Грег Рука
Закрилникът (18)

18.

Бомбата беше в кашон, а кашонът беше поставен в основата на резервоара с пропан-бутан — там, където металът се среща със земята. Нищо и никакво кашонче, безлично и анонимно, с височина двайсетина сантиметра и точно толкова широко, без надписи или някакви други отличителни знаци. С изключение на мястото, на което беше поставено. Там нямаше да отиде кой знае колко експлозив, за да се разкъса обшивката на резервоара и да се предизвика адски пожар.

Самият резервоар се издигаше на пет метра от западната стена на къщата, на доста голямо разстояние от оградата. Нямаше никакво съмнение, че ако избухне, ще отнесе цялата къща. И че това, което остане от нея, ще бъде погълнато от пожара.

Помогнах на тримата гардове да преместят Пъф в обезопасената стая — един импровизиран бункер в мазето, където клиентът можеше да бъде скрит при евентуална атака, след което отидох при резервоара. На няколко крачки от него бяха Натали, баща й, Йоси и една непозната жена.

С приближаването си я чух да казва:

— Тоя се е побъркал!

Беше висока, с широки рамене и руса коса. Лицето й беше красиво, с решителни черти.

Реймънд Мозиър се прокрадваше към резервоара, прекосявайки по диагонал добре окосената ливада. Пълзеше като войник, но прекалено бавно — сякаш увеличението на скоростта можеше да взриви резервоара.

— Защо стоим тук? — попитах. — Защо не си вдигаме чуковете от периметъра?

— Чакаме — поясни Йоси. — Може би е примамка, предназначена да ни отвлече вниманието.

— Мозиър пожела да я разгледа по-отблизо — обади се Натали. — И да се направи на супермен.

— Извикахме пожарната и изключихме всички радиостанции — добави Трент. — Готови сме за оттегляне. Рей има някакви познания за взривните вещества и пожела да изследва устройството. Трябва да знаем дали е истинско. Ако е менте, можем да се окажем в опасна ситуация — да напуснем имението и да изложим Пъф на многобройни рискове.

Йоси кимна. Лицето му беше разтревожено.

— Ако бомбата е истинска, Рей е в голяма опасност — обади се русокосата. — А покрай него ще загинем и всички ние.

Мозиър беше стигнал до цистерната и в момента бъркаше в джоба си за фенерчето. Насочи го към кашона и бавно започна да го оглежда. Това му отне почти цяла минута. После се обърна и ни направи знак да изчакаме.

— Това са пълни глупости! — намръщено процеди Натали.

— Нека му дадем шанс все пак — обади се Йоси.

— Три дни наблюдавах периметъра ви — каза тя. — И затова съм сигурна, че никой не може да прескочи стената, без някой пес да го захапе за задника. Няма начин да се постави бомба, при това чак тук, до къщата. Освен ако това не е работа на вътрешен човек.

— Приемам оценката ти за комплимент — отвърна Йоси.

— Знаеш какво имам предвид — тихо отвърна Натали и хвърли изразителен поглед по посока на Мозиър. — Има и по-лесни начини за взривяване на този резервоар. Защо точно с бомба? Защо не с един трасиращ куршум от петстотин метра разстояние? Това просто няма смисъл! Това не е разумно!

Йоси се намръщи и поклати глава, после каза:

— Баща ти е прав. Трябва да сме сигурни.

Тя изпръхтя недоволно и направи гримаса, предназначена за мен.

— Не мога да повярвам!

И аз не бях сигурен, че мога. Дори снощното ми рандеву с Драма да беше измама, пак не бях готов да повярвам, че Джон Доу ще постави бомба в имението — при това такава, която прилича… хм… на бомба. Защо човек, който си е направил труда да подмени част от една заседателна маса, за да скрие предишната си бомба, изведнъж ще изгуби всякакво чувство за изобретателност и ще заложи кашон с експлозив под видим отдалеч газов резервоар?

Освен това нямаше гаранция, че тази бомба и евентуалният пожар ще са достатъчни за ликвидирането на Пъф.

— Може би е менте — обадих се. — С цел да отвлече вниманието ни от бомба, поставена на друго място.

— На всичкото отгоре я откриват точно когато и ние сме тук — подшушна Натали, надигнала се на пръсти към ухото ми.

Мозиър се оттегляше с явното намерение да пропълзи от другата страна на резервоара и да подходи към кашончето оттам.

Русата жена стисна устни и процеди:

— Господин Трент?

— Ще изчакаме. Има вероятност да е капан. Не искам да рискувам.

— Сигурността не е моя работа, господин Трент — каза жената. — Но ако това нещо избухне, няма да съм в състояние да ви помогна, защото всички ще станем на кайма!

— А вие с какво се занимавате? — попитах я.

— Лекарка съм. — Тя ме погледна с леко учудване.

— Атикъс. — Протегнах й ръка.

— Карин Казанджян — отвърна тя, но отказа да се ръкува.

Мозиър изчезна от другата страна на резервоара, останаха да стърчат само краката му. А ние останахме на място, замръзнали в очакване.

Натали издиша, тръсна глава и отсече:

— Стига!

Разбрах какво е решила да направи и понечих да й извикам да спре, но тя вече се носеше напред. Тичаше право към резервоара и залегналия в подножието му Мозиър. Баща й извика нещо, а Йоси се опита да я сграбчи за ръката, докато минаваше покрай него. Но тя ловко му се изплъзна и продължи напред.

Понечих да я последвам, но Йоси направи един дълъг скок и се изпречи на пътя ми.

— Недей! — И ме сграбчи за рамото.

— Но тя ще…

— Трябва да останем на разстояние, не разбираш ли?

Натали стигна до резервоара и рязко спря. Обувките й се подхлъзнаха на влажната трева, ръката й неволно се опря в металната сфера за опора. Десният й крак се стрелна напред и изрита кашона, който отлетя на няколко метра встрани и се претърколи. Капакът му се отвори и под него се мярна нещо млечнобяло. Класическият цвят на пластичния експлозив.

Мозиър се беше измъкнал изпод резервоара и ругаеше. Натали го прескочи и хукна към разкъсания кашон; маратонката й за малко не отнесе главата му. Стигна с два скока, клекна и бръкна вътре. След миг извади показалеца си, помириса го и го близна.

Ние продължавахме да чакаме.

Мозиър бавно се изправи.

Натали се изплю на ливадата, обърна се към нас и викна:

— Пластилин.

Засмях се на глас.

Брадичката на Трент се разтрепери.

— Кажи им да стоят по местата си — заповяда той на Йоси. — И намери проклетия гард, който докладва за находката. Искам пълен преглед на нарядните журнали, за да се разбере кой е внесъл в имението тоя шибан пластилин!

Йоси ме потупа по гърба и отпусна хватката си. После се обърна и тръгна към къщата, като се мъчеше да скрие усмивката си.

Натали седеше на тревата с отворения кашон в скута си. Извади късче пластилин и го хвърли на Мозиър.

— Дръж, Рей!

Мозиър вдигна ръка да се предпази и я погледна лошо.

— Престани! Можеше всички ни да вдигнеш във въздуха!

— Спокойно, Рей — подхвърли тя. — Нямах намерение да ти отнема славата. Позволявам ти да обезвредиш следващата фалшива бомба.

— Майната ти, кучко! — изрева той. — За малко не ни уби!

Натали започна да размачква парчета пластилин между пръстите си.

— Бях забравила колко е приятно — промърмори усмихнато, без да показва с нищо, че е чула крясъците на Мозиър.

— Можеше да ни убие! — обърна се той към Трент. — А и тя да загине! Нямаше как да знае, че в кашона няма бомба! Това е работа на Доу — той се ебава с нас и се опитва да ни извади от равновесие!

— Йоси ще провери в книгата на портала кой е влизал — сухо отвърна Трент. — Трябва да разберем как това нещо е проникнало в периметъра.

— Той е бил! — държеше на своето Мозиър. — Той ни пробва, опитва се да ни извади от равновесие!

— Възможно е, но нека първо да видим какво ще покаже проверката.

Обърнах се и тръгнах към къщата с намерението да поговоря с Йоси. И тъкмо стъпих на верандата, когато на входната врата се появи Пъф и примигна на ярката светлина. Беше сам.

— Менте, а? — промърмори той. На челото му имаше пот, но в гласа му се долавяше явно облекчение. Личеше му, че много се страхува за живота си.

Бутнах го вътре. Изглежда, го направих по-силно, отколкото трябваше, защото той се спъна и падна по задник. В следващия миг в коридора нахлуха гардовете, които отговаряха за него. Видяха ме и явно се сконфузиха. Обърнах се да затворя вратата, а когато отново застанах с лице към тях, Пъф вече беше на крака и бузите му бързо руменееха.

— Да не си посмял да ме бутнеш пак, момче! — изсъска той. — Да не си посмял, ясно ли е?

— Може би искаш да те гръмнат, а? — отвърнах сърдито.

— Това пък що за глупост е? — Той се втренчи в мен.

— Не искам да излизаш навън без охрана, ясно? — викнах му и махнах към гардовете. — На тях това им е работата, да те прикриват. Забранявам ти да излизаш навън без прикритие!

— Но нали бомбата се оказа менте, за Бога? Нямаше как да избухне.

— Да, обаче докато ти тичаш да видиш бомбата-менте, всеки снайперист може да ти види сметката — обясних му. — При това много лесно.

Стана му ясно и очите му изведнъж се разшириха.

— Мамка му! — прошепна той.

— Да не си го повторил!

Той притисна корема си с ръце, мъчеше се да нормализира дишането си. В трапчинката на шията му блеснаха ситни капчици пот. Страхът се отразява на хората по най-неочаквани начини. За момент си помислих, че ще припадне. Но Пъф остана стабилно на краката си.

— Извинявай, че те съборих — рекох.

— Би трябвало да мисля — промърмори той и отпусна ръце. На лицето му изплува широка усмивка. — Трябва по-бързо да си свърша работата, понеже тия копелдаци наистина може да ме гръмнат. Не бива да се проваля, нали?

— Точно така — съгласих се.

Той избърса челото си с ръкав и се обърна към охраната:

— Момчета, хайде да се прибираме в стаята. Ще ви черпя по една водка.

— Ще се видим в понеделник — подхвърлих зад гърба му.

— Дяволски си прав! — отвърна ентусиазирано Пъф и тръгна по стълбите. После се обърна към охранителя до себе си. — Това момче, виждаш ли го? То ще ме опази!