Грег Рука
Закрилникът (13)

13.

На другата сутрин пиках кръв. Не ми беше за пръв път, вероятно нямаше да е и за последен. За ден-два щеше да ми мине, но въпреки това беше неприятно. Но пък ми подейства стимулиращо по отношение на предстоящата работа.

Малко унижение за Мозиър щеше да е добра компенсация за ударите в бъбрека.

Проверката на системата за охрана на друга компания може да се извърши по няколко различни начина, според обстановката и степента на риска. Непроменимо остава само едно условие: проверката трябва да бъде задълбочена, защото губи смисъла си, ако не открие всички слабости. Бях решен да дам най-доброто от себе си, за да оправдая парите, които щеше да ми плати Лесли Маргил.

Страничните кутии на мотоциклета ми пращяха по шевовете, оборудване имаше и на задната седалка, старателно пристегнато с гумени въжета. Така натоварен, подкарах към Форест Хилс, където живееше Дейл Мацуи. Къщата му се намираше в един тих квартал отвъд булевард „Куинс“, на една малка и много зелена уличка. Тук винаги цареше провинциално спокойствие. Точно в седем слязох от мотора и тръгнах по окосената ливада към входната врата. Бях сигурен, че вече е буден, тъй като открай време обичаше да става рано.

Почуках и зачаках. След около минута ми отвори мъж, когото виждах за пръв път. Беше по къси панталонки и тениска на Мелиса Ферик и държеше огромна керамична чаша във формата на артишок и с дръжка като изсъхнал клон.

— Какво обичате? — попита ме той.

— Търся Дейл — смотолевих.

— Дейл още спи — отвърна мъжът. — А аз съм Итън.

— Атикъс.

— Влезте. Ще го събудя. В кухнята има кафе.

Кухнята беше чиста и подредена, но чиниите от снощната вечеря чакаха в умивалника. Намерих някаква чаша, сипах си кафе и се огледах. Бях идвал тук само два пъти. Веднъж, когато помагах на Дейл при пренасянето, втория път просто се отбих да изпия една бира. Той живееше тук вече повече от година. Винаги се бяхме разбирали добре и аз нямах причини да не се отбивам по-често. Но не го правех просто защото Форест Хилс не ми е на път. Обикновено се срещахме някъде из града.

Точно след шест минути Дейл се появи в кухнята по боксерки и ме дари с изпълнен с недоумение поглед. Итън извади още една чаша — този път оформена като кактус, — напълни я и му я подаде. После каза:

— Възнамерявам да прегледам вестника. Радвам се, че се запознахме, Атикъс.

— Благодаря за кафето — отвърнах.

Дейл стискаше чашата с две ръце и лекичко се олюляваше. Той е едър мъж с японски произход, с широко лице и огромни мускули — един от най-добрите хора, които познавам. Итън го потупа по рамото и излезе.

— Откога се виждаш с него? — попитах.

— От един месец — промърмори Дейл и шумно сръбна от чашата си. — Сладко е…

Явно нямаше предвид кафето.

— Така изглежда — усмихнах се аз.

— Той е брокер. Не си ли малко подранил?

— Работя.

— И си дошъл да ме наемеш?

Поклатих глава. Заедно изкарахме курсовете за охрана на ВИП персони във Форт Враг, в Пентагона също ни назначиха горе-долу по едно и също време. Дейл беше добър охранител, но най-силното му качество беше шофирането. Караше наистина като бог.

— Правя проверка на Елиот Трент.

Новината му помогна да се посъбуди.

— А Трент знае ли?

— Вече са го информирали. Днес започвам проучването на терена и ми трябва част от оборудването ти.

— Какво по-точно?

— Записващите видеокамери.

— Твоите къде са?

— Изгоряха при пожара. Все още не съм изкарал достатъчно пари, за да си купя нови.

— В кабинета са — отвърна Дейл. — Ще ги донеса. Уочманът има нужда от нови батерии.

— Няма проблем.

Той остави чашата кактус на масата и излезе. Въоръжих се с търпение и зачаках. Шумоленето на вестника в ръцете на Итън ме накара да се усмихна. През последната година Дейл бе изкарал период на пълна суша, който очевидно беше приключил. Радвах се за него.

Дейл се върна с раница в ръце. Взех я и прехвърлих съдържанието й в сака си.

— За кого работиш?

— За един адвокат. Трент охранява негов свидетел по някакво гражданско дело.

— Как се забърка?

Разказах му.

— Обади се, ако имаш нужда от помощ — каза той, след като свърших.

— Можеш да ми помогнеш при проверката.

— Имах предвид извън нея. Не ти ли стигна ровенето в калта, докато бяхме на служба?

— Понякога ми липсва — признах с въздишка. — И си спомням за едно време.

— Аз пък съм твърдо решен да огранича този процес и да ровя само в калта на собствената си градина — рече той, докато ме изпращаше до вратата. — А на теб ти желая успех.

— Предай на Итън, че се надявам да се видим пак.

— Наистина ли го харесаш?

— Почти не говорихме с него, но ми изглежда свестен. Въпреки че е брокер.

— Умник е, да знаеш — увери ме Дейл и затвори вратата след мен.

 

Беше доста хладно, но докато стигна до магазина за промишлени стоки в Йорктаун Хейтс, времето се промени и горещината започна да се завръща. Купих нови батерии за уочмана на Дейл, две празни видеокасети, две бутилки вода и някакви пакетирани закуски. На един стенд до касата бяха наредени карти на региона и отидох да ги прегледам. Избрах една, която обхващаше и района на Амауок.

Скрих мотоциклета в храстите на два километра и половина от периметъра, заключих го и се преоблякох в камуфлажния комбинезон, който бях взел от къщи. Почерних лицето, врата и ръцете си, сверих компаса с новозакупената карта и тръгнах на път. Заобикалянето на периметъра ми отне почти час, тъй като исках да подходя от изток. Дърветата бяха дебели и предлагаха достатъчно укрития, но в нито един момент не се чувствах заплашен от разкритие. Въпреки това се държах встрани от всичко, което напомняше цивилизация, защото едно обаждане до местния шериф щеше да ме натовари с твърде много обяснения.

Повечето охранители се придържат към два начина на действие — възможно най-добро поведение и омръзналата до втръсване рутина. И в двата случая състоянието им може да се окачестви като SOS. Самият аз бях изпаднал в това състояние по време на задачата в хотел „Орсини“. Ако охранителите знаят, че са наблюдавани, моментално превключват на най-доброто поведение. Това вероятно им спестява по някоя забележка, но не ги учи на нищо. Сегашната ми задача беше да уловя грешките им и да ги разтърся здравата, за да видя как реагират. Разбира се, изпълнението й трябваше да се ограничи в известни рамки, тъй като тя не биваше да пречи на охраната и не биваше да плаши клиента.

Маргил вече би трябвало да е обяснил на Трент с каква задача ме е натоварил. А ако Трент играеше честно, би трябвало да е информирал началника на външната охрана Йоси, но не и Мозиър, тъй като проверката не засягаше вътрешната охрана, разположена в сградата. Разчитах на егото на Трент, което би трябвало да го подтикне да действа честно. Сега ставаше въпрос за състезание на умения, а той със сигурност си въобразяваше, че е много по-добър от мен. Някъде към единадесет си направих временно скривалище в корените на едно дърво. Там оставих ненужното за момента оборудване, като взех със себе си само записващите камери и шанцовия си инструмент. Обиколката ми продължи достатъчно дълго, за да набележа евентуалните точки за скрито наблюдение. Дървесните видове бяха различни — кедър, ясен и на места бор — и предлагаха отлично укритие. Имаше места, на които стигаха чак до каменната стена около периметъра. Особено ми хареса едно място на шейсетина метра от нея. Теренът се спускаше стръмно надолу и наклонът позволяваше отлична видимост към югоизточната страна на къщата, плюс част от северната. Възползвах се от тези предимства и се настаних под едно вековно дърво. Осем минути по-късно стигнах до заключението, че съм открил главния си наблюдателен пост.

Окопах се — тоест изкопах онова, което в армията наричат „лично окопче“ — вдлъбнатина с формата на ковчег в склона, дълбока около петдесет сантиметра. Точно толкова, колкото да легна в нея. Покрих Дупката с платнището си, фиксирах го с няколко остри пръчки, след което го засипах с няколко шепи пръст и сухи листа. Извадих първата камера и се заех да я монтирам. Проверих на два пъти дали работи часовникът й, пуснах я на запис и се оттеглих на стотина метра навътре в гората, като използвах това разстояние като еталон, направих един широк кръг и се озовах в западния край на периметъра.

Бях зает да монтирам втората камера и очите ми попаднаха на стената съвсем случайно. Изведнъж си дадох сметка, че съм доста по-близо до нея, отколкото си бях представял. Беше ми се наложило да си пробивам път през особено гъсти лаврови храсти, не погледнах компаса и внезапно се озовах на някакви си пет метра от оградата. Обърнах се с намерението да се оттегля, но в същия момент пред очите ми се появи кучешкият патрул — същият, с който се бях сблъскал преди четири дни. Немската овчарка, която ми се беше озъбила тогава, изведнъж спря и наостри уши в моя посока, след което рязко опъна повода си.

— Какво има, Макс? — подвикна водачът. — Какво има?

Овчарката продължаваше да гледа в моя посока.

„Моля те, не лай — рекох мислено. — Не лай, за Бога!“

Дори спрях да дишам. Макс беше уловил миризмата ми. Нямаше какво да направя, освен да се моля. Слънцето беше увиснало почти директно над мен и това беше хубаво, тъй като нямаше опасност да се отрази в очилата ми. Бях убеден, че водачите на кучетата не могат да ме видят, но въпреки това си казах, че е крайно време да инвестирам някой долар в контактни лещи.

— Катерица — обади се най-накрая вторият водач. Ротвайлерът опъна каишката в ръцете му и побутна Макс с муцуната си.

— Надушил е нещо — поклати глава другият. — Какво има, Макс? Има ли някой там?

— Искаш ли да проверим?

Водачът на Макс се обърна към мен и присви очи. После промърмори:

— Нищо не виждам.

— Катерица е.

— Трябва да проверим.

— Значи искаш да гониш Макс, докато преследва някоя шибана катерица?

Макс извърна глава и ги погледна. Човекът, който го държеше, погледа още известно време в моя посока, после го потупа по врата.

— Не. Да тръгваме.

Останах неподвижен цели дванадесет минути, след като ги изгубих от очи. Кръстът ми пулсираше от болка от удара на Мозиър. Реших да се изтегля едва след като се уверих, че кучешкият патрул няма да се върне.

 

Монтирах втората камера и се върнах да си взема нещата от временното скривалище, намиращо се на около половин километър от първия наблюдателен пост. Мястото беше добро като оперативна база, скрито сред вечнозелени храсталаци, сенчесто и прохладно. Тук щях да съм близо до имението, свободен да се придвижвам незабелязано.

Разопаковах и сортирах нещата си, след което се тестирах за шум. Не носех нищо, което да привлече нечие внимание. Превключих пейджъра си на вибрация, после подскочих няколко пъти на място. Не чух нищо освен шума на подметките ми върху боровите иглички. В раницата ми останаха строго подбрани вещи: бележник, две химикалки, резервно филмче за фотоапарата, бинокъл, две ролки тоалетна хартия, две бутилки минерална вода и уочманът.

Останах неподвижен секунда-две, напрегнал слух. Чувствах се като командос. Беше време за действие. Облечен за бой и оборудван със средства за наблюдение, бавно се насочих към първия си наблюдателен пост. Там свързах уочмана с камерата, пренавих лентата и се пъхнах в дупката под платнището.

За прегледа на лентата ми бяха необходими петнадесетина минути. Статичните кадри ги пренавивах напред, като спирах само при засичането на някакво движение. Така засякох времето, за което патрулите правят обиколките си. В един момент на верандата се появи цивилен охранител и побърза да запали цигара, очевидно неспособен да издържи на никотиновия глад. Записах и него.

Останах неподвижен през следващите три часа. Наблюдението осъществявах с помощта на бинокъла, направих и няколко снимки. Беше монотонна работа — проста, но отегчителна, изискваща постоянно съсредоточаване. За да откриеш пропуските в една охранителна система, ти е нужно продължително наблюдение, а то изисква време. Дори децата знаят, че понякога е адски неприятно да стоиш неподвижно.

От последната ми визита Трент беше удвоил обхождащите патрули, но кучетата си оставаха две. От време на време избръмчаваше количката за голф, веднъж засякох и Мозиър, който говореше на висок глас с един от униформените пазачи. На два пъти зърнах Йоси, който излизаше за периодичен обход на периметъра.

Щраках с фотоапарата и си водех бележки. Пейджърът ми започна да вибрира малко след четири следобед. Изключих го, погледнах номера, който се беше изписал на екрана, след което отново включих камерата на запис. Внимателно се оттеглих от наблюдателния си пост и се насочих към базовия лагер. Позвъних на Маргил едва след като се скрих под платнището.

— Уведомих Трент — съобщи ми той. — Не му стана много приятно. Каза, че това е излишно прахосване на средства.

Отпих глътка вода от запасите си и подхвърлих:

— Можете да прекратите ангажимента ми по всяко време.

— Започнахте ли вече?

— О, да. От сутринта съм тук. Скоро ще приключа. Днес осъществявам дневно наблюдение, а утре ще направя същото през нощта. Искам да засека нощния ритъм на охраната.

— Ламия изпълни заканата си и е подал писмена молба за оттегляне от делото — рече Маргил. — До този момент не мога да се свържа с него. Споделих новината с Трент, който я посрещна със смесени чувства. Според него ситуацията се променяла както в положителна, така и в отрицателна посока.

— Прав е — съгласих се. — От една страна, намалява непосредствената заплаха за Пъф, но от друга, дава на убиеца допълнително време за подготовка.

— Точно това каза и той.

— Приятно ми е, че сме единодушни в нещо — промърморих.

— Освен това влязох във връзка с Федералната прокуратура — добави Маргил. — Казах им, че съм загрижен за сигурността на Пъф и че вчерашната бомба е не само опит за убийство, но и опит да се попречи на правосъдието. Те ме увериха, че ФБР ще се заеме с разследването.

— Предполагам, че градската полиция на Ню Йорк вече разследва експлозията съвместно с ФБР.

— Плюс екип на Отряда за обезвреждане на експлозиви — добави адвокатът. — Е, добре, оставям ви да си гледате работата. Довечера да очаквам ли телефонно обаждане?

— По-скоро утре — отвърнах. — Но по принцип ще ви докладвам всеки ден.

— Рано сутринта или късно вечерта — уточни Маргил. — Имате домашния ми телефон. Между другото, вие ли казахте на Адриен, че жена ми и дъщеря ми са претърпели катастрофа?

— Адриен?

— Секретарката ми.

— Трябваше на всяка цена да ви открия.

— Но с това причинихте безпокойство на куп хора.

— Извинете ме пред всички тях — помолих аз, после добавих: — Преди да затворите, ще ви помоля да свършите някои неща.

— Какви неща?

— Искам да напишете официално писмо, с което ми възлагате извършването на проверката. Ще ви бъда много благодарен, ако го изпратите на домашния ми адрес. Не е нужно да е дълго. Просто да пише, че съм оторизиран да върша това, което върша тук. По този начин ще мога да се оправдая, ако ме спипат охранителите на Трент.

— Ще го изпратя още днес по специален куриер — обеща Маргил. — Друго?

— Искам някой да изпрати пощенска пратка до Пъф. Тук, в имението. Най-добре по „Федерал Експрес“. Нека бъде във формата на малка кутия, в която да има хартии и нещо метално, което да не е прекалено тежко. Например кутия с флумастери, опакована във фолио, или нещо такова.

Настъпи кратка пауза, после Маргил попита:

— Искате да прилича на бомба, нали?

— Да — признах аз. — Всъщност напишете на хартиите вътре, че е бомба. С големи букви. Ще съм ви много благодарен, ако организирате нещата така, че пакетчето да пристигне тук най-късно утре следобед.

— Дадено. Но нали разбирате, че ако го изпратя оттук, то ще носи адреса на фирмата?

— Това е една от целите ми — отвърнах.

— Мислите, че убиецът има достъп до кантората ми?

— Напълно възможно. Той със сигурност знае къде се намирате и няма да му е трудно да изработи нужната фалшификация.

— Това изглежда доста тревожно — промърмори Лесли Маргил. — Ще накарам секретарката ми да се заеме с тази работа още сега, а вие ме дръжте в течение.

Изключих мобилния телефон и хвърлих поглед на часовника си. Беше време да прибера касетата на втората камера. От близкия пън ме наблюдаваше една любопитна катерица — не помръдна дори когато се изправих.

С предните лапички поднасяше към устата си нещо лъскаво.

„Мръсницата е напипала обяда ми“, рекох си и пристъпих към пъна. Катерицата изпусна плячката си и бързо се покатери по близкия дъб. Лъскавото нещо се оказа енергийно блокче — от онези, които планинарите и спортистите използват за бързо възстановяване на изгубените калории. Катерицата беше прегризала опаковката и беше нахапала кафявия шоколад вътре. Свежа храна, рекох си. Катериците са чистници и не се докосват до нищо, което е мръсно или полазено от мравки.

Сред запасите ми нямаше такива енергийни блокчета. Имах две опаковки „Хърши“, един марципан и един черен шоколад, но не и енергийни блокчета.

Заех се с нов оглед на терена. Бавно и внимателно, сантиметър по сантиметър. Когато свърших, небето над главата ми вече тъмнееше. Но бях открил това, което ми трябваше.

През цялото време бях наясно, че в района са се появявали и други хора. Деца, туристи, а може би и патрули на екипа за външна охрана, водени лично от Йоси.

Бях се натъкнал на достатъчно свидетелства за присъствието им — малки и едва забележими късчета отпадъци, пречупени клонки, изронени листа.

Но на тридесетина метра от наблюдателния ми пост открих следи от друг пост за оперативно наблюдение. Влажната почва между дънерите на три разположени в непосредствена близост дървета беше прекалено мека. Отпуснах се на колене и започнах да ровя с ръце. Работата ми вървеше толкова леко, че бях сигурен в предстоящото си откритие. То се появи под формата на добре запечатана найлонова торбичка, под която имаше още две от същия вид. И трите бяха пълни с човешки изпражнения.

Мръсникът си го биваше.

Човешките изпражнения привличат всичко, което живее под открито небе. Най-вече животните и насекомите. Когато специалните части провеждат операция на вражеска територия, се облекчават в специални пластмасови пликчета, които могат да бъдат запечатани, а след това заровени. По този начин никой не може да се ориентира за броя на нападателите, за техните позиции или посока на придвижване. Една следа по-малко, при това доста съществена.

Това не можеше да е дело на турист, нито пък на аматьор. Анализът на фекалии не е моята стихия, но по външния вид на находката си можех да заключа, че не е по-стара от две седмици. За малко не се изсмях на глас при мисълта, че в ръцете си държа доказателство за присъствието на Джон Доу. Може би трябваше да го изпратя за анализ в лабораторията на ФБР.

Пуснах торбичките в дупката, зарових я и тръгнах към наблюдателния си пост и работещата камера. Пренесох всичко в базовия лагер и го напъхах под маскировъчното платнище. Шансовете нещата ми да бъдат открити преди настъпването на утрото бяха наистина нищожни.

Чувствах се някак странно, вероятно защото нощта се спусна неусетно и трябваше да вървя към мотоциклета си в пълен мрак. Особеното усещане не ме напусна и след като свалих камуфлажното облекло и избърсах боята от лицето и ръцете си. За миг дори замръзнах, убеден, че някой ме е разкрил и следи всяка моя стъпка.

Джон Доу.