Грег Рука
Закрилникът (30)

30.

На другата сутрин Дейл ни чакаше с бухти и кафе. Беше дошъл с микробуса и се наложи да го пусна на моето място в подземния гараж, до мотоциклета. На циментовия под имаше петно от масло, по всяка вероятност оставено от някоя отдавна забравена кола — но не и от поршето на Бриджит, което винаги беше в отлично състояние.

Отидохме пеша до спирката на метрото на Парк Авеню. Мълчахме, заети с бухтичките и кафето. Беше осем сутринта, сряда, но времето вече беше тежко. Температурата и влажността бяха високи, въздухът тежеше като мокро пране.

Отивахме да се видим с Уилям Бойър, върху когото възнамерявахме да окажем известен натиск.

 

Пликът на Ламия съдържаше почти тридесет машинописни страници. Нито една от тях не беше оригинал, тъй като ставаше въпрос за банкови извлечения. Адресът на Уилям Бойър в Ню Йорк беше написан на отделен лист. Извлеченията бяха от три банки — две на Каймановите острови и една в Швейцария. Обозначените в тях сметки бяха контролирани от Бойър, а самите извлечения покриваха последните три месеца от април насам. Веднага правеха впечатление оживените транзакции по тях.

Но ние знаехме какво търсим и не след дълго влязохме в дирите му. Петдесет хиляди долара преведени тук, седемдесет и пет хиляди там… Общата сума на преводите през април възлизаше на един милион и седемдесет и пет долара. През май и юни бяха преведени по петстотин хиляди и четиридесет.

— Какви са тези странни цифри? — учуди се Натали.

— Банкови такси по трансферите — отвърнах. — До този момент е превел два милиона долара.

— Към не по-малко от петнадесет сметки — добави Натали. — Десет през април, пет през май…

— И още шест през юни — допълних.

— Двайсет и една отделни сметки? — Тя вдигна вежди. — Господи, как тази жена намира време да убива хора? Вероятно тича по света като бясна и непрекъснато открива или закрива сметки.

— Нито една от тях не е открита скоро — казах. — И залагам левия си крак, че всички до една са вече закрити. Бойър превежда парите в банка А, която има нареждане да ги прехвърли веднага в банка Б. Оттам Драма ги превежда в своята южноафриканска или Бог знае коя банка. Колкото повече са трансферите, толкова по-трудно става проследяването на парите.

Натали сложи листа върху кухненската маса и приглади краищата му.

— Но вече сме абсолютно сигурни, че именно Бойър е поръчал покушението срещу Пъф.

— За съжаление не сме — въздъхнах. — Знаем само, че е било платено от него. Което не означава, че го е поръчал. Вероятно никога няма да узнаем името на истинския поръчител.

— Два милиона долара за убийството на Пъф — въздъхна и Натали. — Толкова ни предлагаше ДТС само за да се разкараме… Не се ли чувстваш поласкан?

— На Драма със сигурност плащат повече — казах. — Още един или два милиона след изпълнение на задачата. А това тук е само аванс.

— Хубава работа, стига да получаваш подобни поръчки.

— Май ще се наложи да сменя бранша — изсумтях. — На Ерика ще й трябват доста пари за колежа.

Натали започна да ми обяснява, че това изобщо не е смешно, но домофонът я принуди да млъкне. Отворих на Кори и Дейл, настаних ги на кухненската маса и им оставих малко време, за да се запознаят с банковите извлечения.

— Хубава работа, стига да ти я поръчат — промърмори Кори.

— Той ми краде изразите! — оплака се Натали.

— Как се добрахте до всичко това? — попита Дейл. — Ламия ли ви ги донесе?

— Кой е пък този Ламия? — попитах натъртено.

— Можем ли да приемем, че Бойър е посредникът на Доу-Драма? — попита Кори.

— Според мен това е твърде вероятно — отвърна Натали. — Убиецът трябва да разполага с някаква система за контакт с работодателя си.

— Което не означава, че Бойър има начин да контактува с нея — каза Дейл. — Тази Драма не ми се струва от хората, склонни да поемат подобни рискове.

— Тя няма друг избор — възразих. — Какво ще стане, ако ДТС промени условията на сделката или просто се откаже да убива Пъф? Нали трябва да има някакъв начин на връзка с нея, за да я спрат?

— Значи Бойър може и да знае коя всъщност е Драма — замислено рече Кори. — Може дори да ни даде описание.

— Съмнявам се, че някога са се срещали лице в лице — казах. — Ако изобщо са разговаряли, това е ставало по телефона и под формата „виж какво, аз работя под прикритие за Джон Доу“…

— Което повдига още един въпрос. — Дейл разтърка врата си. — Убедени ли сме, че Джон Доу не съществува? И че операцията е дело само на жената, която наричаме Драма?

— Не — отвърнах.

— Значи са ни го начукали — засмя се Кори.

— След което обаче започва да ни става хубаво — добави Натали.

— Нищо не ни става! — мрачно отсече Дейл. — Забравихте ли, че се оттеглихме?

— Е, това не е причина да се откажем, нали? — рече Кори. — Все нещо трябва да се прави.

— Утре сутринта двамата с Дейл ще проведем разговор с уважаемия господин Бойър — казах аз. — И от този разговор ще разберем дали той е склонен да сподели с нас някаква информация за убиеца.

— А защо с Дейл? — изревнува Кори.

— Защото е голям и страшен — отвърнах.

— И аз мога да бъда голям и страшен!

— Само ако не си получил сутрешната си чаша кафе — засмя се Натали.

 

Метрото ни стовари на Шейсет и осма. Тръгнахме на запад, към мястото, където Пето авеню опира в Сентръл Парк.

— За какво мислиш? — попита Дейл.

— Дали не си водим опашка — отговорих мрачно. — Не искам пак да стана обект на нечий фотоапарат.

— Не се бой, чисти сме — усмихна се приятелят ми. — Мислиш ли, че Трент ще ми позволи да хвърля едно око на онези снимки?

— Не забравяй, че си педал!

— Доколкото разбрах, на тези снимки си и ти, глупако! — засече ме той. — При това както майка те е родила!

— Моля за извинение, но за момент се държах като нормален хетеросексуален мъж — подхвърлих с престорено съжаление.

Дейл отговори с идеи за продажба на порно картички, на които сме изтипосани двамата с Натали, и когато завихме по Седемдесет и седма, и двамата се превивахме от смях. Започнахме да следим номерата на сградите, оглеждахме и фасадите им. Отначало не забелязахме нищо, но после видях колите и се заковах на място. Дейл също.

На ъгъла пред къщата, която търсехме, бяха спрели четири патрулки на Деветнадесети участък. Самата къща беше с ярко боядисани тухлени стени, а на тротоара пред нея растеше дърво. От току-що спрелия микробус на криминалистите слизаха хора. Сред тях не виждах представители на съдебна медицина, но това означаваше само едно — те още не бяха пристигнали.

— Мамка му! — прошепнах.

— Знаела е, че ще го потърсим — промърмори. — И ни е изпреварила.

Двама униформени охраняваха входа на къщата. Двама цивилни детективи слязоха от колата си без отличителни знаци и тръгнаха към стъпалата. Размениха няколко думи с униформените и хлътнаха вътре.

— Трябва да се обадим на Ламия и да го предупредим — подхвърли Дейл. — Може би е в опасност.

— Нищо му няма — казах. — Драма иска клетвените показания, за да удари Пъф, а за тази цел й трябва и Ламия, който да ги снеме… Той си е добре.

— А как е разбрала, че ще дойдем да го търсим?

— Не знаем дали Бойър е мъртъв — промърморих, но в този момент се появи микробусът на съдебна медицина и това ме накара да млъкна. Погледът, който ми хвърли Дейл, съвсем не беше утешителен.

Продължихме още малко напред, колкото да се смесим с десетината зяпачи, ограничени от полицейската лента. Както навсякъде по света, те оживено коментираха. Но версиите им бяха толкова невероятни, че веднага си дадох сметка за едно — че знаят дори по-малко от нас.

— Сега какво? — попита Дейл.

Оттатък групичката на зяпачите забелязах Крис Хейвъл. Едната й ръка притискаше мобилен телефон към ухото, а другата забързано драскаше в бележника. Зърна ме в момента, в който си казвах, че трябва да си плюем на петите, за да избегнем шибаните й въпроси. Промърмори нещо в телефона си, изключи го и хукна към нас, като заобикаляше паркираните коли.

— Какво правиш тук?

— Правя сутрешната си разходка.

— На петдесет преки от дома си?

— Много обичам да ходя.

— Аха. — Крис кимна и се обърна да огледа Дейл. — Тоя е доста пораснал…

— Дейл Мацуи — представи се колегата ми.

— Крисчън Хейвъл, но всички ми викат Крис.

Гледах ги как си стискат ръцете.

— Значи ти си тази, която се грижи за добрия имидж на Атикъс във вестниците — подхвърли Дейл.

— Бях — поправи го Крис. — Той ме замрази. — Хвърли един кос поглед към мен и подхвърли: — Случайно отново да си поел операцията?

— Не съм.

— Дошъл си да търсиш Уилям Бойър?

— Така смятах.

— Защо?

— Дължи ми пари.

— Търси си живи хора, защото Бойър е мъртъв.

Не бих казал, че останах много изненадан от тази информация, но изведнъж ми стана тъжно. Спомних си думите на Пъф, според които този тип бил женен.

— Как е умрял? — попитах.

— Застреляли са го по някое време тази сутрин. Един съсед чул изстрелите и се обадил в полицията. Патрулката се случила само на пряка оттук и се появила навреме, за да пипне двама подозрителни типове, които бягали. В момента са в районния участък и си играят на въпроси и отговори с детективите. Но ние тримата знаем, че не те са извършителите, нали?

— Някакви подробности за заподозрените?

— Мъж и жена, от бялата раса, русокоси. Мъжът е едър, почти като този твой приятел… Поне така чух. Някъде около трийсетте. Това е всичко, което успях да науча. Върши ли ти работа?

— Може би — отвърнах. — Сигурна ли си, че са арестували двама души?

Хейвъл насочи черния си флумастер към един младеж сред тълпата зяпачи.

— Онова момче ги е видяло. Живее наблизо и е тук от самото начало. От него взех и описанията. Чуло русата жена да крещи на полицаите, че си нямат представа коя е тя.

„Чесапик“, рекох си аз.

— Но не разполагаш с имена, така ли? — попитах.

— Мога да ги открия, но само ако имаш желание за обмен на информация. Пак си на работа, нали? И пак ще охраняваш Пъф по време на утрешните показания!

— Информирана, и то много добре — отбеляза с уважение Дейл. — Откъде знае толкова много?

— Твърди, че има източник в „Сентинел“ — поясних.

Хейвъл се ухили, после попита:

— Ще ми кажете ли защо бяхте тръгнали на гости на Бойър?

— Кой е източникът ти? — контрирах.

— Знаеш, че не мога да ти кажа — поклати глава тя и усмивката й стана лукава. — Но ако ме включиш в групата, може би няма да съм толкова стриктна…

— Ще те включа, но при условие, че ми кажеш кой е източникът ти — отсякох.

— А после ще се отметнеш, както вече направи. — Тя поклати глава. — И аз ще остана без източник за книгата си. Не става, Кодиак. Или ме включваш в екипа, или няма да получиш нищо!

— Тая умее да се пазари — отбеляза Дейл.

Пейджърът ми зажужа. Погледнах номера на екранчето, изключих машинката и казах:

— Трябва да вървим.

— Можеш да използваш моя — подхвърли Хейвъл и ми подаде джиесема си. Усети колебанието ми и побърза да добави: — Не бой се, няма да подслушвам.

Кимнах в знак на благодарност, взех телефона и се отдалечих на пет-шест метра. Дейл остана при нея да я ангажира с лек разговор. Набрах кантората на Маргил и попаднах на секретарката, която бях излъгал за инцидент със семейството на адвоката, Адриен, или както се казваше там… Представих се и уточних, че се обаждам в отговор на пейджъра му. Не знам дали ме позна по гласа. Във всеки случай не се издаде.

— Атикъс? — прозвуча миг по-късно гласът на Маргил. — Радвам се, че позвъни.

— Нали ме потърсихте по пейджъра — казах. — Това е най-малкото, което мога да направя.

— Не бях сигурен дали ще се обадиш. Джери настоява да се срещне с теб, още днес. Би ли отскочил да го видиш?

— Каза ли защо?

В слушалката се долови скърцането на стол. Адвокатът очевидно се намесваше по-удобно.

— Каза само, че ако не се види с теб, утре изобщо няма да дава показания. И съм склонен да му повярвам. Ако се налага, готов съм да ти платя за изгубеното време.

— Не, няма нужда. Ще отида да го видя. Още ли е в болницата?

— Да.

— Ще съм там някъде между единайсет и пладне.

— Благодаря — рече Маргил. — Ще имам грижата да го предупредя.

Изключих джиесема, после се сетих нещо и го включих отново, главно за да деактивирам функцията повторно набиране. Изчаках сигнала и го изключих, след което го върнах на Хейвъл.

— По работа ли те търсиха? — попита тя.

— Не, по личен въпрос — отговорих и се обърнах към Дейл: — Трябва да отскоча до вкъщи.

— Ще дойда с теб да си прибера микробуса — отвърна той.

— Имаш ми телефона — каза Хейвъл. — Офертата ми все още е валидна. Обади се. Включи ме в групата и аз също ще ти помогна.

 

В таксито на път за вкъщи разказах на Дейл за разговора си с Маргил.

— Пъф май си е паднал по теб, мен ако питаш — отбеляза той.

Заключих гаража след него и тръгнах нагоре по стълбите. Успях да се добера до апартамента си, без да привлека вниманието на Мидж от 4-Д. Написах на Ерика бележка, в която изразявах съжаление за разминаването ни, а също така и надежда, че ще я видя по-късно следобед. После набрах номера на Натали.

— Тъкмо се чудех дали ще се обадиш — каза тя. — Как мина посещението при Бойър?

— Страхотно — рекох. — Беше мъртъв.

— Стига де, дръж се сериозно!

Разказах й какво се беше случило, като включих и подозрението, че двамата арестувани в близост до местопрестъплението са братът и сестрата Дрейк.

— Умееш да ме разсмиваш — отбеляза Натали.

— Но не са го извършили те — добавих.

— Откъде знаеш? Не допускаш ли, че на практика те са Джон и Драма?

— Джон и Драма няма да се оставят да ги арестуват на местопрестъплението — възразих.

— Има огромна разлика между това да те арестуват и да те осъдят, Атикъс. Това може да е поредният ефектен номер да отклонят подозренията от себе си.

— Дори не съм сигурен, че арестуваните са Дрейк — промърморих.

— Аз мога да проверя. Няма да ми отнеме много време.

— Добре, направи го. Междувременно аз трябва да тръгвам за Уестчестър, понеже Маргил се обади по пейджъра да ми каже, че Пъф имал нужда от мен.

— В болницата ли отиваш?

— Дължа го на Маргил.

— Ще мина да те взема — каза Натали. — Дай ми петнадесет минути.

— Добре.

Затворих телефона и надникнах в антрето, откъдето долетя някакъв шум. Тъкмо навреме, за да видя влизащата Ерика. Беше с ролерите си и беше запъхтяна. Изчаках я да затвори вратата и я прегърнах.

— Здрасти, брато — промърмори задъхано тя, изскубна се от прегръдката ми и се плъзна по коридора към стаята си. — Друг път недей да правиш това, като ме видиш на кънки.

— Беше ми мъчно за теб — казах.

— Така ли? — учуди се тя. — Аз пък бях сигурна, че няма да имаш време за подобни глупости.

— Наистина бях доста зает.

Тя ме погледна с разбиране, после попита:

— Ще си останеш ли у дома?

— Трябва да отскоча до Уестчестър, но следобед съм свободен.

— Искаш ли да отидем на кино?

— С удоволствие.

Тя наклони лявото си рамо и позволи на раницата да се плъзне надолу към ръката й.

— Добре, аз съм си тук.

Телефонът иззвъня. Ерика се оттласна на ролерите, блъсна вратата на стаята си и вдигна слушалката на деривата. Миг по-късно я чух да вика:

— За теб е…

— Ще вдигна в кухнята — отвърнах и тръгнах към апарата на стената. — Готово…

Ерика затвори и линията утихна. Миг по-късно в мембраната се разнесе гласът на Драма:

— Добре дете. Послушно.

Стомахът ми изпълни перфектно салто.

— И аз мисля така.

— Повечето деца на нейната възраст са истински ужас — продължи Драма. — Пубертетът ги друса. Лично аз вече не ги издържам, но Ерика ми харесва.

Ролерите изтропаха на пода в другата стая.

— Не мога да повярвам, че си извън играта — продължи жизнерадостно Драма. — Да не ти стана твърде горещо?

— Времето нещо не ми понася — отвърнах.

— Честно казано, аз съм доволна — засмя се тя. — В противен случай можеше да ти се случи нещо…

— Като на Бойър ли?

— Като на някои хора, които познаваш. А що се отнася до Били, той просто започна да пречи на работодателя ми.

— И ти го отстрани, така ли?

Прехвърлих слушалката в другата си ръка и избърсах овлажнялата си длан в джинсите.

— Джон го искаше мъртъв.

— Толкова добре лъжеш, че сама започваш да си вярваш — отбелязах.

— Откъде знаеш?

— Няма никакъв Джон Доу — отсякох аз. — Ти действаш сама.

— А ти със сигурност познаваш предимствата на самотата въпреки Ерика.

— Не мога да те възприема — рекох.

— Защо? Аз съм обикновен бачкатор, като всеки друг.

— Но не и като мен.

— Може би точно като теб. Но това няма значение. Утре Джеръми Пъф ще влезе в капана и ще заеме мястото си в чувала. Ще се разболее внезапно, може би от ухапване на насекомо, или по-скоро от незабележимо докосване, на което няма да обърне внимание. Първо ще започне да се поти, после да кашля, а накрая ще припадне. Ще има проблем с дишането и ще започне да посинява. Пазачите му ще се опитът да му направят изкуствено дишане, но от устата му ще бликне кръв. Ще последва втори и последен удар, след което ще умре. Това е всичко.

Дишах прекалено бързо, или пък не можех да си поема дъх. Едно от двете. Беше ме яд, че й позволявам да ме манипулира.

— Това изобщо не ме интересува — отвърнах. — Забрави ли, че бях принуден да се оттегля?

Тя отново се разсмя. Така, сякаш беше правила специални изследвания върху продължителността и плътността на смеха си, а сега беше решила да го изпробва пред приятел.

— Ти ме лъжеш — добавих. — Разказваш ми всичко това, за да го предам на Трент. Отново се опитваш да ме манипулираш — по начина, по който го направи, когато уби Гриър. Но този път няма да се хвана на номерата ти. Няма да споделя нищо със „Сентинел“, няма да повлияя на охраната им…

— Разбира се, че няма, Атикъс — отвърна сериозно Драма. — Защото вече си се оттеглил. Жалко, че не го разбрах по-рано. Ако бях научила навреме какво става, никой нямаше да пострада.

Ледът в гърдите ми се пръсна на дребни парченца, които достигнаха до най-отдалечените точки на тялото ми.

— Какво си направила?

Ерика мина по коридора, пъхна си главата през вратата и ме погледна любопитно.

— Наистина съжалявам, Атикъс — каза Драма. — Не за Пъф, а за теб… Признавам, че неусетно започнах да те харесвам.

После ме остави насаме със сигнала за свободно и лудото блъскане на сърцето в ушите ми.