Грег Рука
Закрилникът (27)

27.

Нощта прекарахме в болницата „Нортърн Уестчестър“ в Маунт Киско, натикани в една тясна чакалня на петия етаж. Решението да продължим охраната на Пъф беше взето единодушно от колегите ми веднага след като им съобщих за смъртта на Гриър и настояването на Маргил за нови клетвени показания. Дейл подремна на един стол, а Кори се просна направо на килима. Натали получи дивана. В момента, в който сгъна якето си, за да го използва като възглавница, от джоба му изпадна пакет цигари. Тя се наведе да го вдигне и мълчаливо го изхвърли в кошчето за боклук под монтирания на стената телевизор.

Аз не успях да заспя.

Приеха Пъф без много шум, спокойно и делово. Карин дойде да ме осведоми за състоянието му веднага след като дежурните лекари привършиха с манипулациите. Бил добре, но искали да го оставят в болницата за наблюдение. Щели да го изпишат в момента, в който нивото на кръвната му захар се стабилизира.

— Искат и преглед при психиатър — добави накрая Казанджян.

— Подложил се е на такъв преглед доброволно, веднага след смъртта на сина си — възразих аз. — Поставили са му диагноза „депресия“.

— Правил ли е опит за самоубийство?

— Не.

Ламия беше разгледал много подробно въпроса за лечението на Пъф, но не бе споменал за самоубийство.

— Почти три седмици работя в имението, но днес за пръв път имаме проблем с неговия диабет — подхвърли Казанджян. — Досега всичко беше нормално, а и настъпването на такъв инсулинов шок не е проста работа. Той изисква доста усилия, една инжекция в повече не стига.

— Видях само една спринцовка — казах.

— На леглото имаше още две, също използвани. Открих ги, когато го прехвърляхме на носилката. — Казанджян отмести от челото си кичур изрусена коса и присви очи. — Значи наистина не знаехте, че е диабетик? Не го казахте само за да спасите задника си?

— Не знаехме — потвърдих аз.

— Мислех, че Мозиър ви е инструктирал.

Не отговорих. Мозиър или Трент би трябвало да ни предупредят за заболяването на Пъф, но не го бяха направили. Усетих как гневът започва да ме задушава.

Карин си тръгна. Каза, че се връща в имението да поспи, тъй като пациентът й вече бил в добри ръце. Аз застанах на пост пред стаята на Пъф, като за целта отидох да си взема един стол от приемната в дъното. Вратата беше с прозорче, през което се виждаше леглото на Пъф и системата, окачена над главата му. Достатъчно беше само да се изправя. В момента клиентът спеше и изглеждаше някак смален в болничното легло. Във въздуха се носеше леката миризма на белина и нещо, което според мен излъчват стерилните превръзки. От време на време се чуваха приглушени гласове от другите помещения на етажа, понякога примесени с леки стъпки по излъскания линолеум. Иначе беше тихо. Дори болните се нуждаят от сън.

В два след полунощ се появи Йоси, придружен от трима охранители. Противопоставих се на идеята друг да заеме мястото ми пред вратата.

— Изглеждаш ужасно, нека те смени някой от моите хора — настоя той.

— Няма да си ходя у нас! — запънах се.

— Че кой те кара да си ходиш у вас? Иди да се изтегнеш на дивана в приемната.

— Не съм изморен.

— В такъв случай си лъжец. Силите ще ти трябват, Атикъс. Рано сутринта тук ще цъфне Трент.

— Някой обади ли се на Маргил?

— Аз свърших тази работа. Ще дойде заедно с Трент. Иди да си починеш малко, друже. Аз ще поема дежурството.

Пъф се беше обърнал на една страна и вече не виждах лицето му. Понечих да вляза в стаята и да го попитам как е, но после реших, че това би било глупаво. Човекът се намираше в болница след свръхдоза инсулин, заобиколен от непознати и въоръжена охрана. Разбира се, че не беше добре.

— Не пускай никого вътре — казах.

— Знаеш ли от колко време я бачкам тая работа? — усмихна се Йоси. — Дотолкова мога да се досетя и сам.

— Не исках да те обидя.

— Хайде, върви да си почиваш — посъветва ме Йоси.

 

Останах край масата в приемната около час, забил поглед в екрана на телевизора, по който течеше някакво старо копие на „Ние не сме ангели“. Филмът свърши малко след три и изведнъж си дадох сметка, че не съм се обадил на Ерика. Дейл до мен рязко се изправи и попита:

— Какво стана?

— Нищо — отвърнах. — Филмът свърши.

Той се огледа и примигна срещу празния телевизионен екран.

— Помислих, че е станало нещо.

— Няма промяна.

— Какво не е наред?

— Нищо.

— Имах предвид с теб.

— Нищо ми няма. Заспивай.

Той направи гримаса, после кимна. Трябваха му две секунди, за да намести прекалено едрото си тяло на стола, след което вече беше заспал.

Помислих за хората, на които трябваше да се обадя, след което си дадох сметка, че вече е прекалено късно.

Някъде след четири задрямах, но това не беше истински сън, а дълбоко пропадане. Така спи човек, който е прекалено уморен и не може да се отпусне. В шест се събудих от писукането на пейджъра. В главата ми продължаваха да се въртят апокалиптични картини, разпокъсани и неясни.

Бях заспал с ръка под бузата и в резултат същата ръка се оказа силно изтръпнала. Трябваше ми известно време, за да накарам пейджъра да млъкне. Не познавах номера, който се беше изписал на екрана.

Дейл още спеше, Натали също. Кори не се виждаше никъде. Станах и предпазливо тръгнах към изхода. В коридора открих телефонен автомат. Малко след това се сетих, че бях сънувал Ерика и Бриджит. Номерът на пейджъра беше от Манхатън, но аз нямах достатъчно дребни, за да го набера. Това ме принуди да използвам кредитната си карта.

— Хейвъл.

„Какъв начин да ти започне денят“, рекох си.

— Обажда се Атикъс. Какво искаш?

— Същото като преди, с тази разлика, че сега и аз имам какво да ти предложа.

Свалих очилата и разтърках основата на носа си. Събудих се с главоболието, което ме бе нападнало още по време на клетвените показания. С тази разлика, че вече беше узряло, беше се оженило и си бе родило дечица.

— Откъде взе номера на пейджъра ми?

— Виж какво, аз съм разследващ репортер! — обиди се тя. — Не се ли интересуваш от това, което искам да споделя?

— Интересувам се единствено от това да ме оставиш на мира! — отсякох.

В слушалката прозвуча недоволно сумтене. Някъде около нея течеше сутрешно шоу. Радио, а не телевизионно, най-вероятно на Националното публично радио.

— Май от доста време спиш сам — подхвърли Крис Хейвъл, не получи отговор и побърза да добави: — Извинявай, не исках да те обидя…

— Направих опит да бъда любезен, но на теб май не ти пука — казах. — Затова ще опитам друг подход: върви по дяволите и ме остави на мира!

— Добре, обещавам! — извика в слушалката тя. — Но първо ме изслушай, Атикъс! Аз зная за съдебния писар, за Франклин Гриър…

— Получил е инфаркт — казах.

— Тя би искала да изглежда като инфаркт.

Сега вече наистина се събудих.

— Тя?

— Охо, от промяната в гласа ти разбирам, че най-накрая се радвам на някакво внимание!

— Стига глупости! Защо каза „тя“?

— Защото Джо Доу е Джейн Доу и имам очевидец, който може да го потвърди! Цяла нощ не съм мигнала, но в замяна на това разполагам с нейното описание.

— Да чуем — рекох.

— Е, имай ми малко доверие — засмя се Хейвъл. — Кажи къде си, ще дойда да се видим и ще ти разкажа каквото знам. А след това ти ще ми позволиш да се навъртам наоколо.

— Не мога да направя това.

— В такъв случай няма да получиш никаква информация — отсече тя. — Това са условията ми.

— Обещавам да не те гоня, Крис.

— Това не ме устройва. Искам среща и разговор очи в очи.

Сложих си очилата и погледнах часовника. Шест и двадесет.

— Следобед между три и четири — рекох. — Ще си бъда у дома.

— Не можеш ли по-рано?

— Не.

Тя се замисли за момент, после въздъхна:

— Добре. Къде живееш?

— Сигурен съм, че отдавна знаеш.

— Предизвикваш ли ме?

— Дочуване, госпожице Хейвъл — казах, затворих и срещнах погледа на Натали, която ме наблюдаваше от дивана.

— Какво искаше тая?

— Каза, че разполагала с описанието на Джон Доу, който не бил Джон, а Джейн.

— Не съм изненадана — промърмори Натали. Кимнах.

Тя стана и хвърли поглед към Дейл.

— Господи, как се е изкривил! Имам чувството, че никога няма да се изправи… Къде е Кори?

— Не знам. Когато станах, го нямаше.

— Може би наблюдава стаята на Пъф.

— За какво ли?

— Виждам, че си спал зле — отбеляза тя.

— Вероятно. Ти си втората, която ми го казва.

— Трябва ти кафе.

— Не ми трябва. Но и то няма да ме накара да се чувствам по-зле.

Натали се обърна и тръгна към стаята на дежурните сестри. Последвах я. Указания получихме от мъж на около тридесет години с леко подпухнало младежко лице. Беше усмихнат и говореше тихо — факт, който принуди Натали да се наведе над гишето. Той хвърли поглед към деколтето й и очите му останаха там. Обясненията му фактически бяха насочени към това, което виждаше.

— Истински са — уверих го.

Той се изчерви, а Натали ми хвърли един по-скоро развеселен, отколкото ядосан поглед. Тръгнахме по коридора към асансьорите, спуснахме се на партерния етаж и бързо открихме барчето. Вътре беше почти празно. Неколцина доктори и сестри пиеха сутрешното си кафе. Върху лицата им се беше запечатало онова особено изражение, което говори, че не искат да мислят за разни други неща, случващи се на друго място в тази сграда.

Взехме си кафе и се настанихме на една масичка до стената.

— Това е характерна черта за хора от противоположния пол — промърмори Натали.

— Кое? Да ти зяпат в деколтето?

— Случва се непрекъснато.

— Аз не бих го направил.

— Понякога и на мен ми писва, но в повечето случаи не обръщам внимание. Също като теб.

— Не е вярно!

— Ти просто не го забелязваш — поправи се Натали. — Което не означава, че не се е случило. А сега казвай какво те яде отвътре.

Отпих глътка кафе и установих, че ако го нарека лошо, със сигурност бих нанесъл обида на някоя марка машинно масло.

— Нещата са извън контрол — изсумтях.

— Но Пъф все още е жив — възрази тя.

— Все още, но докога? И двамата знаем, че е обладан от мания за самоубийство.

Тя замълча и отпи от чашата си.

— Помисли малко и ще видиш, че съм прав — настоях. — Монологът му в колата е достатъчно ясно доказателство за това. Нарочно избягваше да се храни, за да си смъкне захарта. Отлично е знаел какво ще му причина инсулинът.

— Повтарям: Джери все още е жив. — Натали тръсна глава.

— Но Гриър е мъртъв. За Бога, Натали! Никой не знае още колко хора ще изгубят живота си в хода на тази операция! Ти, Дейл, Кори?

— А може би и ти — подхвърли тя.

— Да се надяваме!

— Хайде, стига! — Натали отметна кичур коса зад ухото си. — Нещата все още не са приключили. Ламия ще снеме нови клетвени показания, а ние ще намерим начин да му осигурим необходимите условия — най-вече като съхраним живота на Пъф.

— Дори ако той самият е изгубил желание за това?

— Ще го убедим.

 

— Синко, станал си много рано…

Кимнах и затворих вратата. Навън останаха Кори, Натали и един гард от „Сентинел“, Фернандо Пикачо. Кори споделяше поста с Пикачо, а аз помолих Натали да ме остави насаме с Пъф и тя неохотно прие.

Седнах на стола до леглото и огледах клиента си. На флуоресцентната светлина лицето му изглеждаше още по-бледо, а колосаната калъфка на възглавницата правеше косата му мръснобяла, като преспа сняг през пролетта.

— Страхотна работа, а? — подхвърли жизнерадостно той. — Не мога да повярвам, че бях такъв глупак!

— Наистина ли?

— Забравих, че не съм ял.

— Да бе.

Рунтавата вежда на Пъф леко се повдигна. Пръстите на краката му се надигаха под завивката като заснежени върхове. Очите му бяха заковани върху тях.

— Нима е невъзможно да съм забравил? — попита той. — Нима е невъзможно да съм останал с впечатлението, че вече съм си взел лекарството? Какво ще кажеш за подобна вероятност?

— Че не ти вярвам — отвърнах.

— Всички забравяме, синко — въздъхна той. — Всички допускаме грешки.

— Но ти не би допуснал такава грешка. — Поклатих глава.

— Май ме надценяваш.

— Едва ли.

— Е, хубаво — рече Пъф. Каза го така, сякаш най-сетне сме постигнали взаимно съгласие. А може би наистина го бяхме постигнали. — Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш?

— Признай, че беше нарочно, Джери! — настоях аз. — И ми обещай, че повече няма да правиш тези шибани номера! Я кажи защо искаше да се самоубиеш?

Очите му се заковаха в моите.

— Вече ти казах. Защото приключих. Казах истината и тази истина беше протоколирана. Вярвам, че това ще е достатъчно, за да заковем тия тлъсти алчни копелдаци! А това, което ще се случи после, за мен вече е без значение.

— Ще има съдебен процес — напомних му.

— Ти знаеш не по-зле от мен, че клетвените показания са напълно достатъчни. Сам ми го каза… — Вдигна ръка и разтърка лявото си око. Системата му тихо изтрака. — Чувал съм, че понякога те са по-добри от показанията на живо. Защото свидетелят може да промени показанията си, може да бъде направен на задник пред съдебните заседатели от адвоката на противника. След всичко, което ми причини Ламия, съм сигурен, че направих огромна услуга на Маргил.

— Страхотна услуга, Джери, няма що!

— Не ме иронизирай, момче. — Пъф ме изгледа строго и ръката му пак се отпусна върху чаршафите.

— Да не очакваш да кажа, че съм съгласен с теб? Че правиш точно това, което трябва?

— Не е нужно да се съгласяваш с мен, синко. Животът си е мой, решението също. Във всички случаи не ти влиза в проклетата работа. Не можеш да ме убедиш в нищо, а освен това си достатъчно умен, за да осъзнаеш, че не можеш да ме спреш.

Кимнах. Нямаше никакво значение дали дежурният психиатър ще определи състоянието на Пъф като склонност към самоубийство, или не. Нямаше никакво значение какво си мислят другите. Можехме да не се отделяме от него двайсет и четири часа в денонощието в продължение на всички годишни сезони, но той пак щеше да намери време да отнеме собствения си живот. Всичко е въпрос на време.

Това си беше чисто убийство, но от друг вид.

Въздъхнах и се изправих.

— Снощи умря Гриър, Джери — казах му. — Още преди да протоколира клетвените ти показания. По тази причина ще те моля да забавиш малко великия си жест, самонаказание или както там си го нарекъл, просто защото се налага да повториш процедурата.

Пъф ме стрелна с поглед, сякаш да провери дали не се шегувам, след което стисна клепачи.

Избухна в смях в момента, в който затварях вратата след себе си.

 

Кори ни раздаде картонените чаши с кафе, които беше донесъл от барчето. Часовникът на стената показваше девет и осем минути. На десетина метра от чакалнята се отвориха асансьорните врати и в коридора се появи Трент. Очите му обходиха чакалнята и се заковаха върху мен. Краката му коригираха посоката си. В ръката му се поклащаше чантичката-папка от черна кожа, която използваше за оперативни бележки. Лицето му беше непроницаемо. След него от кабината излезе и Маргил.

Спряха пред нас, Трент протегна ръка към Натали, сякаш за да я дари с бащинска прегръдка. Тя не се отдръпна, но и не го улесни. Той свали ръка с изражението на човек, направил опит да целуне буца лед.

— Радвам се, че сте добре — каза.

— Как е Пъф? — попита Маргил.

— Състоянието му е стабилно, възстановява се — отвърнах. — Но не мога да кажа същото за психиката му.

— Защо не ни казахте, че е диабетик? — рязко попита Натали баща си.

Елиот Трент не издържа на погледа й и отмести очи.

— Казах на Мозиър и Казанджян да ви информират за здравословното му състояние — промърмори той.

— В такъв случай те са забравили да го направят, татко.

— Мисля, че грешката е основно на Реймънд — промърмори Трент, обърна се към Маргил и добави: — Моля да ме извиниш, Лесли. Той беше от моите хора, аз му плащах, аз го прецених неправилно. Стори ми се надежден.

— В момента хич не ме е грижа за Мозиър — отвърна Маргил. — Много повече ме интересува как ще опазите Пъф.

Трент кимна и прехвърли чантичката-папка в другата си ръка. Кокалчетата на показалеца и безимения пръст на дясната му ръка бяха обвити с лепенки, а очите му продължаваха да гледат по начин, който не успявах да разгадая.

— Надявах се да обсъдя този въпрос с Атикъс — подхвърли той. — Нали никой няма да има нищо против, ако си поговорим насаме?

— Аз имам — обади се Натали. — И държа да присъствам.

Трент бавно поклати глава.

— Няма да го задържам дълго, Натали. Но предпочитам да сме само двамата.

Очите й проблеснаха гневно и тя се обърна към мен.

— Всичко е наред — казах. — Бъди спокойна.

— Къде можем да поговорим? — попита Трент.

— Веднъж вече успях да открия барчето — казах. — Мисля, че ще ни свърши работа.

— Добре, ти водиш. — Той се подсмихна.

Поведох. По пътя той мълча, а когато влязохме в заведението, предложи да ме черпи. Отказах. Помещението беше малко по-пълно отпреди. Чуваха се разговори, потракваха прибори.

Трент си поръча чай с лимон, изсипа вътре две пакетчета подсладител и ги разбърка. Кожената папка легна на масата между нас и си остана затворена.

— Искам да се оттеглиш — каза той.

— Изключено, Елиот.

— Късметът те напуска, Атикъс. А именно той те крепеше дотук. В случай, че вчера Доу бе решил да премахне Пъф, а не Гриър, положително би успял.

— А „Сентинел“ би му попречила, така ли?

Той тържествено кимна.

— Какво тогава са вършили моите хора? Може би са държали мишената пред сърцето на Пъф?

— Твоите хора допуснаха пропуски, от които Доу несъмнено би се възползвал. Ти не разполагаш с човешкия ресурс за подобна операция, не разполагаш с нужното оборудване. Стигна дотук единствено благодарение на подкрепата от моя страна.

— Забравяш Мозиър! — процедих ледено.

— С него допуснах грешка — съгласи се Трент. — Достатъчно съм разумен, за да я призная. — Отпи глътка чай от пластмасовата чаша, която имаше цвета на шините, с които тук обездвижваха счупени крайници. — Но и ти трябва да признаеш, че този залък е прекалено голям за устата ти. Дотук успя да се промъкнеш без големи инциденти, но оттук нататък някой със сигурност ще умре.

— Някой като Пъф?

— Или дъщеря ми, а може би и двамата. Спомни си за Кати Ромеро, за Рубин. Нима искаш да повториш техния кошмар?

— Няма да стане — отвърнах. — Просто няма да го позволя.

— Арогантността ти едва ли ще запази живота на Пъф.

— Но способностите ми ще го направят. Моите и на екипа.

— Не и без моята подкрепа.

Кимнах, разбрал, че бие натам. Като пилот, който вижда светлините на пистата и се насочва за кацане.

— Ще изтеглиш ли „Сентинел“?

— Ако се наложи.

— В такъв случай ще потърся подкрепления от другаде…

Трент почти се изсмя.

— Кой ще работи с теб? Къде ще ти осигурят двадесет охранители за толкова кратко време? Ами оборудване, транспорт? Как ще финансираш операцията?

— Ще кажа на Маргил какво ми трябва и той ще осигури парите.

— Твърдо ли си решен да се бориш с мен?

Усмихнах се.

Трент бутна пластмасовата чаша към ръба на масата и отвори папката. Извади тесте снимки и ми ги подаде.

— Господ ми е свидетел, че нямах желание да го правя — промърмори той.

Снимките бяха осем на десет, двадесет и четири на брой, направени със специални разузнавателни средства. Поради силното увеличение фокусът им не беше много добър, но заснетият субект беше ясен.

— Предадоха ми ги рано тази сутрин — обяви Трент. — Не са най-добрите разузнавателни кадри, но ще свършат работа.

— Кой ти ги предаде?

— Хънтър Дрейк. Искаше да е сигурен, че съм в течение на отношенията между теб и дъщеря ми. — Потърка кокалчетата си, увити с лейкопласт. — Обясних му, че ако той или сестра му се опитат още веднъж да ме изнудват, ще ги гръмна и двамата!

Оставих снимките на масата, като внимавах да не обърна някоя с лицето нагоре. Гневът все още не беше стигнал до ръцете ми.

Един-два от хванатите мигове бяха лесни за разгадаване: прегръдката пред ресторанта преди срещата с Малъри, целувката на Таймс Скуеър. Снимки, инкриминиращи единствено с подозрението, което събуждат.

Но имаше и други, в които нищо не беше оставено на въображението. Поредицата, изглежда, беше снимана от сградата срещу апартамента ми през нощта, когато с Натали се срещнахме в „Пади“, непосредствено преди тя да напусне „Сентинел“ и да се включи в моя екип. Бяхме диви и необуздани, бяхме използвали телата си свободно, вдъхновени от гнева. Споменът се завърна заедно с моментите, запечатани върху фотолентата. Почувствах се унизен.

— Какво искат от теб? — попитах.

— Искат да изтегля „Сентинел“, разбира се. Да те оставя на сухо.

Не бях сигурен, че го чух добре.

— И ти ще отстъпиш?

— Не. — Трент поклати глава. — „Сентинел“ ще остане. Ти си този, който ще се изтегли.

Бях твърде смаян, за да отговоря.

— Като установиш емоционална връзка с член на екипа си, ти поставяш под заплаха сигурността на клиента — тържествено заяви Трент. — Нарушил си едно от основните правила. Единственото по-тежко прегрешение е да си легнеш със самия клиент. Не можеш да си обективен по отношение на операцията, защото вниманието ти е насочено към хората около теб, към дъщеря ми, а не към средата, в която оперираш.

— Правиш лоша услуга не само на мен, но и на Натали — промърморих.

— Ако братът и сестрата Дрейк бяха използвали пистолет, а не фотоапарат, и двамата щяхте да сте мъртви.

— Но не сме.

Трент замълча за момент, после натърти:

— Няма начин отношенията ти с Натали да не поставят операцията под заплаха!

— Но до този момент се справяме добре — изтъкнах.

Излишно беше да навлизам в подробности относно отношенията ни, нямаше смисъл да му обяснявам, че вече не спим заедно. За него това щеше да е без значение.

— От професионална гледна точка ти си длъжен да се оттеглиш от операцията — заяви той.

— Няма да стане.

Пръстите му изведнъж забарабаниха по масата. Най-сетне беше разбрал, че няма да приема аргументите му. Сякаш чукаше на морзов апарат. Звукът се прекрати толкова рязко, колкото беше започнал.

— Никой баща не обича да му се обяснява, че дъщеря му прави секс — тихо каза Трент. — Предполагам, че всички искат едно и също — малките им момиченца да останат завинаги девствени. Това е някаква суета. Но на даден етап всеки си дава сметка, че малкото му момиченце вече е възрастен човек и има право на свои лични решения и грешки. Остава ни само да се надяваме, че мъжът, когото е избрала дъщеря ни, ще се окаже достоен човек, който я заслужава и се отнася добре с нея.

— Елиот…

— Млъкни! — изръмжа той. — Това има много по-малко общо с теб, отколкото си въобразяваш! Не одобрявам много неща, но винаги съм се опитвал да оставя на Натали свободата да следва сърцето си.

— Тогава защо…

— Защото животът й е по-важен от щастието й. Защото животът на клиента е най-важното нещо при всяка операция. Не знам, ти може би харесваш детайлите в тези снимки, може би си от онези типове, които се фукат със завоеванията си… Може би не те интересува уважението на хората, с които работиш, желанието им да изпълняват заповедите ти…

Пресегна се и събра снимките в стегната купчинка. После ги прибра в чантичката-папка, като се опитваше да не ги гледа.

— Но Натали се интересува от всичко това — продължи Трент. — Репутацията и уважението на околните са нещо много важно за нея. Ще й е много трудно, ако ги изгуби, включително и когато става въпрос за колегите от „Сентинел“.

— Ти не би го допуснал.

— Защото трябва да опазя живота й? Защото ще се чувствам длъжен да пазя живота на Пъф? Това ли ме принуждаваш да направя?

Вгледах се в лицето му, но не открих нищо, което да ме насочи към истината. Чертите му бяха напрегнати, но непроницаеми. Вероятно блъфираше. Колкото и горещо да беше желанието му да ме отстрани от операцията, той не би позволил тези снимки да видят бял свят. Не би унижил дъщеря си по този начин.

Но фактът, че заплашваше да го направи, беше достатъчен. Фактът, че е готов да използва собствената си дъщеря като чип в една игра на покер, казваше всичко.

Поклатих глава и станах от масата.

— Винаги съм си мислил, че макар и по свой собствен начин, ти си поставял Натали над всичко останало — казах тихо. — Сега виждам, че съм грешил.

— Кажи на Маргил, че се оттегляш — отвърна той и вдигна папката. — Снимките ще бъдат изгорени в момента, в който започне процесът. За съжаление не ми оставяш друг изход.

Ръцете ме заболяха и бавно осъзнах, че съм ги свил в юмруци. Ако държах бучка въглища, със сигурност щях да я превърна в диамант.

— И тъй, какво решаваш, Атикъс? — попита Трент.

Запитах се какво ли ще каже на Маргил, на Джери Пъф. Запитах се дали е друснал един юмрук на Хънтър Дрейк в момента, в който е зърнал тези снимки. Надявах се да го е направил. След което онзи тип да се е сдобил с няколко шева.

— Пъф е диабетик — казах. — Погрижи се да се храни редовно.

После се обърнах и си тръгнах.