Грег Рука
Закрилникът (15)

15.

Станах преди разсъмване, направих обиколката си и тръгнах към кръчмата-магазин на ъгъла за обичайната чаша кафе с кифла и сутрешния брой на „Дейли Нюз“. Саксиите отпред бяха пълни със свежи цветя, но корейката не се виждаше никъде.

Материалът на Хейвъл беше на осма страница. Бяха й отпуснали две колонки с ширина десетина сантиметра, над които доминираше снимка на Тони Ламонд в момента, в който го изнасят на носилка от сградата на Чембърс Стрийт. Заглавието гласеше „БОМБА РАЗТЪРСВА ОФИС СГРАДА В ЦЕНТЪРА“, а под него се мъдреше и набраното с по-дребен шрифт подзаглавие: „Бодигард спасява живота на важен свидетел“, което ме споменаваше и по име.

Изчетох материала на кухненската маса у дома, докато си пиех кафето. Беше обхванала фактите сравнително добре, дори ако се приемеше, че заглавието е малко преувеличено. Името ми се споменаваше още в първото изречение, което гласеше: „Агентът за персонална охрана Атикъс Кодиак се добра в последния момент до офиса на адвокатската кантора «Ламия, Бракмън и Чамбърс» в района на Бродуей-запад…“ Останалата част от репортажа беше в същия дух. Авторката ме цитираше само веднъж: Веднага след инцидента агент Кодиак заяви: „Без коментар, защото и лошите четат вестници…“

Слава Богу, че цитатът беше точен.

Хейвъл разказваше за инцидента и „навременното“ спасяване на „анонимния“ свидетел в рамките на два абзаца, след което правеше кратък преглед на охранителните фирми в града. Не беше пропуснала да изтъкне, че съм на свободна практика, докато „Сентинел“ е една от най-големите и авторитетни фирми в бранша. Темата „Давид срещу Голиат“ беше подсилена с два реда в стил „храбрите мъже и жени, които рискуват живота си за другите“.

Допих кафето си и изхвърлих вестника в кофата за боклук заедно с картонената чаша. Материалът ме ядоса по две причини. Първо, не ми трябваше реклама, защото не я заслужавах. И второ, просто бях извадил късмет, което още не означаваше, че съм добър.

Хейвъл несъмнено щеше да ми докара неприятности, независимо дали го бе искала, или не. Инстинктивно чувствах, че е стигнала до ръба. Рекламата и охраната никога не си пасват добре.

Върнах се в спалнята, хвърлих няколко неща в раницата си и слязох в гаража за мотора. Изкарах го на улицата и за малко не бутнах Натали, която чакаше на тротоара току до входа.

— Надявам се, че ти плащат добре за проверката — рече тя, след като ме изчака да изгася двигателя. — Защото вече съм на ведомост към теб.

— Какво е станало?

Усмивката й беше чисто злато.

— Напуснах. Обадих се на татко в пет сутринта и му казах, че трябва да си търси друг човек за придружител на госпожа Дебел задник в Маями, тъй като аз се отказвам. Напълно и окончателно. — Усмивката й стана още по-широка. — И изведнъж програмата ми се оказа свободна, а чух, че ти правиш проверка от името на добър и щедър работодател.

— Дреболия — уверих я. — Някаква „престижна“ охранителна фирма си въобразява, че знае какво прави, а мен ме наеха да докажа обратното.

— О, това вече ми звучи наистина интересно. Може ли да се включа?

Направих се, че се почесвам по темето, което би трябвало да означава, че чеша каската си.

— Не знам. Тази работа не е много подходяща за жени.

— Настроението ми е толкова добро, че ще приема последната ти забележка за добронамерена. Хайде, боец, размърдай се! Предстои ни да правим проверки и да унижаваме куп народ!

 

Единодушно решихме, че след като поне два дни ще работим „в гората“, една обилна закуска няма да ни дойде зле. Поръчахме си я в ресторант „Герски“ в Йорктаун Хейтс. Докато се зареждахме с въглехидрати, се заехме да обсъждаме непосредствените си планове. Натали беше пълна с идеи за „притесняване на мръсниците“ — според деликатната й оценка. Колата й беше претъпкана с оборудване от всякакъв вид, което несъмнено щеше да ни подсигури една-две изненади. Но след петминутен разговор стигнахме до съгласието, че ще ни трябват още покупки. До отварянето на магазините обаче имаше още цял час, затова си поръчахме по един наистина много вкусен черешов пай и още кафе. Разказах й за репортажа на Хейвъл.

— О, татко ще се влюби в него! — ухили се Натали. — Непременно ще заяви, че нарочно си го злепоставил.

— Не съм виновен, че никой не се е сетил да провери помещението преди появата на Пъф — отвърнах. — Това би трябвало да е задължение на Мозиър.

— Проверили са го, но не са направили химически анализ на въздуха — отвърна тя. — Вероятно и да го бяха направили, нямаше да открият нищо. Единственият начин за предотвратяване на експлозията е бил да предизвикат по електронен път блокаж на всички радиосигнали, които достигат до стаята.

— Мислех, че бомбата е била с часовников механизъм — подхвърлих.

— Имало е вътрешен такъв, който е активирал слушалката миг преди експлозията. Предполага се, че Доу е бил наблизо с детонатор в ръка, най-вероятно вътре в самата сграда. — Тя налапа парче пай и тръсна глава. — Татко каза, че се е съгласил на проверката на Маргил с надеждата, че ще се провалиш. Наистина е решил да те изхвърли от бизнеса.

— Какво толкова съм му направил?

— Лично на него нищо. Но е убеден, че вредиш на занаята. Охранителите имат лоша репутация главно заради хора като теб. Повечето хора ги считат за грамада от мускули без капка мозък, необразовани и прекалено въоръжени.

Набодох коричката на пая. Беше крехка, хрупкава и много вкусна.

— Май го приемаш лично — подхвърли Натали.

— А нима има друг начин да го приема? Отдавна съм стигнал до фазата, на която се питам дали изобщо ставам за тази работа.

— Говориш също като мен — отбеляза тя.

— Може би е от пая — промърморих.

 

Веднага след като се добрахме до базовия лагер, аз се заех да активирам камерите, а Натали започна да подрежда своето оборудване. На двата ми наблюдателни поста всичко изглеждаше непокътнато. Същото важеше и за скритото ми оборудване.

Когато се върнах, Натали беше изчезнала. Направих няколко крачки към лагера и напрегнах взор. Нещата й си бяха там.

— Проблем ли имаш? — обади се тя.

Потърсих я с очи, но не забелязах нищо. После се разнесе леко шумолене и тялото й се очерта на фона на близкото дърво. Оказа се, че е само на метър и половина от мен.

— Браво! — Не скрих възхищението си.

— Сама си го направих — рече тя и се завъртя, за да я разгледам по-добре. — И май се получи.

— Даже много добре — съгласих се. Беше облякла снайперския си комбинезон в защитен цвят. Фабрично той беше маслиненозелен вариант на пилотски костюм, но Натали му беше пришила камуфлажна мрежа на гърба, по ръкавите и крачолите. Отделните парчета бяха съединени с помощта на парчета каучук, а върху тях беше прикрепила клонки и зелени листа. Ботушите и ръкавиците й бяха от кафява кожа и се сливаха с цвета на пръстта. Косата й беше прибрана под снайперска качулка, а лицето й беше скрито зад мрежичка в защитни цветове, която се спускаше като воал.

За разлика от моето защитно облекло, нейното беше подвижно. Което означаваше, че може да реагира дори на ветрец, движейки се независимо от движенията на тялото й. Гънките и различните маскировъчни елементи позволяваха естествен прием на светлината и сенките, като в същото време разтапяха строгите очертания на силуета й. Не го виждах ясно дори при директно осветление и конкретна идея за местоположението й.

Следващите десетина минути използвахме за взаимна шумова проверка, след което се придвижихме към първия наблюдателен пост. Натали се окопа, а аз се заех да прегледам записите на камерата. После се плъзнах под платнището и тя ми подаде бинокъла си.

— Имам — казах й. На шейсет метра от зида можехме спокойно да разговаряме, разбира се, при положение че не повишаваме глас.

— Моят е по-добър — настоя тя.

И наистина беше така. Бинокълът й беше изключително мощен и ясен, с вграден лазер за измерване на разстоянието.

— Приятно е да се докосва човек до такива скъпи играчки — промърморих и започнах да си играя с бинокъла: измервах разстоянието до различни обекти. През това време Натали сглобяваше стойката-триножник.

— Трябваше да взема и един лазерен микрофон — промърмори тя. — С него лесно щяхме да ги подслушваме.

— И такъв ли имаш? — учудих се.

— Не аз, а татко — уточни тя и измъкна портативен радио скенер. — За момента ще се задоволим с това.

— Не знам какво щях да правя без теб — промърморих с уважение.

— Щеше да се провалиш — отсече тя без колебание.

— Сигурно.

Останахме на терена до мръкване, разпределяйки си работата. Аз поех на отчет обиколките, бройката на патрулите и начина на работата им. Натали наблюдаваше къщата и след известно време успя да начертае груба скица на вътрешното й разпределение. Прослушвахме скенера поред, всеки по един час, като леко движехме слушалките. Радиообменът беше значителен, но по-голямата част не беше пряко свързана със сигурността. Гардовете се обаждаха на командния пункт през точно определени интервали, Мозиър или Йоси издаваха кратки заповеди.

В два и тринадесет слушалките бяха на главата на Натали.

— Пристигна „Федерал Експрес“ — заяви тя.

— Точно навреме — промърморих и насочих бинокъла си към караулното на входа.

— Каква е доставката?

— Фалшива бомба — отвърнах. — Изпраща я Маргил.

— Хитро — кимна Натали, замълча за момент, после добави: — Порталът поиска подкрепления.

— Наказателни точки, защото използват радиостанциите си — промърморих. — И потупване по гърба за идеята да поискат подкрепление. — Охранителите на портала не можеха да знаят колко души има в микробуса, нито пък да са сигурни, че той изобщо принадлежи на „ФедЕкс“. Следователно идеята за привличане на допълнителни хора бе добра, но не по радиостанцията. В случай, че ставаше въпрос за бомба, тя би могла да бъде активирана и от случаен радиосигнал.

След известно време се появи количката за голф — спря на няколко метра от портала. От нея слязоха двама души, а Мърл излезе от караулното да ги посрещне.

— Порталът е получил потвърждение, че не се очакват никакви пратки — съобщи Натали.

Водачът на микробуса на „ФедЕкс“ слезе. В едната си ръка държеше опакован пакет, а в другата — кочан с разписки. Тръгна към стената, после спря. Мърл беше вдигнал ръка и му говореше нещо. Завърза се кратък спор. Личеше, че шофьорът започва да се ядосва.

— Порталът получи нареждане да идентифицира изпращача на пакета — съобщи Натали.

Гледах как Мърл предава това искане на шофьора, който погледна пакета в ръцете си и отвърна нещо.

— Порталът съобщава, че пакетът е от Маргил — продължи доклада си Натали. — Казаха им да изчакат. Вероятно центърът ще поиска потвърждение от самия изпращач.

Шофьорът се облегна на микробуса. Не виждах лицето му, но не допусках да се усмихва. Така изтекоха три минути. От юг се появиха още двама охранители — останаха скрити за хората на портала. Добра подкрепа.

— Центърът информира портала, че не може да се свърже с Маргил — обади се Натали. — Говорили са с офис мениджъра му, който твърди, че напоследък не са изпращали нищо с „Федерал Експрес“. Това им дава повод да откажат пратката.

Мърл съобщи новината на шофьора, който го погледна смаяно, а после вдигна ръце и се върна зад кормилото. Никой от охранителите не помръдна, докато микробусът не направи обратна маневра и не започна да се отдалечава по пътя.

— Тревогата е отменена — рече Натали. — Бих ги оценила с „добър“, заради прекаленото използване на радиостанциите.

— Може би „много добър“ — промърморих. Охранителите подновиха обичайните си задължения.

— Трябва да сме злобари.

— Всяко нещо с времето си — отвърнах.

 

Преди мръкване Натали се премести на втория наблюдателен пост, за да смени касетата и да довърши чертежа си. Аз се оттеглих. След известно време се събрахме в базовия лагер, разделихме си порциите храна и хапнахме. По време на вечерята уточнихме това, което ни предстоеше на другия ден. Сутринта на следващия ден възнамерявахме да стартираме серия от дребни събития и нарушения, които с напредването на деня щяха да ескалират.

— А нощта как ще я разделим? — попита тя.

— Аз съм лесен.

— В такъв случай аз ще поема дежурството от дванайсет до четири, а ти ще поемеше това от четири до осем.

Казах, че нямам нищо против, и тя се оттегли настрана и започна да копае дупка за отпадъците. През това време позвъних на Маргил и му дадох отчет за свършеното през деня. Той прояви интерес към доставката на фалшивата бомба.

— Отказаха да я получат — отвърнах. — Дори не я пропуснаха през портала.

— Това добре ли е?

— Кара ме да се чувствам малко по-спокоен за сигурността на Пъф вътре в къщата. Ще го извеждате ли скоро?

— Не би трябвало. Оттеглянето на Нийл автоматически спира делото, докато ДТС не си осигури нов адвокат. Той положително ще иска да снеме клетвените показания на Джери, но това едва ли ще стане по-рано от седмица.

— Значи ние ще се ограничим върху работата около имението.

— Ние?

— Помага ми Натали Трент. Ще й платя от моя хонорар.

След това позвъних на Ерика и й казах какво искам да направи. Тя прие с видимо въодушевление и каза да я чакаме между девет и десет на следващата сутрин. Продиктувах й номера на Маргил. Трябваше да му позвъни и да му каже какво й трябва. Тя обеща, след което ме осведоми, че Крис Хейвъл отново ме търсила на няколко пъти през деня.

— Иска да чуе мнението ти за статията. Каза, че възнамерява да напише цяла серия по темата.

— Запази ми по едно копие, моля те.

— Да бе, как не. Да не искаш да започна да колекционирам разни боклуци!

Натали първа застъпи на пост, а аз отскочих да използвам дупката. Никой от двама ни не беше привърженик на системата с найлоновите торбички. Като приключих, разпалих малък огън и сварих нескафе, което налях в малък термос. Стъпках огъня, взех термоса и тръгнах към наблюдателния пост.

До полунощ останахме заедно, след което аз си свалих очилата и се сгуших в землянката, току до краката на Натали. Тя ме потупа по главата и ми пожела приятни сънища. Въздухът беше доста хладен, но подплатеното платнище запазваше топлината на телата ни, а едновременно с това я скриваше от противника, който евентуално би решил да използва уред с инфрачервено насочване. Заспах почти веднага.

В четири сутринта тя ме събуди с един лакът в ребрата. Сънувах един от онези сънища, които отразяват дейността през отминалия ден. Разменихме си местата, в душата ми се настани някакво тежко предчувствие — онова, на което му викат deja vu. Сънувах, че Джон Доу е в гората и непрекъснато ни дебне, превърнал се в безплътна сянка.

Натали развърза забрадката си, сгъна я няколко пъти и я превърна във възглавница. После се сви на топка и притисна гърба си в мен. Аз си водех записки, като използвах миниатюрното електрическо фенерче, което тя съобразително бе пъхнала между нещата си. То можеше да се окачи на всеки пръст от ръката и светеше слабо, като тлеещ въглен, за да не пречи на нощното наблюдение.

Забелязах едно-две неща, които пробудиха интереса ми, но не представляваха груби нарушения на правилата. След мръкване кучетата бяха затворени в клетките си, а нощният обход беше подсилен с още един патрул. По ъглите на сградата и на още едно-две места бяха разположени прожектори, които се включваха от сензори за движение. Зад прозорците имаше някакво оживление, но завесите останаха плътно спуснати. Нощните животинки излязоха на лов или игра и трябваше доста да се помъча, за да не им обръщам внимание. Бяха по-забавни от хората, които наблюдавах.

Събудих Натали две минути преди осем. Казах й, че отивам да активирам втората камера и че ще я чакам в базовия лагер. Когато се присъединих към нея, тя беше успяла да подгрее вода за кафе и скромен сутрешен тоалет. Измих се набързо, намъкнах комбинезона и побързах отново да намажа лицето си с камуфлажна боя. Разделихме си закуската, състояща се от телешка консерва и сушени плодове, после тръгнахме обратно към наблюдателния пост.

Точно в девет и половина, докато бях на скенера, чух как охраната на портала обявява по радиостанцията:

— Приближава се автомобил.

— Екип за тактическо наблюдение, насочи се към портала — прозвуча заповедта от командния център.

— Идва кола — обърнах се към Натали. — Това трябва да е Ерика.

Натали се усмихна и зъбите й се белнаха под маскировъчния воал. Насочи бинокъла си към пътя, а аз направих същото с уреда за нощно наблюдение. По този начин и двамата щяхме да видим какво става.

Маргил беше осигурил подходяща кола за задачата й — един форд мустанг кабрио, черен. Ерика натисна спирачките едва на пет-шест метра от портала.

— Прекалено близо — измърмори Натали. — Продължават да допускат външни лица прекалено близо до портала.

Гардовете в караулното ми бяха непознати. И двамата бяха без отличителни белези, някъде между трийсетте и четиридесетте, здрави и стегнати на вид. Единият изскочи навън да говори с Ерика.

Другият остана в караулното и включи радиостанцията си. Включих скенера тъкмо навреме, за да хвана думите му.

— Само шофьорът, жена…

— Не очакваме никого! — отговориха от командния пункт.

— Разбрано. Ще видим какво иска…

Вторият гард разговаряше с Ерика през металните пречки на портала. Тя сложи ръка на здравото си ухо, сякаш не го чуваше добре. Количката за голф спря на десетина метра встрани, а от южната страна на периметъра се появи тичащата фигура на един от пешеходните патрули. Ерика поклати глава към човека срещу нея, за да покаже, че не разбира думите му, след това слезе от колата. Държеше кожена раничка.

— Умно момиче — рече Натали. — Твоя ли е идеята?

— Нейна — отвърнах.

Беше облечена с една от моите ризи. Ръкавите бяха навити, а предната част беше завързана на хлабав възел малко над пъпа. Полата й беше неприлично къса, носеше и ботуши. През визьора на уреда ясно виждах ярко начервените й устни. Чорапите тип „рибарска мрежа“ липсваха, но и без тях ефектът беше поразителен.

Гардът я спря едва когато се доближи на три метра от портала. Тя се обърна и посочи към пътя зад гърба си.

Онзи в караулното отново включи радиото си:

— Иска да я упътим.

— Разкарайте я! — долетя сърдитият отговор от центъра. Познах гласа на Йоси.

— Хайде, хайде! — монотонно повтаряше Натали. — Давай!

Ерика вече беше успяла да въвлече в разговор човека при портала и бе скъсала дистанцията помежду им на съвсем приемливите метър и половина — два. Пешият патрул следеше развоя на събитията от разстояние, но единият от пътниците в количката за голф се надигна и слезе.

Видях как Ерика се засмя и посочи с пръст мъжа в бойна униформа, който се приближаваше откъм количката за голф. Онзи до портала се обърна с гръб към нея, за да проследи погледа й.

Натали простена.

— Тъпак — съгласих се.

Ерика продължи представлението още шест минути, като включи в него и човека от количката за голф. После в слушалките ми прозвуча гласът на Йоси:

— Какво става?

— Обясняваме й как да стигне до джаз фестивала в Карамур.

— Разкарайте я веднага!

— Прието.

— Йоси започва да се ядосва — отбелязах.

— Време беше. Колко време ги разиграва?

Погледнах часовника си.

— Единадесет минути от първоначалната си поява.

Вторият гард излезе от караулното, вероятно с намерението да прогони Ерика, но и той бързо се включи в разговора. Тя свали раничката си и започна да я отваря. Никой от охранителите не я покриваше с оръжието си. Ерика извади бележник и писалка и ги промуши през железните пръчки, очевидно на онзи с бойната униформа.

— Докладвайте! — отново се включи Йоси.

— Тъкмо отивам да я разкарам.

Йоси промърмори нещо и изключи радиостанцията си.

— Йоси излиза — съобщих на Натали.

— Време?

— Четиринадесет минути — отговорих след поредната справка с часовника си.

— Една тлъста двойка! — тържествуващо изсъска Натали. — С толкова оценявам сегашното им поведение!

Ерика си беше прибрала бележника и в момента си оправяше косата.

— Ето го — прошепна Натали.

Направих една бърза панорама и улових фигурата на Йоси, забързана по пътечката към караулното. Върнах уреда обратно и видях, че и Ерика го е забелязала. Тя каза нещо на гардовете, махна с ръка и изтича обратно към колата. Когато Йоси стигна при портала, мустангът вече приключваше маневрата по обръщането. Не мога да кажа дали Йоси успя да огледа Ерика, преди тя да изчезне, но този въпрос беше по-скоро академичен, тъй като би могъл да я види още на контролните монитори.

Двамата с Натали мълчаливо гледахме как Йоси наруга хората си, а след това ги върна по местата им. Самият той тръгна покрай оградата, като оглеждаше внимателно близките дървета.

— Мисля, че разбра коя е — промърморих аз.

— Няма значение. Той знае много добре какви са правилата — отвърна Натали. — Тя ще се обади ли?

— Ще ми звънне на пейджъра в момента, в който се добере до телефон.

— Хайде, върви.

— Слушам, шефе — казах, измъкнах се изпод платнището и тръгнах към базовия лагер. След пет минути пейджърът ми започна да вибрира, а след още пет се добрах до мобилния си телефон.

— Как се справих? — попита Ерика.

— Брилянтно — рекох. — Какво им каза?

— Че имам среща с гаджето си на джаз фестивала в Катона, но ако ми направи някоя номер, ще го зарежа. Онзи с пълното бойно снаряжение се казва Маркъс Ван Холт. Записа телефона си в бележника ми, докато се правеше, че ми чертае пътя…

— Други имена научи ли?

— Първият, с когото разговарях, се казва Артър, а колегата му на портала е Шон. Това са имената, които чух… А Йоси позна ли ме?

— Това няма значение. Ти изпълни абсолютно точно това, което исках от теб, при това го изпълни добре. Остави в стаята ми листа, на който писаха. Ще ми трябва за доклада.

— Това ли е всичко?

— Зависи. Още колко време ще разполагаш с колата?

— Господин Маргил каза, че ми я оставя за целия ден. Между другото, той е голям пич.

— И аз го харесвам — рекох. — Малко след пладне искам да отидеш до едно място, което се казва „Пицата на Мария“. На номер 118, лесно ще го откриеш. Поръчай да изпратят една пица тук, в имението, като я платиш в брой.

— Пица ли? — изкиска се тя.

— Аха.

— Знаеш ли, някои хора със сигурност ще си помислят, че въртиш мръсни номера!

— Вярно е — потвърдих. — Аз по принцип съм си мръсник.

 

Пицата пристигна в дванайсет и половина, а суматохата продължи почти до един. Петнадесет минути по-късно се появи микробусът на местната кабелна телевизия, реагирал на обаждането, което осъществих след разговора си с Ерика. След час и половина мястото му бе заето от колата на един цветарски магазин, който достави дузина червени рози за Артър — гарда на портала. И накрая, някъде към пет, се появи една частна линейка. Тя беше заслуга на Натали.

— Обажда се доктор Реймъл Мозиър, става въпрос за един мой пациент — представи се на диспечерката тя един час по-рано. — Казва се Маркъс Ван Холт и за съжаление е болен от рак на тестисите. След сеансите на радио- и химиотерапия е твърде слаб, а искам да го прехвърля от Амауок в манхатънската клиника „Сидар-Синай“…

Наблюдавахме всичко това с огромен интерес и се кискахме като деца, като не забравяхме да си водим бележки, придружавайки ги със съответните снимки. Положението стана нетърпимо в момента, в който Йоси изскочи пред портала и размаха среден пръст към гората. Позицията му беше под известен ъгъл спрямо наблюдателния ни пост, но посланието му беше ясно. Наложи се да забием носове в пръстта, за да не се изкискаме на глас. После успяхме да хванем и няколко реплики край портала, разменени между медицинския екип и Маркъс Ван Холт. Най-запомнящата се от тях гласеше горе-долу следното:

— Ти ли си болният от рак?

Научихме и няколко съществени неща, разбира се. Всички охранители без изключение се справяха добре с външния достъп. Никой не излезе извън периметъра, въпреки шума, който вдигаха посетителите. Така например цветарката и човекът от кабелната телевизия крещяха като луди, но въпреки това не спечелиха дори сантиметър. Но и в този случай гардовете на портала ги допуснаха прекалено близо.

По същество повечето грешки бяха дребни и несъществени, допуснати главно поради небрежност. През деня им предложихме само едно сериозно предизвикателство — същото, което ми хрумна на закуска ден по-рано.

Взех една дъвка, подъвках я, след което я оставих на слънце, за да се втвърди, и я върнах в станиоловата опаковка. Малко след три следобед използвах една момчешка прашка, за да изстрелям дъвката през оградата на периметъра.

Забелязаха я чак в шест без четвърт, когато вече беше започнало да се мръква. Направи го един от водачите на кучета.

— Ох, това вече е хубаво! — простена от наслада Натали, залепила око за уреда.

— Какво?

Тя вдигна ръка. Извърташе се бавно, напрегнала слух. Вдигнах бинокъла и го насочих в същата посока. Двамата кучкари оглеждаха терена около себе си, а единият говореше по радиостанцията.

— Намериха дъвката — прошепна Натали. — Единият прави генерално разследване, за да установи кой от колегите му дъвче „Ригли“. Всички обаче отговарят отрицателно. Готвят се да претърсят целия периметър. Мисля, че за това можем да им пишем шестица.

 

Някъде към десет и половина вечерта Натали подхвърли:

— На мен ли така ми се струва, или пешеходните патрули се придържат малко по-навън от обичайното?

— Избягват сензорите — поясних аз. След залез-слънце сензорите за движение бяха реагирали само два пъти. Това доведе до включване на прожекторите, които заляха ливадата пред къщата със студената си халогенна светлина. Стана ми ясно защо охранителите се държат по-далеч от тях — те бяха толкова ослепителни, че ликвидираха за дълго способността им да виждат в мрака.

Но това означаваше и нещо друго — пространството непосредствено около къщата оставаше без охрана.

— Трябва да измислим нещо — подхвърли Натали.

— Например?

— Например да стреляме по тях — отвърна тя, пристегна забрадката си и се измъкна от скривалището.

Помъчих се да преценя дали се е пошегувала. А когато се върна с една пушка, за чието присъствие в екипировката ни изобщо не бях подозирал, реших, че наистина си прави майтап.

— Натали? Шегуваш се, нали?

— Само двайсет и втори калибър, тиха и готина — отвърна Натали. — Нали виждаш, че има ограничител?

Пушката наистина беше калибър двадесет и две, с обикновен ръчен затвор и издутина в края на дулото, където беше монтиран заглушителят. Натали ме изчака да я разгледам, после залегна по корем и включи миниатюрното фенерче, за да провери оптическия мерник.

— Татко ми я достави — поясни тя.

— И заглушителя?

— Не е лошо да имаш приятели във Вашингтон.

— Какво мислиш да правиш?

— Ще гръмна някой от прожекторите и ще чакам да видя след колко време ще забележат. Ще ми дадеш ли дистанция? Предпочитам онзи, който е на южния край на сградата.

Насочих бинокъла към сградата. Изключеният прожектор беше труден за засичане в тъмното. Изтече цяла минута, преди да се уверя, че съм го хванал на фокус. Включих лазера, който светкавично ми върна дистанцията до целта — сто и седемнадесет метра. Продиктувах цифрите на Натали, която кимна и бавно сложи пушката върху двукраката стойка.

Пукотът не беше достатъчен дори за да прогони някое заспало птиче от околните храсти. Бях подготвил бинокъла навреме и ясно видях как халогенната крушка на прожектора се пръска на дребни парчета. Счупените стъкла едва ли щяха да бъдат открити в мрака. Имахме всички основания да смятаме, че никой няма да забележи изваждането на прожектора от строя.

Натали въздъхна и свали пушката.

— Добра работа — похвалих я. — Джон Доу би се гордял с теб.

В два след полунощ тя тръгна към западния край на периметъра. Върна се час по-късно и заяви:

— Всеки момент ще го чуем.

Още не беше свършила, когато в далечината се разнесе остър пукот и въздухът порозовя от експлозиите на фойерверките, задействани дистанционно.

— Експлозии — докладва един от патрулите. — В западния край на периметъра.

— Прието. Пост трети, виждаш ли нещо?

— Не виждам.

Пукотът на взривовете се приближаваше и ставаше по-силен.

— Чуваме ги — докладва друг патрул. — Какви са заповедите ви?

— Изчакайте.

Натали ме погледна с усмивка.

— Това ли беше?

— Чакай, още нищо не си видял.

Следващата серия беше по-шумна и по-близка.

— До всички патрули! — разнесе се гласът на дежурния в командния пункт. — Започнете оглед на периметъра, не пропускайте и оградата!

Във вътрешността на къщата примигнаха три светлинки, в бърза последователност една след друга. Тръгнаха от приземния етаж, после се преместиха горе — в една от стаите в южната част. Миг по-късно прозорецът стана тъмен, а долу светна.

— Мислиш ли, че го местят?

— На това ми прилича. Къде е обезопасеното помещение?

Натали имаше предвид стаята, в която Мозиър би затворил Пъф в случай на нападение срещу сградата.

— Нямам представа — отвърнах. — Долу, ако съдим по светлините.

Гледахме как охранителите тичат насам-натам като разтревожени мравки.

 

Дадохме им почивка през по-голямата част от следващия ден. Йоси разположи на покрива един човек с мощна оптическа апаратура. Това ни принуди да сме по-внимателни в придвижването си около периметъра.

Натали се беше погрижила да купи известно количество лисича урина от някакъв магазин за ловджийски принадлежности в Йорктаун Хейтс. Следобед я извади, извървя стотина-двеста метра срещу вятъра и започна да я разпръсква. Кучешкият патрул беше застъпил на смяна току-що и ротвайлерът моментално усети миризмата. Немската овчарка Макс запази мълчание, но беше нащрек.

Изчакахме смяната на караула в три нула-нула, след което се оттеглихме в базовия лагер и се заехме с подготовката на заключителната нощ. Демонтирах камерите, а след това прибрах оборудването на временния лагер и пренесох всичко до мястото, където бях оставил мотора. Тази нощ щяха да излязат да ни търсят, а това налагаше да останем само с най-необходимото. Операцията беше доста рискована, тъй като охранителите бяха ядосани и уплашени, а оръжията им бяха заредени с бойни патрони.

След като опаковахме и прибрахме всичко, извадих плика и подадох на Натали официалното писмо на Маргил.

— Не бой се, няма да ме хванат — насмешливо подхвърли тя.

— Те не са аматьори, Натали — предупредих я.

— Вярно, но тук става въпрос за гордост. Искам да видя физиономията на татко утре, когато го запознаем със списъка на пропуските и грешките на екипа му. В колко часа ще е презентацията?

— Маргил каза, че ще ни чака в къщата към три.

Натали сгъна писмото и го скри в маскировъчния си комбинезон. Огледах се и бавно я поведох към първия наблюдателен пост. Настаних се там с бинокъл в ръце, а Натали отиде да приготви онази част от оборудването, която щяхме да използваме за заключителната част от проверката.

Вече започваше да ми писва, исках да приключваме. За мен удоволствието от проверката се съдържа преди всичко в откриването и използването на пропуските. Иначе и аз като Дейл предпочитам да спя в леглото си, а не на голата земя. По тази причина водещо място в списъка на желанията ми за момента заемаха три неща: горещ душ, топла храна и осем часа сън с глава върху възглавницата.

В десет и четвърт Натали ме потупа по рамото и за малко не припаднах от изненада. Едва се сдържах да не изхълцам.

— Не прави така! — промърморих.

— Мислех, че си чул приближаването ми.

— Нищо не съм чул.

Тя ми подаде една хартиена торбичка и термоса, който използвахме за кафе.

— Всичко е готово. Разполагаме с петдесет и шест минути.

— Настанявай се удобно — казах.

Тя се отпусна на земята до мен и включи инфрачервените си очила. До ушите ми достигна тъничко свистене. Оставих за момент скенера и отворих торбичката. Вътре имаше четири осветителни ракети. Подредих ги пред себе си. Не забравих да сложа на видно място и запалката-еднодневка, която Натали предвидливо бе пуснала в торбичката.

Тя се надигна в единадесет без десет.

— Отивам на позиция. Ще се видим утре.

— Гледай да не те хванат.

— Жива няма да ме хванат! — отсече тя и миг по-късно вече я нямаше. Скенерът беше на колана ми. Сложих си слушалките и погледнах часовника. Точно в единадесет развих капачката на термоса. Малко облаче пара се издигна в нощния въздух. Излях топлата вода, след което изтръсках в дланта си едно от шестнайсетте топчета „Супер-болс“, които се бяха затопляли в термоса.

Вдигнах една от ракетите и пуснах топчето в картонения улей. Погледнах часовника си за последен път, после замахнах с всичка сила. Бях си избрал караулното, но в последния момент насочих фойерверка към количката за голф, появила се на алеята. Беше твърде тъмно, за да видя дали топчето я улучи, но количката закова на място около две секунди след хвърлянето.

Второто топче насочих към главната сграда.

— Става нещо — обади се разтревожен глас в слушалките ми. — Мисля, че някой хвърли нещо по прозореца.

— Изчакай. Веднага ще изпратим човек за проверка.

Под проверка имаха предвид да оборудват някой от гардовете с прибор за нощно виждане като този на Натали и да го качат на покрива. Това беше „гадната част“, както би се изразили Ерика. През инфрачервения прибор гумените топчета щяха да се превърнат в ярки звезди, силно наподобяващи трасиращи куршуми.

Изчаках още шейсет секунди, прицелих се в къщата и изстрелях още три топчета едно след друго.

— Господи! — екна уплашен глас в слушалките ми. — Стрелят срещу нас! Виждам трасиращи куршуми!

— Запази спокойствие. Опитай се да засечеш посоката. До всички, до всички! Говори командният пункт. Обявявам обща тревога!

Последваха сподавени викове, няколко радиостанции се включиха едновременно. Чух как Мозиър заповядва клиентът веднага да бъде преместен в укрепеното помещение. В гласа му имаше тревога.

„Добре“, рекох си.

Продължих да изстрелвам колекцията си от „супер-болс“ — насочвах ги към къщата и терена около нея. Радиообменът беше оживен, но раздвижване още нямаше. Точка в тяхна полза: първо осигуряваха клиента, а след това щяха да се опитат да идентифицират заплахата.

— Тактическият екип е готов да реагира — екна в слушалките ми гласът на Йоси. — Слушай заповедта ми: екип две да покрие оградата. Екип три и екип четири, готови за претърсване. Три поема северния периметър, четири — южния. Кучешки патрул, чувате ли ме?

— Тъй вярно.

— Опитайте да хванете някаква миризма, но не пускайте кучетата.

— Слушам.

В този момент се намеси нов глас, гневен и уплашен:

— Там има нещо!

Беше се взривила осветителната ракета, на която Натали беше монтирала часовников механизъм. Поляната се обля с призрачна светлина, която бавно помръкна.

— Искам още осветление! — заповяда Йоси.

Изтрещяха две последователни експлозии, после в небето се пръсна поредната осветителна ракета. В радиоефира настъпи паника. Аз запалих половината от фойерверките в торбичката си и се опитах да ги насоча под подходящ ъгъл към имението.

Гардът на покрива започна да изстрелва осветителни „полилеи“, най-вече в моя посока. Ярките им гирлянди увиснаха над гората и превърнаха нощта в ден. Изведнъж скривалището ми ми се стори крайно неподходящо.

„Време е да тръгвам“, рекох си и започнах да разкопчавам скенера. Гръмнаха нови три осветителни ракети, последвани от два „полилея“. Кучетата се разлаяха, при това доста наблизо.

Хукнах да бягам.

Осветителните ракети се пръскаха на всеки две-три секунди — точно според предписанието да се поддържа добро осветление. Сенките изчезнаха, укритията също. В кучешкия лай започна да се промъква и ръмжене. Това означаваше, че се на пет-шест метра зад мен, не повече. Не си направих труда да поглеждам назад. Адреналинът ме тласкаше в нисък полет през храсталаците. Препъвах се, падах и ставах, но продължавах да се нося напред.

Охранителите зад гърба ми бяха бесни. Мозиър със сигурност изгаряше от желание да си го изкара на мен, независимо от писмото в джоба ми.

 

Знам, че не ме преследваха докрай. Йоси положително им беше заповядал да не се отдалечават на повече от километър.

Но въпреки това тичах чак до мястото, на което бях скрил мотоциклета.

Натали вече си беше тръгнала, наоколо цареше дълбока тишина. В далечината се виждаше сиянието на осветителните ракети — вече помръкваше.

Преоблякох се набързо и натиках мръсния камуфлажен комбинезон в една от страничните кутии на мотора. Навлякох джинсите и ризата и дръпнах ципа на якето. Запалих двигателя и потеглих, без да дам шанс на БМВ-то да загрее. Наложи се да го изфорсирам няколко пъти, за да не угасне. Карах бързо, приведен напред, и взимах завоите с цялото си тяло. Скоро излязох от второстепенния път и стъпих на магистралата, която щеше да ме отведе у дома.

Спрях да се смея малко преди да навляза в чертите на града. Не че беше чак толкова смешно, разбира се. Двамата с Натали бяхме успели да подплашим здравата онези копелета, но по-важното беше чувството на дълбоко удовлетворение, което изпълваше душата ми. Бяхме свършили добра и трудна работа, с която имах основание да се гордея.

Прибрах мотора в подземния гараж и тръгнах нагоре по стълбите. В един момент обаче реших, че заслужавам една бира, и се спуснах обратно. От кръчмата на ъгъла взех опаковка от четири кутийки „Анкор Стийм“ и един случайно залежал брой на „Дейли Нюз“. На път за дома го прелистих и открих статията на Хейвъл. Този път в нея се споменаваше и името Нейтън Д’Анджело. Сгънах вестника и го тикнах в торбичката с покупките, след което изпълних сложен номер, за да запазя равновесие и едновременно с това да измъкна ключовете си. С удоволствие си представих насладата от бръсненето, която ми предстоеше да изпитам. А после възнамерявах да вляза в банята с една от кутийките, които току-що бях купил.

Ерика ме беше предупредила, че ще спи у Бриджит, затова не се и опитах да пазя тишина. Затворих вратата зад гърба си с добре премерен ритник, спрях в антрето и се огледах. Светлината от улицата беше напълно достатъчна. Насочих се към кухнята и оставих покупките си на масата. Разбрах, че не съм сам, в момента, в който посегнах към електрическия ключ.

— Ерика… — рекох.

Сянката насреща ми светкавично се стрелна напред и вдигна ръка. Пред очите ми експлодира нещо ослепително бяло, но този път нямаше къде да избягам от пламъците…