Грег Рука
Закрилникът (4)

4.

За последен път се видях с Доналд Харнър при евакуацията на един хотел, но с него винаги сме се разбирали добре въпреки редките контакти. Той беше на малко повече от половин век, кльощав и почти плешив, с кичур побеляла коса, покриващ само част от темето му. Носеше очила с черни рамки и благодарение на тях приличаше по-скоро на даскал по химия, отколкото на ченге.

— Кодиак, нали? — промърмори той, като ме видя.

— Капитане — рекох.

— К’ви ги вършиш в хотелите на моя район?

— Привличат ме баровците.

— Паркирай се ей там — промърмори той и посочи стола срещу бюрото си. Паркирах се и го оставих хубавичко да ме огледа, след което отново се зарови в рапортите върху бюрото си. Кабинетът му беше ъглов и навяваше клаустрофобия. Двете стени срещу стаята на подчинените му бяха снабдени с малки прозорчета, през които можех да видя Кори, Файф и Нейтън Д’Анджело, седнали чинно един до друг. Д’Анджело не го свърташе и дори само от движенията му беше ясно, че опъва нервите на Файф. Кори гледаше съсредоточено един плакат на стената. Надписът върху него гласеше: „Ако поставят оръжията извън закона, ще ги притежават единствено поставените извън закона“.

Харнър приключи с рапортите и се прокашля.

— Къде е Натали? — попитах.

— Госпожица Трент дава устни показания, които се записват — отвърна Харнър. — Трябваше да подготвим видеоапаратурата… — Замълча, вдигна едната си вежда и многозначително добави: — Не се безпокой, от миналата седмица престанахме да използваме прожектори и гумени маркучи…

— Баща й пристигна ли?

— Няма го още.

— Значи тя дава показания без адвокат?

— Това проблем ли е? Нали версията й се подкрепя от всички вас? Ако детективите я приемат, лесно ще мине за редовно снети показания…

— Имаше свидетели — казах. — Някакви момчета и една жена…

— Знам. Вече сме ги разпитали. — Харнър се наведе напред и опря лакти на бюрото. Върху лявото стъкло на очилата му ясно си личеше отпечатък от пръст. — Казвай сега за каква прикриваща операция става въпрос.

— Значи си разговарял с Д’Анджело — подхвърлих.

— Приел го е доста навътре — каза Харнър. — Нима ще го обвиниш в лъжа?

— Няма.

— Трент го е наел, така ли?

— Не знам.

— Не си знаел, че си част от операция по прикритие? — Той вдигна вежди.

— Чух за подобно нещо едва в момента, в който господин Нейтън Д’Анджело ми съобщи, че е Нейтън Д’Анджело, а не Картър Дийн.

— Нито пък Джеръмая Пъф…

— Нито пък Джеръмая Пъф — съгласих се.

— Цял куп шибани имена — въздъхна Харнър. — Често ли се случва?

— Е, няма да регистрираш клиента си с истинското му име, ако някой иска да му види сметката, нали?

Харнър вдигна горната си устна като ръмжащ пес.

— Имах предвид фалшивите операции — поправи ме той. — Често ли организирате такива?

— Случва се — отвърнах. — Особено ако имаш рисков клиент и искаш да го преместиш някъде… Нормално е да прибегнеш до фалшиви декори, за да заблудиш противника.

— Това не е ли опасно?

— Обикновено гардовете, които участват в операцията, знаят за какво става въпрос.

Харнър долови хапливия ми тон и вдигна глава.

— Май си ядосан…

— Мисля, че Трент ме манипулира — отговорих. — И благодарение на тази манипулация аз, други трима охранители и един глупак, който се радваше на лесните мангизи, за малко не бяхме перфорирани като архивни документи! Да, ядосан съм адски на тази простотия!

— Говорим за вълка, а той… — проточи Харнър. Проследих погледа му и видях Елиот Трент да влиза в общото помещение. Беше намръщен като буреносен облак. Придружаваха го двама с еднакви сиви костюми. Без да губи време, триото се насочи право към канцеларията на капитана. — Това трябва да е нещо добро — подхвърли Харнър и стана да отвори вратата.

— Как я караш, Доналд? — Елиот Трент се здрависа с капитана топло, сякаш не се бяха виждали сто години. — Държиш ли се?

— Разследват ме от инспектората — оплака му се Харнър. — Някой в дирекцията пуснал донос, че съм пребил до смърт някакъв заподозрян…

— Не съм чувал такова нещо. — Трент втренчено го изгледа.

— От характера ми е — въздъхна Доналд Харнър. — Трудно се сдържам, знаеш… Какви слухове чувам за някакви прикриващи операции?

Едва сега Трент се обърна към мястото, на което седях. Пренебрегна напълно приятелското ми махане и отново се извърна към капитана.

— Дъщеря ми ще има ли нужда от адвокат?

— Няма да е зле — каза Харнър.

Единият от мъжете със сиви костюми пъргаво се обърна и тръгна да търси Натали.

— Довел си свои адвокати — отбеляза Харнър. — Добре си се подготвил, няма що…

— А тоя тук какво ти каза? — попита с леден глас Трент и ме изгледа още по-ледено.

— Няма значение. Искам да чуя твоята история. Сладкото ти момиченце е отнесло тила на някакъв кретен с автомат, имал неблагоразумието да го извади в хотел „Орсини“. От развоя на събитията си личи, че ти си организирал нещата…

Тук се намеси вторият адвокат.

— Надявам се, не искате да ни внушите, че клиентът ми е поръчал убийството на този човек — ледено процеди той.

— Внуших ли ти подобно нещо? — обърна се Харнър към мен.

— Малко — признах аз.

— Хей, какви ги дрънкам аз? — плесна се по челото капитанът. — Така не се поддържа приятелство. Господин Трент, моля да си поговорим още малко в присъствието на адвоката ви, за да изясним нещата.

— Той ще остане ли? — Трент заби показалец в моя посока.

— Има ли проблем?

— Предпочитам да говорим с вас насаме — отсече адвокатът.

Изправих се, изчаках Трент и Адвокат №2 да се отместят от вратата и подхвърлих:

— Надявам се, че след като приключите тук, ще получа подробни обяснения за това, което се случи.

— О, да — усмихна ми се любезно Трент, след което ме хвана за ръката и се приведе към ухото ми. — В момента настроението ми е добро. Нещата се получиха. Но ако се беше случило нещо с дъщеря ми… много скъпо щеше да ми платиш!

— Какъв съм късметлия — промърморих и побързах да дръпна ръката си.

 

Присъединих се към Кори, Файф и Д’Анджело, които чакаха в общото помещение. През по-голямата част от времето мълчахме, само Д’Анджело псуваше под нос и се заканваше да види сметката на Трент.

— Умствено разстройство — не спираше да повтаря той. — Това си е чисто шибано умствено разстройство, братле!

Аз си държах езика зад зъбите, очите ми бяха заковани върху немитото прозорче на канцеларията. Гласовете не бяха достатъчно високи, за да уловя разговора, но езикът на телата им беше съвсем красноречив. Харнър настояваше за отговори, а Трент се гънеше във вихъра на дипломатическия такт. Нямаше начин да кажа дали предлага на капитана това, което се иска от него. Нещата продължиха по този начин някъде към двадесетина минути, като адвокатът играеше ролята на рефер. После в канцеларията влезе някакъв заместник-инспектор от централата в Бороу и четиримата излязоха заедно.

— Шибано умствено разстройство! — изръмжа за стотен път Д’Анджело.

 

Харнър се върна в шест без една. Лицето му беше смръщено, а в очите му се таеше гняв. Изправи се пред нашата скамейка и отсече:

— Можете да си вървите! Трент и дъщеря му са долу. Ще си получите оръжията от дежурния в приемната.

Файф и Д’Анджело скочиха на крака и тръгнаха към вратата, но Кори предпочете да ме изчака.

— Тя е свободна, така ли? — попитах.

— Свободна е — потвърди Доналд Харнър. — По мое скромно мнение татенцето е този, който трябва да бъде прибран. Но Трент има куп приятели тук…

— Затова ли повериха случая на теб?

Той кимна.

— Разследването би трябвало да се води от детективите и техния лейтенант, но Трент си има връзки…

— Не се ли страхуваш, че инспекторатът ще те хване и за това?

— Ама ти май наистина клъвна! — засмя се Харнър. — Просто ми беше криво и изпуснах малко пикня, примесена с оцет… Обикновено това ми е достатъчно, но не и когато на хоризонта се появи някой като Елиот Трент.

— Какво каза той?

— Иди го попитай. — Харнър поклати глава. — Само гледай да не му шибнеш някой на територията на участъка ми, защото ще се наложи да те прибера!

 

— Името на обекта е Джеръмая Пъф — каза Елиот Трент. — Достатъчно ти е да знаеш, че до днес е бил на мушката… На практика си му спасил живота.

Дежурният сержант ми подаде пистолета. Прегледах затвора и предпазителя, след което го тикнах в кобура под мишницата си. Цветът на кожените каишки беше станал почти черен от водата на басейна. Последвах Трент към изхода. Той настигна Натали и я хвана за лакътя, сякаш искаше да я води. Тя гневно се дръпна. Намалих крачка да изчакам Кори да получи оръжието си.

Навън беше по-хладно и все още светло. Уличното платно беше почти непроходимо от паркираните патрулни коли — ченгетата се сменяха. Д’Анджело и Файф не се виждаха никъде, адвокатите също.

Трент пишеше нещо, подпрян на покрива на тъмносиния си лексъс. Натали стоеше със скръстени ръце на две крачки зад него, заковала гневен поглед в тила му. Трент свърши и със замах откъсна листа. Едва когато го протегна към мен, разбрах, че е чек.

— Остатъкът от хонорара ти — поясни той.

Огненият поглед на Натали се измести някъде към Ист Ривър.

Взех чека. Беше за изключителната сума хиляда долара. Сгънах го и внимателно го прибрах в портфейла си. Портфейлът ми също беше мокър.

— Трябва да се прибирам вкъщи — промърмори Кори.

— Утре сутринта да се явиш в офиса — изсумтя Трент. — Имам нова задача за теб. А с тази се справи много добре…

Кори ми протегна ръка. Усмивката му беше изчезнала.

— Пак ще се видим…

— Жив и здрав — промърморих и стиснах ръката му.

Натали само му кимна.

И тримата го проследихме с очи как се отдалечава по улицата. Когато зави по Осмо авеню, се извърнах към Трент и попитах:

— Какво стана с Д’Анджело?

— Един от адвокатите ми разговаря с него.

— Намислил е да те съди…

— Мисля, че ще се откаже — отвърна Трент. — Предлагам му бонус, освен това беше подписал предварителен договор… От юридическа гледна точка шансовете му са нула… — Махна с пръсти някаква прашинка от колата, след което облегна гръб на нея. Мълчах и гледах как се завръща самодоволството, което беше демонстрирал в участъка.

— Май си доволен от себе си, а? — подхвърлих.

— Да, доволен съм. Постановката свърши страхотна работа. — Обърна се към Натали и с усмивка добави: — Дори по-добре, отколкото се надявах…

— Изглежда, мъжът, когото убих днес, е бил член на Десетката — каза тя. Гласът й беше тих и спокоен, за разлика от външния й вид.

Усмивката на Трент се разшири още повече.

— Дрън-дрън! — казах.

Трент поклати глава.

— Изправил си ни срещу един от Десетката, без дори да ни предупредиш?! — попитах смаяно.

— До днес нямах представа пред какво точно е изправена „Сентинел“ — отвърна той. — Убийците от този калибър не пускат реклами по вестниците.

Обърнах се към Натали.

— Сигурна ли си, че става въпрос за член на Десетката?

— Баща ми е сигурен — отвърна тя хладно.

Трент се оттласна от колата и бръкна в джоба си за ключовете.

— Един колега от министерството на правосъдието ми подхвърли, че от Интерпол предупредили за появата на такъв човек в Щатите — небрежно рече той. — Информацията на ФБР също сочеше в тази посока. Знаеш как става в подобни случаи — професионалистите са призраци. Няма начин да сме сигурни, преди да падне някой труп…

— Чий?

— Името му е неизвестно. Псевдонимът му е Джон Доу…

— Мръсник! — процедих през зъби. — Арогантен мръсник!

Трент поклати глава, сякаш не вярваше на ушите си. Така станахме двама, но с тази разлика, че той съумя да се направи на обиден.

— Направих ти услуга — каза той. — Довчера ти беше никой в нашия бизнес, краката ти бяха опрели в дъното. Днес обаче помагаш за ликвидирането на един от десетимата най-опасни наемни убийци на света. И това автоматически те връща в бизнеса, Кодиак. С подобен кредит лесно ще си намериш истинска работа…

— Добре, признавам, че си шибан филантроп — съгласих се. — Няма значение, че ни изложи на опасност, нито пък че в басейна имаше две невинни хлапета, плюс една жена край него. Имаш ли представа колко близо беше до един в мутрата?

Трент въздъхна и затвори очи, после пръстът му натисна бутона на дистанционното. Лексъсът изписука като птиче, току-що попаднало в ноктите на котка.

— Съзнавах, че има риск — отвърна той. — И предприех акцията едва след като го прецених от всички страни.

— Защото така ти е изнасяло. Но недей да твърдиш, че си ми направил услуга, Елиот. Ти ме използва точно защото знаеше, че рискът е висок, и предпочиташе да не излагаш хората си. Използва ме и за друго — ако нещо случайно се обърка, да хвърлиш вината върху мен, а „Сентинел“ да си остане света вода ненапита…

— Прекаляваш, Атикъс. Нещата можеха и да се объркат, но нали всичко мина добре? Днес „Сентинел Гардс“ неутрализира един от най-опасните престъпници на света. И това е повод за празнуване, а не за критики! — Отвори вратата пред Натали и тръгна да заобиколи към шофьорското място. — Ще информирам клиента за днешните събития, след което бих те поканил на едно питие — разбира се, ако не го лиснеш в лицето ми…

— Той може и да те пощади, но аз със сигурност ще го направя! — обади се Натали, отдръпна се крачка назад и силно блъсна вратата. — Ще си поговорим по-късно…

Трент ми хвърли един последен поглед. В него нямаше следа от демонстрираната преди малко щедрост, нямаше и загриженост. Беше изпълнен с раздразнение.

— Натали…

— В момента предпочитам да не разговарям с теб, татко!

Трент я погледна, но не издържа и отмести очи. Бил съм обект на ледения поглед на Натали и знам, че никак не е приятно. Но на баща й явно не му пукаше. Не знам, може би разговаряха без думи… Безмълвният обмен продължи още известно време, после Трент седна зад кормилото.

— По-късно ще говорим за това — промърмори той и натисна педала на газта. Гледах подир колата.

— Съжалявам — промърмори Натали.

— Не се извинявай вместо него — отвърнах. — Не си му настойничка.

— Нарочно е изчакал да замина за „Смит и Уесън“, за да ти се обади. Бил е убеден, че ще поискам да участвам…

— Е, не е искал да те излага на опасност — промърморих.

— Вярно, но за сметка на това не му е пукало, че ти можеш да бъдеш убит… Не знам какво му става напоследък. Не беше такъв…

— Бизнесът е труден…

— Аха… — Тя потърка длани, после заразтрива дясната с палец. — Прибирам се вкъщи…

— Искаш ли компания?

Натали се втренчи в мен.

— Само за разговор — уточних.

— Не. Искам да съм сама.

— Благодаря за откровеността. Ако имаш нужда от нещо, обади се.

— Добре — съгласи се. — Ако имам нужда от нещо, ще ти се обадя.

— Наистина.

— Знам.

Оставих я да бъде сама.