Грег Рука
Закрилникът (26)

26.

Снемането на клетвени показания приключи в осем и петдесет и пет вечерта, когато Ламия обяви, че е задал последния си въпрос:

— Попълнихте ли писмения формуляр, който изпратих в кантората на господин Маргил?

— Да, сър — отговори Пъф.

— В такъв случай обявявам снемането на показанията за приключено — обърна се адвокатът към Маргил.

— Не възразявам — отвърна последният.

Съдия Фланигън изправи гръб в стола и се прокашля. Лицето му издаваше умората и напрежението, натрупали се през последните единадесет часа. Работният ден беше труден за всички.

— Господин Гриър, протоколът на тази процедура приключи — обяви той. — Приемете моите искрени благодарности за свършената работа. Свободен сте.

В стаята изведнъж настъпи оживление. Промяната беше толкова рязка, че за момент изгубих ориентация. Брийдън, Ламия и Маргил събираха бумагите пред себе си и ги тикаха в различни по размер куфарчета. Дискетата изскочи от лаптопа на Гриър, последва разкачане на кабелите, които го свързваха с машината за стенографиране. Фланигън стана и се протегна. Натали потърси с поглед одобрението ми, после излезе навън да подготви оттеглянето ни. Единствено Пъф остана седнал.

— Това ли беше всичко? — обърна се той към Маргил.

— Да.

— Значи свършихме, така ли? И вече няма да ме призовават?

— Не и преди процеса — отвърна Маргил. — Дотогава си напълно свободен… — Замълча за момент, поглади брадичката си и добави: — Сега трябва да поспиш. Изглеждаш наистина изтощен.

Лицето на Пъф се сбърчи от усилието да обмисли тази идея. След това той въздъхна и опря длани върху облегалките на креслото си, явно с намерението да се изправи. Едва сега видях колко тежко му се е отразил този наистина дълъг ден. Приведе се през масата и подаде ръка на Ламия, след това се ръкува и с Брийдън, съдия Фланигън и съдебния писар Гриър. Адвокатът и помощничката му бяха доста изненадани от този жест, но успяха да се овладеят и стиснаха протегнатата му ръка.

— Готов съм за тръгване — обърна се Пъф към мен.

— Дейл отиде да изкара колата — казах му. — Ще тръгнем, след като се обади.

Той отново напълни дробовете си с въздух, затвори очи и годините му буквално се удвоиха.

— Божичко, направо съм изцеден!

— Ако си гладен, имам едно десертно блокче — подхвърлих. Тежкият ден беше свършил онова, което и времето не бе успяло. Пред мен стоеше един грохнал старец, а от онзи жизнен Пъф с бутилката водка, грубия хумор и огромната жизненост не беше останало нищо. Отдавна не бях виждал толкова изтощен човек.

Клепачите му бавно се повдигнаха.

— Стомахът ми още не се е оправил — каза той. — Като се прибера у дома, ще си препека една филия.

Тръгнахме надолу по стълбите, начело с Маргил. Ламия разговаряше с Гриър близо до входната врата, а двамата охранители в коридора си бяха по местата. В подножието на стълбите ни чакаха Кори и Натали.

— Отидоха ли си Бойър и Малъри? — попитах аз.

— Още в шест — отвърна Кори.

— Как изглеждаха?

— Не мога да ти кажа. Защо питаш?

— Не знам.

— Причината за излагането им на опасност току-що изчезна — обади се Натали. — Клетвените показания на Пъф са снети и убийството му вече губи смисъл.

— Което означава, че можем да се отпуснем — добави Кори.

— Ще се отпуснем, като го върнем жив и здрав в имението — отсякох аз.

— Всичко ще е наред — успокои ме Натали. В гласа й се долови лек оптимизъм.

— Пътят дотам е дълъг — предупредих я.

 

Запълнихме колата по същия начин, по който го бяхме направили на идване. Пъф бе притиснат между мен и Натали, Дейл бе зад волана и Кори — с дългата пушка в ръце. Не се отказахме и от ескортиращите автомобили. Трафикът на излизане от града ни опъна нервите до скъсване, но Дейл без проблеми стигна до Соу Мил, откъдето движението се отприщи. Но топката в корема ми отказваше да се стопи, слепоочията ми продължаваха да пулсират от напрежение. Пъф на два пъти се опита да завърже разговор, но всички му отвърнаха с мълчание.

Най-сетне той подвикна:

— Стига де, вече можете да се отпуснете! — В гласа му имаше едновременно умора и радостна възбуда.

— Още не — изсумтях.

— Но какво може да се случи, по дяволите? За тях вече е късно.

— Процесът все още предстои.

— Не, той свърши. Съдът разполага с показанията ми. Аз свърших своята работа. Защитих мъртвите.

— Но все още ти предстои да се явиш в съда и да заемеш място на банката на свидетелите.

— Не, братле. — Пъф поклати глава. — Всичко свърши.

Нещо в начина, по който го каза, привлече вниманието ми. Обърнах се към Натали, за да се уверя, че и тя го е усетила. Пъф гледаше право пред себе си, заковал очи в червените светлини на колата отпред.

— Бяхме едно голямо и щастливо семейство, оборудвано с пепелници — тихо каза той. — Много хора дори не са чували, че пушенето може да причини мозъчна аневризма. Те си мислят, че опасността е насочена основно към сърдечносъдовата система и белите дробове. Но цигарите водят и до кръвни съсиреци, които запушват съдовете толкова плътно, че неизбежно се стига до тяхното пропукване… Точно така, съдът просто се разкъсва… Това води до вътрешен кръвоизлив, който, от своя страна, отново увеличава налягането. И какво се получава? Собствената ти кръв става причина за разрушаване на органите ти.

Никой не каза нищо.

— А тя не искаше да живее без него — тихо продължи Пъф. — Не искаше да е сама. А аз не бях до нея, когато трябваше да бъда…

Дейл даде мигач за смяна на платната. Механичното почукване прозвуча ясно в притихналото купе. Натали отново гледаше навън, Кори следеше пътя. Но всички слушахме.

— Понякога знаем, че вършим нещо лошо, но въпреки това го вършим. Особено когато това лошо не е свързано с конкретно лице. Тогава сме склонни да го игнорираме, да го забравим… Особено когато ни плащат много пари. Пари, които не можем да спечелим никъде другаде. Викат му „подходяща финансова компенсация“. Но идва момент, в който надничаш в мъртвите очи, които те гледат обвинително. И тогава се питаш: „Добре, ами сега? Какво ще правя сега?“

Замълча рязко, сякаш изведнъж осъзнал какво говори. Дейл пое по пътя за Йорктаун Хейтс. Радиостанцията на арматурното табло се включи. Гласът на шофьора пред нас поиска връзка с имението и съобщи координатите ни.

— Почти стигнахме — рече Пъф. — Вие ще останете ли известно време, деца?

— Май ще се връщаме веднага — отвърнах аз. — Денят беше тежък.

— Прав си, синко.

 

Йоси ни посрещна на алеята и двамата придружихме Пъф до стаята му. Натали, Дейл и Кори останах да прехвърлят оборудването ни в микробуса на Дейл. В момента, в който влязохме в стаята, Пъф отиде да си налее една солидна порция водка.

— Благодаря ти, синко — рече той. — Нямаш представа колко високо ценя усилията на всички ви.

— Няма проблем — казах.

— Глупости! — тихо отвърна той.

— Приятни сънища.

Той кимна и ни обърна гръб. Оставихме го да си пие водката на спокойствие. Пред вратата пазеше само Ланг. Изчаках Йоси да го инструктира, след което заедно се спуснахме по стълбите към входното антре.

— Трент ще дойде утре — съобщи приятелят ми. — Каза, че Мозиър е уволнен и че поемам оперативната охрана.

— А каза ли ти защо?

— Не, но мога да се досетя. Реймънд пак е опитал да се направи на герой.

— Но този път прекали.

— Важното е, че спряхте убиеца — успокоително рече Йоси.

— Не съм много сигурен.

— Поради липсата на изстиващия труп на Пъф бих си позволил да кажа, че мисията приключи успешно — подхвърли Йоси.

— Трябва ми телефон — казах.

— Ще те чакам отвън. И ще гледам твоите партньори да не си мешат шапките с моя екип. Вероятно имат чувството, че са непобедими, след като успяха да спрат представител на Десетката.

Обърнах се и тръгнах към правната кухня. Ерика вдигна на второто позвъняване. Съобщих й, че ще се прибера след три-четири часа, най-вероятно след полунощ.

— Страхотно — рече тя. — И сигурно ще си ял.

— Да. С Натали искаме да поканим на вечеря Дейл и Кори, за да отпразнуваме успешния край на операцията.

— Това ли е обичайното оправдание за гуляй?

— Днес да — отвърнах. — А утре може би не.

— Като каза „утре“, се сетих, че онази мацка Хейвъл пак строши телефона да те търси. Останалото можеш да го отгатнеш, нали?

— Мога и вече го направих — отвърнах. — Остави ли някакъв телефон?

— Даже два. Искаш ли ги?

— Опазил ме Бог.

— В такъв случай приятна вечеря — засмя се Ерика.

Излязох навън. Екипът ми се закачаше около микробуса на Дейл. Започнаха да ръкопляскат в момента, в който ме зърнаха. А аз изведнъж изпитах вълчи глад.

— Гладни сме — заяви Кори, сякаш отгатнал чувствата ми. — Трябва да ни нахраниш.

— И да ни напоиш — добави Дейл. — Защото днес, под твоето мъдро ръководство и твърдата ръка на госпожица Трент, ние успяхме да отклоним куршума на Джон Доу. А това заслужава няколко здрави тоста.

— И мръвки.

— Да, и мръвки. Най-добре ребърца, защото мръвката около тях е крехка.

— Нищо не сме отклонили. — Поклатих глава. — Защото нищо не ни е заплашвало.

— Още е напрегнат — обяви Кори.

— Едно-две питиета ще му се отразят добре — добави Дейл.

Натали ми хвърли изпитателен поглед.

— Хей, какво те яде?

— Нищо не се случи — промърморих.

— Което не означава, че не сме си свършили работата.

— Права си, разбира се. Но със сигурност означава, че Драма ми се подигра с онова среднощно обаждане.

— А защо не допуснеш, че сме се справили добре и просто не сме им дали възможност за изява? — попита Дейл.

— А ти наистина ли мислиш, че сме надхитрили член на Десетката? — отвърнах с въпрос.

— Всъщност не…

— Ето, видя ли?

В този момент зажужа пейджърът ми. Погледнах екрана, на който се беше изписал номерът на Маргил.

— Не може ли да почака? — възмути се Натали.

— Не.

— Тогава побързай — извика Кори. — Ако скоро не получа храна, като нищо ще заръфам собствения си крак!

Върнах се в къщата и тръгнах към телефона в кухнята. Набрах Маргил, който вдигна веднага и почти викна:

— Гриър е мъртъв!

Слушалката изведнъж натежа в ръката ми.

Първата ми мисъл беше случайно съвпадение.

— Чу ли какво ти казах? Гриър е мъртъв!

— От какво? — Едва успях да го кажа.

— Сърдечен удар. Получил го в метрото, докато чакал влака. Умрял на място… — В гласа на Маргил имаше напрежение. — Опитах се да открия Ламия, но той е изчезнал. Атикъс, налага се да снемем отново клетвените показания на Пъф!

— Как така? — учудих се. — Нали току-що…

— Да, снехме ги, но не са протоколирани — нетърпеливо ме прекъсна той. — Тази вечер Гриър трябваше да направи разпечатка на записките си и да ги преработи в официален протокол. Но тези записки вече ги няма. Ченгетата не са открили дискетата сред личните вещи на Гриър. Което означава, че днешните клетвени показания просто не са се състояли.

— А записките? Нали споменахте, че има записки?

— Именно те са били на дискетата. Която би трябвало да е в чантичката за лаптопа и стенографската машина. Но я няма.

— Доу — казах само.

— Няма никакви доказателства за…

— Това е работа на Доу, Драма или дявол знае още кой! — извиках. — Те изобщо не са планирали да видят сметката на Пъф и точно по тази причина Бойър напълни гащите, като научи за бомбата! Затова ми се обади и Драма. През цялото време са планирали покушение срещу Гриър, а нас са ни пратили за зелен хайвер! — Чувах собственото си развълнувано дишане в телефона, но не можех да се спра. — През цялото време имах някакво гадно предчувствие!

— Искам да охраняваш Джери, докато не снемем отново клетвените му показания — каза Маргил.

— Добре, оставам тук — отвърнах. — Но ще освободя останалите членове на екипа си.

— Ще се справиш ли?

— По-добре от Гриър, бъди сигурен — отговорих, после затворих и тръгнах към хората си. В антрето изведнъж смених посоката и тръгнах нагоре по стълбите да кажа на Пъф. Когато ме видя в коридора, Ланг смаяно вдигна вежди.

— Нали си беше тръгнал?

— Бях — рекох. — Той все още е вътре, нали?

— Откакто двамата с Йоси си тръгнахте, не съм го чул да гъкне.

Почуках на вратата и посегнах към дръжката. В същия миг вратата отлетя на пантите си и Пъф връхлетя върху мен. Бясно размахваше ръце, а очите му бяха оцъклени като на мъртвец. Успях да се задържа на крака и улових отпуснатото му тяло. Дишането му беше бързо и накъсано, а дъхът му миришеше на водка. Тялото му буквално се разпадаше в ръцете ми. Той отвори уста и каза нещо, което включваше и името ми, но думите му бяха напълно лишени от смисъл.

Започнах да крещя за помощ, но това беше излишно, тъй като Ланг вече беше подал сигнал за тревога. Помъкнах Пъф обратно в стаята. Не ми беше лесно, защото той изведнъж оказа луда съпротива.

Всичко отиваше на кино. Гриър беше мъртъв, Пъф щеше да умре, клетвените показания бяха изчезнали. А за мен оставаше да си представям какви ще са последиците, как ще остана в бизнеса след поредната загуба на клиент. Доу, Драма, Мозиър… Не знаех кой от тях е свършил работата, но тя беше факт. Някой бе проникнал в имението под носа ми и в резултат на това Пъф береше душа.

Стъпих върху някаква твърда пластмаса, която изпука под обувката ми. Помъкнах Пъф по изцапания килим, като преобърнах по пътя си бурканче с кит и бутилката „Столичная“. Под гуменките ми попаднаха някакви списания с гланцови корици, на които за малко не се подхлъзнах.

— Не, не, не! Недей, Джери! Недей! — чух гласа си някъде отстрани. — Да не си посмял да хвърлиш топа, мамка ти!

Пъф залитна. Ръцете и краката му трепереха конвулсивно, мускулите му започнаха да блокират. Поначало беше силен човек, а непредвидимостта на движенията му го правеше още по-силен. Хватката ми бавно отслабваше. От устата му течаха гадории. Той замахна с юмрук и ме улучи в брадичката. Усетих как зъбите ми проникват дълбоко в езика, устата ми се напълни с кръв. Успях някак да го кача на леглото, помогна ми и Ланг. Той веднага се претърколи в обратна посока, сякаш искаше да избяга от нас. Отвън се чу тропот на тичащи крака, после в стаята се втурна Йоси, следван от други охранители. Един от тях каза, че Пъф просто е пиян, нищо повече.

Йоси пристъпи към леглото, а Пъф се опита да го ритне. Пуснах го. Очите ми се спряха на нещо малко и смачкано на пода. Пластмасово.

— Къде е лекарката? — извиках.

— Идва — отговори Йоси.

— Иди донеси сок и захар! — заповядах му. — Действай!

Йоси се обърна и реших, че ще прехвърли задачата на някой друг. Но той явно искаше да я изпълни лично и хукна към вратата. Двама от охранителите се приближиха към леглото с очевидното намерение да ни предложат помощта си. Но станахме прекалено много и само си пречехме, а Пъф продължаваше да се мята и да издава нечленоразделни звуци. В един момент се изплъзна, свлече се от леглото и главата му болезнено се удари в нощното шкафче. От устата му излетя вик, кракът му се стрелна напред и улучи Уайт в коляното. Гардът изкрещя от болка. Зад гърба ми се разнесе гласът на доктор Казанджян, която ми нареди да вдигна Пъф на леглото. Подчиних се. Казанджян отвори лекарската си чанта и започна да рови вътре.

— Къде е шибаната глюкоза?

— Йоси ще донесе сок — казах и изплюх кръвта от устата си.

— Придържай го прав — заповяда ми тя. — Здраво го дръж!

Главата на Пъф се люшкаше напред-назад, сякаш беше прекалено тежка за шията му. Йоси се появи с чаша портокалов сок и шепа захар на бучки. Карин хвана клиента за главата, а аз се опитах да му налея сок в устата. Той обаче се дърпаше и риташе, сокът се разплиска по ръцете ми и оттам — върху чаршафите. Карин опита отново. Този път Пъф отметна глава назад и Ланг го сграбчи здраво. Аз се наведох над него с чашата. Сокът се разля по ризата и лицето му, но една част все пак влезе в устата му. Той преглътна, за да може да диша, а аз побързах да излея и останалото количество.

— Сега го пуснете — заповяда Карин.

Сложихме го по гръб на измачканите мокри завивки. Карин отново зарови в чантата си и извади стетоскоп и апарат за кръвно налягане. Кафявите очи на Пъф бяха широко отворени и гледаха в тавана. Миризмата на повръщано и портокалов сок изведнъж стана прекалено силна. Миризма, която помнех и от която ми се плачеше.

Карин долепи стетоскопа до гърдите на Пъф и той потръпна.

— Студено!

— Джери — повиках го.

Той извърна глава да ме погледне и явно остана изненадан, че съм тук.

— Уморен съм…

— Ще ви извикаме линейка — каза му Карин. — Днес взехте ли си инсулина?

Пъф затвори очи и извърна глава.

— Взехте ли си инсулина, господин Пъф?

— Оставете ме на мира — измърмори той. — Уморен съм.

Карин хвана китката му, измери пулса му и ни направи знак да се отдалечим. Йоси се зае да опразни стаята. Едва сега видях, че между охранителите са и моите колеги Дейл, Кори и Натали.

— Ще се оправите, господин Пъф — успокоително каза Карин.

— Яж лайна, краво! — грубо викна той.

Карин отново кимна, сякаш този речник й беше до болка познат. Стетоскопът и апаратът за кръвно потънаха обратно в докторската й чанта, а самата тя се изправи. Последвах я в коридора до вратата.

— Нали повикахте линейка? — попита Карин.

— Вече е на път — отвърна Йоси.

— Какво стана, по дяволите? — попита Дейл.

— Той е диабетик.

— Какво?

— Не знаехте ли? — попита Карин и ме изгледа изненадано.

— Не — отвърна Натали. — Никой не ни е казал.

— Беше изпаднал в инсулинов шок — поясни Карин. — Ниска кръвна захар и недостатъчно глюкоза, за да захрани мозъка. Това е опасно състояние, което води до увреждания на мозъка и смърт. — Обърна се към мен и попита: — Не му дадохте онова десертно блокче, нали?

— Ако знаех защо държите да му го дам, непременно щях да го направя — отговорих.

— Но знаехте, че е диабетик, нали?

— Разбрах го едва когато го сложихме на леглото и настъпих спринцовката.

— Взел ли си беше инсулина?

— Не знам. Със сигурност не и по време на клетвените показания.

— А какво яде на обяд?

— Яде малко.

— Отхапа веднъж-два пъти от сандвича си — добави Натали. — И пийна малко вода.

Карин Казанджян отново погледна към Пъф. Той вероятно ни чуваше, но с нищо не го показа.

— Глупаво старче! — поклати глава тя. — Ако не го бяхте открили, сега щеше да е мъртъв. И го е знаел много добре!

Радиостанцията на Йоси пропука. Охраната на портала съобщаваше за пристигането на линейката. Той излезе да посрещне екипа, а Казанджян се върна при Пъф. Откъм стълбището се появиха двама санитари. Отдръпнахме се настрана и загледахме как Карин им помага да прехвърлят Пъф на носилката. Клиентът не отговаряше на въпросите им, не пожела да погледне и нас. Носилката изчезна надолу по стълбите.

Поведох екипа си след нея. Излязохме навън тъкмо навреме, за да видим как товарят Пъф в колата на „Бърза помощ“. Йоси беше разположил около нея четирима гардове, а количката за голф беше паркирана в близост до портала.

Изчаках да застопорят леглото-носилка във вътрешността на линейката, след което се качих в нея заедно с Карин и един от медиците.

— Няма място — заяви недоволно той.

Не му обърнах внимание и си пробих път до сгъваемото столче в близост до главата на Пъф. Клепачите на клиента бяха затворени, а под тях се виждаше влага. Сълзите му бяха оставили тъмни петна на чаршафа.

Санитарят се намръщи и отвори уста да се нахвърли върху мен, но Карин го спря.

— Той трябва да е с пациента, това му е работата.

Човекът преглътна, после махна с ръка и направи знак да затворят задната врата. Миг преди това в процепа се показа Натали — каза, че ще ни следват с една от колите.

После вратата се затръшна и линейката рязко потегли. Пъф продължаваше да хълца.