест на тялото си. Затъркаляхме се надолу във внезапно настъпилия мрак, потънали в облаци дим с миризмата на барут и разкъртена мазилка. Дейл бързо се изправи и сграбчи Пъф, а аз първо опипах краката си, за да проверя дали са цели. От радиостанцията долитаха викове и объркани заповеди.

До слуха ми достигна грохотът на втора експлозия, вероятно на отсрещното стълбище.

— Залегни! — изкрещях.

Дейл вече беше успял да отвори куфарчето и да извади автомата АР-15 — в момента разгъваше приклада му. Дръпнах капака на другото куфарче, грабнах пушката и светкавично вкарах патрон в магазина. От четиринадесетия етаж под нас долитаха объркани викове.

— Всички постове да докладват поред! — изкрещя Йоси по радиостанцията.

Дейл пое водачеството, притиснал автомата към рамото си. Аз покривах ариергарда, като се мъчех да сортирам виковете в ефира, а едновременно с това и да прогоня бръмченето от главата си. Втората експлозия ни настигна малко след като бяхме подминали площадката на четиринадесетия етаж. Беше много силна и идваше някъде отдолу. По стълбите се посипаха парчета мазилка. Ехото беше многократно. Дейл падна назад и почти запрати Пъф в мен, но този път аз навреме го подпрях със свободната си ръка и започнах да се изтеглям обратно.

Пъф беше пребледнял, гърдите му мъчително се повдигаха и отпускаха. Дейл се надигна и започна да бърше праха от очите си.

— Ранен ли си? — изкрещях му, но той не ме чу. Аз самият едва долових гласа си, а също така и крясъците, които долитаха от радиостанцията.

Дейл тръсна глава и попита:

— Ще излезем ли на четиринадесети?

— Нямаме друг избор — отвърнах.

Той се върна на площадката — вземаше стъпалата по три наведнъж. Стори ми се, че някой ме вика, и натиснах копчето на предавателя:

— Попаднахме в клопка, излизаме на четиринадесетия етаж!

Дейл бутна летящата врата с дулото на автомата и тримата изведнъж се озовахме в коридора, изпълнен с обезумели хора. Видяха оръжието му — или може би моето — и въздухът се изпълни с ужасени писъци. Подчинявайки се на стадния инстинкт, хората се обърнаха и хукнаха към противоположния край на коридора, където се намираше другото стълбище. Наведох дулото на пушката си към пода, а Дейл се втурна след тях с вдигната ръка, за да им покаже, че няма лоши намерения. Пъф хукна след него.

Някъде наблизо дрънчеше противопожарна аларма — беше достатъчно силна, за да заглуши бръмченето в собствената ми глава. Знаех, че Натали се опитва да ме извика в ефир, но в тази лудница беше изключено да я чуя. Експлозията на другото стълбище ни беше натикала в капан. С Дейл и Пъф бяхме откъснати от останалите охранители, които бяха един етаж по-горе. А включването на противопожарната аларма автоматически беше блокирало асансьорите. Ако двете стълбища наистина бяха срутени, наистина щяхме да се окажем изолирани.

— Насметоха ни — казах високо. Това беше единствената рекапитулация, която бях в състояние да направя.

Избягалата от нас тълпа се блъскаше на стълбищната площадка. Дори все още да имаше някакъв достъп от петнадесетия етаж надолу, Натали и останалите нямаше как да си пробият път сред тези обезумели хора.

— Какво каза? — обърна се Дейл към мен.

Близо до стълбата стояха трима души — опитваха се да въведат някакъв ред. Помагаше им жена с панталони и блейзър, която не се отличаваше по нищо от другите професионалисти.

Погледите ни се срещнаха и изведнъж ми светна.

Жената от басейна на хотел „Орсини“. Онази, която беше сбъркала Натали със служителка на хотела и по този начин ни беше спасила живота.

— Прикритие — викнах на Дейл. — Трябва ни прикритие! Трябва да се барикадираме до пристигането на подкрепления!

Или слухът ми се беше възстановил, или наистина крещях прекалено високо.

Дейл вече беше хванал Пъф за ръката и го теглеше в посоката, от която бяхме дошли. Аз вдигнах пушката и се прицелих в Драма. Тя обаче не ми обърна внимание и продължи да вдига от пода примрелите от страх служители. Отлично знаеше, че няма да натисна спусъка, и беше права. Един изстрел в тази ситуация можеше да попадне във всеки от блъскащите се на площадката хора.

Дейл изрита вратата на един офис и цялата ни група влетя вътре. Озовахме се сред множество бюра, компютри, лазерни принтери и копирни машини. Минахме през една врата в дъното, която водеше към вътрешен офис, заключихме я и се огледахме. Бяхме попаднали в истински лабиринт от работни клетки в светлобежов цвят. Алармата продължаваше да вие и ми пречеше да чувам каквото и да било. Стигнахме до още една врата и нахълтахме в директорския кабинет. Познах, че е на шеф, поради големия прозорец, кожения диван, телевизора и барчето. На масичката стърчаха три бутилки Маркова минерална вода.

— Нямаме вече накъде — обади се Дейл.

Пъф се беше привел, с ръце върху коленете, и правеше мъчителни опити да си поеме дъх. Погледнах го с тревога, но той улови погледа ми и ми кимна успокоително.

Дейл захвърли автомата и награби тежкия диван в ъгъла. Целта му беше да го затътри до вратата и да го използва като барикада. Отидох да му помогна, просто защото пъшкаше прекалено силно. Но диванът наистина се оказа тежък цял тон. Трябваха ни доста усилия, за да го преместим. Дейл се върна за масичката, като преди това небрежно бръсна бутилките с вода на пода.

— Атикъс, мръсно копеле! Обади се, да те вземат мътните — чух в слушалката.

— Нат? — попитах. Дейл се зае да разчиства бюрото. Гласът, с който заповяда на Пъф да се разкара, беше подчертано заповеден.

— Добре ли си?! Не можем да стигнем до вас! Не можем да слезем долу!

— Навряхме се в някакъв офис — отвърнах. — Тя е тук и ни преследва.

— Дръжте се! Ще стигнем до вас по най-бързия начин!

Дейл вече бе преместил масичката и се мъчеше да повдигне бюрото. То неохотно се отмести, после изведнъж отскочи нагоре и застана на тясната си страна. Отстъпих крачка назад и дръпнах Пъф към другия ъгъл на кабинета. Той седна на пода, обви коленете си с ръце и ги притисна към гърдите си. Грабнах една от бутилките, отворих я и я тикнах в ръцете му.

Той погледна първо нея, после и мен.

— Ти направи всичко възможно, синко…

Оставих го на пода и отидох да помогна на Дейл да премести бюрото. Беше страхотно бюро — красиво и солидно, вероятно от дъб. И тежеше дори повече от дивана.

В същия момент някой заудря по вратата.

Двамата с Дейл едновременно се проснахме по корем и запълзяхме към оръжията си.

Топката на бравата яростно се разтресе.

— Ще пъшкам, ще плача, но ще я разбия тая шибана врата! — гневно изръмжа Драма.

Дейл грабна автомата и го насочи към струпаните накуп мебели. Направих същото с далекобойната пушка. Гледахме и преценявахме. Нямаше как да пробием шибаната врата през тази купчина мебели. Добрата новина беше, че това важеше и за Драма. Поне така се надявах.

— Атикъс! — изкрещя тя. — Готов ли си за примирие?

— О, да — отвърнах.

— Тогава се разкарай и ме остави да си приключа работата.

— Не мога. Предлагам ти да се разкараш, защото тъй и тъй вече загуби играта.

— Не и от позицията, която държа.

— Издигнали сме барикада — уведомих я. — Дебела и солидна. Докато минеш през нея и ликвидираш съпротивата ни, полицията отдавна ще е тук. Придружена от пожарната и нашите лични подкрепления. Това означава, че или ще те арестуват, или ще те убият. Но ако тръгнеш веднага, може би ще успееш да се измъкнеш.

— В такъв случай няма да можеш да ме пипнеш — отвърна Драма.

— Трент иска да те пипне, не аз. Моето единствено желание е да запазя живота на клиента си.

Топката отново се разтърси, после настъпи тишина. Чувах само напрегнатото дишане на Дейл до себе си плюс блъскането на кръвта в ушите ми.

— Хайде, тръгвай — обадих се по някое време.

— Стигнахме до задънена улица — отвърна с някаква непонятна горчивина Драма. — Ти ще направиш всичко възможно да запазиш живота на клиента си, а аз ще дам всичко от себе си, за да го отнема…

Радиостанцията пропука в ухото ми, но аз не й обърнах внимание.

— Тръгвай — повторих.

Тя не каза нищо. Може би наистина се беше замислила. Сърцето ми блъскаше така, сякаш щеше да пробие мокета.

— Бил ли си някога в Бискайския залив? — внезапно попита Драма. — Знам едно заведение, в което правят най-хубавите ананасови кифлички на света!

Нещо тежко се блъсна във вратата.

— Последен опит — каза тя, след което ми се стори, че я чувам как се отдалечава.

Освен това ми се стори, че долавям тиктакането на часовников механизъм.

— Колко? — попита Дейл. Разбираше какво става.

— Трийсетина секунди — отвърнах, докато се изправях.

— Мамка му!

— Твой е — наредих и насочих пушката към големия красив прозорец. Стрелях два пъти. Стъклото се пръсна като тънък лед, парчетата се сринаха встрани и надолу като прозрачен водопад. Обърнах пушката с приклада напред и започнах да разчиствам острите парчета от рамката. През цялото време броях наум. Дейл вече беше вдигнал Пъф и го буташе към мен. Изчаках ги да се приближат, пуснах пушката и изтиках клиента към прозореца. Под него, на около два метра, стърчеше малък декоративен перваз с ширина два-три сантиметра — от онези, които архитектите използват за завършеност на творенията си.

— Ако искаш да се пуснеш, няма проблем — казах на Пъф. — Пускаш се и умираш. Но ако искаш да живееш, трябва да се държиш. И в двата случая обаче няма да загинеш от нейната ръка.

Хванах китките му и здраво ги притиснах в перваза. Докато се прехвърляше през него, на лицето му се появи странна гримаса. Ръцете му побеляха от напрежение. Извъртях се и светкавично приклекнах зад бара. За част от секундата зърнах тялото на Дейл във въздуха. После нещо блесна, разнесе се оглушителен трясък. И всичко се превърна в отломки: главата ми, стаята, стените… Усетих как тялото ми се огъва назад и гърбът ми се блъска в нещо твърдо. Главата ми болезнено се извъртя, сякаш исках да видя какво става зад мен. За миг се озовах в нищото. В онова пространство със звездички, което запълва празнотата между телевизионните канали…

 

Свестих се относително бързо. В устата ми имаше вкус на мазилка и кръв. Стената насреща ми беше изчезнала. Дейл лежеше на половин метър от мен, но въпреки това ми трябваше известно време да си спомня кой е. Кръв течеше от носа и ушите му, а левият му крак беше неестествено извит. От гърба му стърчаха парчета стъкло. Той ме гледаше и каза нещо, което не успях да чуя.

Измина цяла вечност, преди да се завлека до перваза, без изобщо да си давам сметка за какво го правя. После пред очите ми изведнъж се появиха подутите от напрежение пръсти на Пъф. Белите им кокалчета бавно се движеха надолу. Стана ми ясно, че клиентът е на края на силите си и всеки момент ще полети в бездната. В същия миг се довлече и Дейл. Двамата се наведохме през перваза и сграбчихме ръцете на Пъф. Запънах крака в стената и започнах да го дърпам. Главата ми беше пълна с непознати шумове, от носа ми течеше кръв, нещо мокро течеше по гърба ми.

Пъф бавно се претърколи през перваза и се пльосна на пода като риба на сухо.

В следващия момент над нас се навеждаше Натали. Не я видях да говори, но ясно чух словосъчетанието „клетвени показания“. Пъф вече се изправяше, подкрепян от Кори.

— Кракът му е счупен — промърморих. Имах предвид Дейл. Продължавах да не се чувам.

Пъф ме гледаше. Протегнах ръка и го хванах за лакътя. Тръгнахме към вратата, подпомагани от Кори. Все така вкопчени един в друг минахме през помещението с бежовите работни кабинки, излязохме в коридора и тръгнахме към аварийната стълба. Четирима пожарникари профучаха покрай нас, двама души с бели престилки се опитаха да ни спрат и да ни окажат първа помощ, но Кори ги разкара и продължи да ни побутва към горния етаж.

Маргил чакаше на вратата, а на крачка зад него стоеше Йоси. Започнах да чувам какво говоря, но някак отдалеч, все едно че пред устата ми имаше възглавница.

Устните на Маргил се раздвижиха, ръката му посочи един стол. Пъф кимна и вдигна ръка да изчетка прахта от комбинезона си. Приличаше на стар, приятелски настроен призрак. Седна на стола, без да пуска ръката ми.

Към нас се извърнаха Ламия, Брийдън и още двама души, които не познавах. Пред единия светеше екранът на отворен лаптоп.

— Трябва да се закълне… — казах му.