Грег Рука
Закрилникът (22)

22.

В шест и десет сутринта Дейл ме взе от тротоара пред блока и подхвърли:

— Изглеждаш ужасно. Не можа ли да спиш?

— Не много.

— Нат ли ти попречи?

В погледа ми имаше достатъчно острота, за да го накарам да се вторачи в пътя напред. Взехме Кори, който се настани отзад с цялото си оборудване и картонена чаша кафе в ръка. На неговото „добрутро“ отвърна само Дейл — аз си замълчах.

С Натали се бяхме разбрали да се видим направо в имението, затова Дейл подкара директно към изхода на града и магистралата за Йорктаун Хейтс. От стереото се лееше музиката на „Дайър Стрейтс“, Кори и Дейл пееха заедно с групата. Парчето беше „Братя по оръжие“.

След обаждането на Драма бях напълно блокирал и не забелязвах нищо около себе си. Ако беше шега или номер от страна на Мозиър и Трент, тя никак не беше смешна и имаше всички шансове да стане опасна. Но ако Драма беше истинска — а вече бях почти сигурен, че е така — значи вървяхме по пътеката, предначертана от врага, директно към зоната на смъртта.

Опасността ни дебнеше, но аз просто не я виждах. Бях толкова притеснен, че ми се искаше да си блъскам главата в арматурното табло. Да я блъскам, докато двигателят блокира.

Нещо бяхме пропуснали. Но това нещо не беше убягнало на Джон Доу и в резултат Джеръмая Пъф щеше да умре.

Пристигнахме на портала в седем и половина. Охраната ни спря за проверка, след която бяхме допуснати във вътрешността на периметъра. Оставихме колата на малкия паркинг. Шевролетът на Натали не се виждаше никъде. Страхът и съмненията ми бързо взеха връх въпреки неистовите усилия да ги държа под контрол.

Мозиър го нямаше. Единствено Йоси си направи труда да ни посрещне. Прегърна Кори и Дейл и им подхвърли няколко приятелски думи.

— Не сме се виждали само десет дни — рече Кори.

— Да, ама вече ми липсваш, джудже!

— Достатъчно съм висок, за да ти изритам задника!

Йоси се обърна към мен и съобщи:

— Спусък чака в стаята си. Облечен, нахранен и изпълнен с ентусиазъм, тъй като ще бъде ескортиран от твоя охранителен екип. Да го изведем ли?

— Още не.

Дейл ми хвърли въпросителен поглед, на който отвърнах с поклащане на глава. Не исках да се повтарям. Щях да съобщя новината едва след появата на Натали. Попитах Йоси къде мога да намеря телефон и той ме прехвърли на охранителя в коридора, който ме поведе към кухнята. Помещението се оказа огромно, с вградени хладилник и фризер. В средата му имаше островче за приготовление на храната, отлято от бетон и покрито с листове неръждаема ламарина. Телефонът беше на стената в дъното, до микровълновата фурна.

Охранителят дискретно се оттегли, а аз направих опит да се свържа с Маргил. Първо го потърсих у тях, но младеещата му съпруга или някоя от дъщерите му ме уведоми, че вече е тръгнал за кантората. Прекъснах връзката и набрах служебния му телефон. Телефонистката ми каза да почакам.

— Добро утро — прозвуча в слушалката гласът на Маргил.

— Обажда се Атикъс — казах. — Искам да отмените снемането на показания.

— Какво се е случило?

— Все още нищо. Но ще се случи.

— Сигурен ли сте?

— Достатъчно сигурен. Джон Доу знае къде и кога ще бъдат снети клетвените показания на свидетеля.

— Как е разбрал?

— Вероятно чрез Клеър Малъри.

Маргил помълча няколко секунди, после каза:

— Това не мога да го приема.

— Ламия е бил заплашен или шантажиран — продължих. — ДТС са го притиснали по някакъв начин да поеме делото отново, за да излезе Пъф на светло и да стане лесна плячка на Доу. Купили са Малъри, както се опитаха да купят Натали и мен. Правят всичко възможно да извадят Пъф на показ, за да могат да го елиминират. Ламия ми каза, че Уилям Бойър от ДТС е пожелал да научи деня и мястото на снемането на показанията. Получи ли тези сведения, смятайте, че ги е получил и Доу.

— Но вие проверихте охраната, нали? — възрази Маргил. — Работите по въпроса от петък. Нима искате да кажете, че днес Джери ще бъде убит въпреки ангажимента, за който ви плащам?

— За съжаление това е твърде вероятно.

— Не — отсече Маргил. — Отлагането е невъзможно. Показанията трябва да бъдат снети днес, защото съдия Халъндал даде специално разрешение за възобновяване на процедурата. Ако поискам отлагане, процедурата ще бъде затворена, а Ламия ще се погрижи Джери никога да не се появи пред съда. Това е последният ми шанс да получа официалните му показания и съм длъжен да се възползвам от него.

— Трябва да има и друг начин.

— Нямаме избор, Атикъс. Ламия настоява за снемане на показанията лице в лице. Писмените няма да са достатъчни.

— Може да направим видеоконферентна връзка.

— Вече се досетих за това и дори го предложих. Но Нийл отказа. Настоява да е в едно помещение с Джери.

— Което означава, че ДТС иска той да е в едно помещение с Джери.

— Можете ли да го докажете?

— Не.

— Не мога да отида в прокуратурата само с вашите подозрения, Атикъс. Трябват ми доказателства.

— Днес нещо ще се случи, господин Маргил. И не съм сигурен, че моите хора ще успеем да му попречим, за да спасим живота на Пъф.

— Нямам избор — повтори адвокатът.

Няколко секунди гледах втренчено телефона на стената, после затворих очи. Видях Драма в затъмнената ми спалня, ухилена под двойствената си маска.

— Ще се видим там — подхвърли Маргил.

— Ако изобщо стигнем — отвърнах с въздишка.

 

Когато излязох отвън, Натали тъкмо паркираше. Цифрите на часовника ми показваха седем и петдесет и една. Йоси не се виждаше наоколо, а Дейл и Кори проверяваха оръжията до микробуса и зареждаха далекобойните. Кори сложи в джобовете си няколко резервни пълнителя. И двамата се бяха облекли за работа — Дейл в панталони в защитен цвят и бяла риза с дълъг ръкав, а Кори в джинси, тениска и дънково яке. Натали слезе от колата си и получих възможност да се уверя, че и нейното облекло е подобно. Приличахме на групичка застарели студенти.

— Съжалявам, че закъснях — подхвърли Натали. — Но татко се обади и ме задържа на телефона.

— Какво иска тоя мръсник? — попита Кори.

— Виж сега, това все пак е баща ми! — сряза го Натали.

Кори замълча и продължи прегледа на пушката си.

— Атикъс, той ме помоли да се оттегля — каза Натали. — Според него или Пъф ще бъде убит, или някой от нас.

— Това трябва да го обсъдим — отвърнах и й направих знак да се приближи към микробуса, за да включим и останалите двама колеги, без да повишаваме тон. Кори и Дейл нямаха представа за първата ми среща с Драма, затова им я описах набързо.

— Снощи отново ми се обади — добавих. — Каза, че се обажда, за да ми каже „сбогом“, но не защото напуска града с въображаемия си работодател.

— Може да е блъф — подхвърли Кори.

— Защо ще блъфира? — учуди се Натали.

— А защо ще ни предупреждава? — контрира Кори.

Дейл внимателно оглеждаше периметъра. Обади се едва когато очите му спряха на портала.

— Предполагам, че преди малко си се обадил на нашия работодател.

— Да — казах. — Но Маргил твърди, че не може да отмени снемането на показания.

— Което означава, че сме в лайната до гуша — загрижено промърмори Кори.

— Огледах многократно подготвителната ни работа — казах. — Имам чувството, че пропускаме нещо, но не зная какво е.

— Нищо не пропускаме — заяви категорично Натали. — Подготовката ни е сто процента. Направихме всичко както трябва, дори повече. Ако отнякъде изскочи грешка, тя няма да е наша.

— Значи си на мнение, че Драма е проникнала в „Сентинел“, така ли?

— Все отнякъде трябва да получава информация, нали?

— Може би е проникнала в самата операция — подхвърли Дейл. — Чрез някой, който работи по нея.

Тази идея хареса на всички, но никой не я одобри на глас.

— Нищо не можем да направим — заключих. — Действаме според плана, като сме готови за всичко.

— К’во пък чак толкова, по дяволите! — тръсна глава Кори. — Винаги съм мечтал да се окъпя в лъчите на славата!

 

През следващите четиридесет и пет минути Дейл се занимаваше с шофьорите на „Сентинел“, с които уточни последните детайли от маршрута. Те щяха да управляват двете коли — водещата и ариергардната. Кори се свърза с Йоси и научи, че авангардният екип начело с Мозиър вече е успял да се придвижи до „Шератон“ и да направи оглед на апартамента, в който щяха да снемат показанията на Пъф. Всичко било нормално, не открили нищо. Кори предупреди, че веднага след пристигането ни ще поискаме смяна на помещенията, а Йоси каза, че ще имат готовност за проверка на новото.

С Натали отидохме да се видим с Пъф, който ни чакаше на вратата. Беше облечен в сив костюм, който изобщо не му отиваше — отпуснат там, където трябваше да бъде стегнат, и тесен там, където би трябвало да е по-свободен. Единствено каубойските ботуши от алигаторска кожа изглеждаха удобни.

Пъф ни стисна ръцете с леко овлажнялата си десница, после облиза устни и бодро подвикна:

— Хайде, време е за шоу!

— Я облечи това. — Подадох му бронежилетката. Той мълчаливо се подчини. Изведнъж заприлича на човек, който е намъкнал спасителен пояс. Което всъщност си беше чистата истина.

Прегледах жилетката, за да проверя дали панелите й са разгърнати правилно и дали е достатъчно стегната. Всеки пропуск в това отношение увеличава риска от евентуалното проникване на куршум. Което, от своя страна, създава допълнителния проблем със събличането — една съвсем нелека процедура, когато става въпрос за тежко ранен човек.

Той размаха ръце да изпробва свободата на движенията си и на лицето му се появи нервна усмивка. После протегна ръце към Натали. Беше леко изпотен въпреки работещата климатична инсталация.

— Какво? — попита тя.

— Ела де — рече Пъф, придърпа я за ръцете и направи няколко танцови стъпки около масата. — Танцуваш божествено.

Обиколката им свърши при дивана.

— Много благодаря — отвърна изненадано Натали и механично опипа косата си, за да провери дали жичките на радиостанцията й са в ред.

Пъф подръпна жилетката за последен път, след което се потупа по гърдите и седна.

— Ще стане — каза. — Кара ме да се чувствам като човека от Ламанча, но ще стане… Това не е първата планина, която се налага да изкача. Което ми напомня, че имам нещо за теб. Ей там, на бюрото.

— Какво е то?

Той напълни гърдите си с въздух и започна:

— Колаж, синко. Изкуство, ако щеш… Обещах да ти изработя един и го изпълних. Ей го там, на бюрото.

Отидох да хвърля едно око. Слава Богу, този път бе обърнал гръб на цигарите — бе предпочел архитектурните детайли и природните пейзажи. Композицията представляваше мъж с два различни крака — единият от тухли и бетонни блокчета, а другият от цимент и мрамор. Ръцете му бяха от дървета. Главата беше стегната в стоманен шлем, върху който беше нахлупена каубойска шапка. На левия джоб на ризата му беше окачена шерифска звезда, изработена от нарязан на ивици пейзаж на пустинен залез.

— Бартер — ухили се Пъф и почука с пръст по кевлара на бронежилетката си. — Една броня за друга, или костюм за костюм…

— Благодаря — рекох. — Ще си го взема, като те върнем тук.

— Да не забравиш. — Изгледа ме тежко. — Иначе може да си помисля, че не го харесваш.

— Напротив, харесвам го.

— Не понасям да ме лъжат — продължи той, без да дава вид, че ме е чул. — Става страшно гадно, защото подкопава доверието и разбива приятелството. Знам го от собствен опит…

Проверихме батериите на радиостанциите, опипахме за последен път предавателите, слушалките и микрофоните. Всичко изглеждаше наред.

— Дейл? — включи се в ефира Натали.

— Слушам те.

— Спусъка е готов за път.

— Всичко за посрещането му е наред.

Извърнах се към Пъф, който се беше вкопчил в презрамките на бронежилетката с такава сила, сякаш искаше да увисне на тях.

— Няма нищо срамно да си нервен — казах. — Мен самият едва ме свърта на едно място.

Той примигна два пъти, после облиза устни.

— Пресвета Дево, помогни ми! Устата ми сякаш е пълна с пясък, Атикъс! Освен това адски ме свива стомахът.

— Искаш ли вода?

Той поклати глава.

— Ще се оправиш — уверих го. — Оттук отиваме директно в колата. Ще те помоля да изчакаш при вратата и да тръгнеш, след като те повикам. Тръгнеш ли, трябва да вървиш бързо. Ще се придържаш плътно между мен и Натали. Насочваш се директно към колата, качваш се и се навеждаш силно напред. Държиш си главата на коленете, докато не ти кажем, че можеш да се изправиш.

Пъф преглътна с мъка. Стори ми се, че чувам как мърда адамовата му ябълка.

— Разбрано — изграчи той.

— Хайде, да тръгваме — обърнах се към Натали.

— Една минута — обяви в микрофона си Натали.

— Прието — отвърна Дейл.

Спуснахме се по стълбите и се насочихме към входното антре. Пъф беше плътно между нас. Докторката Карин Казанджян беше там, начело на екип от четирима охранители. Държеше оранжев спасителен пояс, който имаше малко по-особено предназначение. Ако навън дебнеше снайперист, който не може да улучи главата на клиента с първия изстрел, и ако Карин действаше достатъчно бързо, Пъф може би имаше някакъв шанс да оцелее.

От мястото си виждах колите, три на брой, наредени непосредствено пред къщата. И трите бяха черни лимузини, като тази в средата беше нашият мерцедес специално изпълнение. Беше оборудван с блиндирани стъкла, синя лампа, устойчиви на куршуми гуми и противопожарна система, а във вратите му имаше ниши за огнестрелно оръжие. Беше направен не за скорост, а за здравина. Един среден по големина танк, способен да оцелее в урбанистични условия.

Покрай пътеката се наредиха охранители — по четирима от двете страни. Идеята беше да се намали до минимум възможността за далечен обстрел. Тримата останали в антрето изпълняваха същата роля. Те щяха да излязат навън заедно с нас, образувайки плътен кордон около Пъф. Аз щях да бъда зад него, леко вдясно. Натали щеше да крачи право пред него. В края на редицата охранители, непосредствено до колата, чакаше Ланг.

Натиснах копчето на предавателя.

— Дейл, провери ли колите?

— Да. Всичко е наред.

Натали се извърна към Пъф и поясни:

— Атикъс мрази колите.

— Сериозно? — нервно се изкикоти Пъф. — Момче, това не е твърде американско от твоя страна.

— Готови сме — екна в ухото ми гласът на Дейл.

— Спусък тръгва — заявих.

Излязохме в плътен пакет. Ланг изчака да стигнем до средата на пътеката, след което отвори вратата на колата. Дейл вече се беше настанил зад волана. До него се очертаваше профилът на Кори с пушка в ръце. В краката му имаше раница с резервни пълнители, две димки и бог знае още какво.

Натали ни поведе към колата, влезе вътре и пъргаво се прехвърли в другия край на седалката. Аз побързах да натикам Пъф след нея. Той се настани в средата и покорно сведе глава към коленете си, почти в скута на Натали. Аз се качих последен и Ланг затръшна вратата. Казанджян се насочи към ариергардния автомобил заедно с един от гардовете.

— Тръгвай! — заповядах. Дейл повтори думата в микрофона на арматурното табло и колите в малкия ми конвой покорно се раздвижиха.

Натали ми хвърли поглед, в който имаше усмивка и леко притеснение, и промърмори:

— Мисля, че си имаме работа с един стар мръсник!

— Мръсниците са най-добрите, скъпа — обади се от скута й Пъф.

Натали реши, че това е добър признак, и подхвърли:

— След като си толкова свеж, никакъв убиец не може да те изплаши.

— Свеж значи — промърмори Пъф. — Отдавна не бях чувал тази дума. Ти очевидно си една елегантна и добре възпитана млада дама.

Излязохме през портала и поехме по асфалтирания път. Водещата кола беше на пет секунди преди нас — нито прекалено далеч, нито много близо. В корема ми започна да се оформя голям моряшки възел. Дърветата от двете страни на пътя бяха дебели и стройни, предлагащи великолепно укритие. Ако ни нападнеха тук, щеше да стане внезапно и без никаква възможност да маневрираме.

Очите на Дейл не се откъсваха от пътя. Ние с Натали и Кори непрекъснато въртяхме глави. Пъф продължаваше да държи главата си ниско, но вече не говореше. Напрежението ни намаля в момента, в който излязохме на „Таконик“. Скоростта на колите нарасна до сто километра в час, но дистанцията между тях не се промени.

— Добре се движим — съобщи Дейл.

— Можеш да се изправиш — казах на Пъф.

— А мога ли да сваля това нещо? — попита той и подръпна бронежилетката.

— Бих казал не — рекох. — Но попитай Натали. Когато става въпрос за коли, тя е по-милостива.

— Можеш да я свалиш, но при условие да я облечеш отново, преди да пристигнем, и да си с нея през цялото време на процедурата. За пътуването по обратния път отново ще я махнем.

Пъф започна да се гъне и да се навежда, от устата му излизаше мъчително пъшкане. В крайна сметка успя да смъкне бронежилетката и да я сгъне на коленете си.

Следващите няколко километра изминахме в пълна тишина. От време на време Дейл подхвърляше по някоя реплика в микрофона си, а другите шофьори му отговаряха. Намали, дай газ, внимавай за колата вдясно, гледай онзи отляво, наближаваме завой… И това беше всичко. Обстановката не предразполагаше към разговори.

Пъф се обади някъде около северните предградия на Йонкърс:

— Ти пушиш, нали?

— Не — изненадано заекна Натали. — Всъщност понякога.

— Недей — смушка я Пъф. — Тютюнът ще те убие. Със сигурността на куршум, но много по-бавно.

— Не ме ръчкай! — обидено се отдръпна тя.

— Не ти харесва, а?

— Никак.

Той отново я смушка, този път в рамото.

— Ей така действа цигарата на дробовете ти, скъпа. Катранът, добавката амоняк за повишаване на никотиновото съдържание, другите вредни съставки — мога да ти изброя поне сто — всички до една фатални за здравето. Всяка година от цигарите умират четиристотин двадесет и пет хиляди души. Нима искаш да бъдеш една от тях?

— Не, аз само…

— Не ме лъжи, момиче! Повече от двайсет години се занимавам с тая гадост! От десет метра надушвам пушача! Никотинът е в косата и дрехите ти. Раков парфюм, скъпа. Усетих го, докато танцувахме.

— Отказах ги! — заоправдава се Натали. — Изобщо не съм сериозен пушач. Пуша по-малко от половин кутия, за Бога!

— Значи си ги отказала току-що, защото сутринта си изпушила поне една — засече я Пъф. Пръстите му несъзнателно опипваха каишките на бронежилетката в скута му.

Натали ме погледна, но аз не можех да направя нищо в нейна защита и тя отново се извърна към Пъф.

— Прав си — рече. — Сутринта изпуших една, малко преди да тръгна за имението.

— Не го прави пак — промърмори Пъф и закова поглед в пътя пред нас. Изминахме около три километра, преди да се обади отново: — Съжалявам, не биваше да те блъскам. Човек не може да се отнася така с една дама. Но вонята непрекъснато ме удряше в носа, а не можех да разбера кой от двама ви е пушил…

— Няма нищо — рече Натали.

— Нямам право да хвърлям камъни по никого! — горчиво продължи Пъф. — Самият аз пушех и ги отказвах цели петнадесет години. Не можех да работя за ДТС, без да съм захапал фаса! Двамата с Били седяхме в кабинета му и изпробвахме различни марки, произведени от различни производители. Оценявахме ги, опитвахме се да открием хармана им, съотношението между различните тютюни. Знаеш ли, че между четирийсет и шейсет процента от твоите цигари първо качество се правят от суровина, която се търкаля по пода на фабриката? Събират я с метли, нарязват я на ситно и я прибавят към хармана.

— Кой е Били? — обадих се. — Да не е Уилям Бойър?

— Точно той. — Пъф кимна. — Тогава не беше изпълнителен вицепрезидент, а само директор по маркетинга. Двамата със съпругата му редовно ни идваха на гости, хапвахме, пийвахме. И пушехме, разбира се. Един-два пъти дори ходихме на риба в Монтана. Беше още преди времето, когато всеки втори клечеше до водата с пръчка в ръце, твърдо убеден, че това е най-добрият начин да се контактува с природата…

— Чували ли сте се напоследък? — попитах.

— С Били не си говорим — отсече Пъф и не отвори уста чак до Манхатън.

 

Конвоят пристигна в „Шератон“ без инциденти. От радиостанцията долитаха кратките реплики на гардовете на „Сентинел“, които си разменяха информация. Дейл спря, но не изключи мотора. В следващия миг Кори отвори вратата и тръгна да слиза. Очите му направиха кратко, но изчерпателно сканиране на лицата наоколо, после се вдигнаха нагоре, търсейки евентуален снайперист. Не откри нищо. В Манхатън има хиляди места, които могат да послужат за скривалище на снайперист. Ако Драма или Доу бяха решили да действат от разстояние, имаха доста богат избор.

От фоайето на хотела се появиха четирима гардове на „Сентинел“ и се насочиха към нас. Други двама слязоха от ескортиращата кола, следвани от Карин Казанджян. Тя тръгна право към входа, докато гардовете останаха в близост до мерцедеса. Кори отвори задната врата от страната на Натали. Тя излезе навън, плътно следвана от Пъф. Аз отново останах в ариергарда. Охранителите ни заобиколиха, Дейл отмести колата и ние бързо се шмугнахме в хотела.

Бяхме на открито най-много за петнайсетина секунди, но те бяха наситени с напрежение. Оглеждах се и се вслушвах — очаквах сухия пукот на пушечен изстрел.

Не се случи нищо.

В радиостанцията прозвуча гласът на Мозиър:

— Второто северно стълбище осигурено, можете да потегляте.

— Прието — рекох.

Тръгнахме да пресичаме фоайето, покрито с дебел килим. Минахме покрай гишето на рецепцията. Хората се отдръпваха да ни направят път. Някаква дебелана попита на висок глас дали Пъф е политик. Кори крачеше вдясно от клиента. В едната си ръка носеше раницата, другата бе под дрехата му. На всички беше ясно, че държи оръжие, но все пак гледаше да не го размахва прекалено открито.

Гардовете пред нас се разделиха и отвориха вратата, водеща към стълбището. Натали за миг вдигна ръка и аз се залепих до Пъф, готов да го поведа напред. Той дишаше тежко и видимо се напрегна, когато го докоснах. Натали провери обстановката пред себе си и ни направи знак да тръгваме. На площадката на четвъртия етаж Пъф вече дишаше толкова тежко, че започнах да мисля за почивка, но той беше упорит и стигна до осмия дори без да забави ход.

— Напускаме стълбите — каза Натали по радиото.

— Всичко е чисто — отговори Мозиър.

Коридорът не беше нищо особено — като всеки хотелски коридор. Беше боядисан в характерните за „Шератон“ убито златисти тонове. Крачехме по него с умерен ход към апартамента. Мозиър и още един гард чакаха пред вратата. Отново изпитах особеното усещане за обреченост, нещо като deja vu… Не много отдавна охранявах един друг клиент, пак в хотелска стая, пак с гардове на „Сентинел“, покриващи периметъра…

От отворената врата се влизаше директно в хола на апартамента, който беше празен. Обзавеждането беше добро, съставено от онези особени хотелски мебели, които изглеждат като скъпи оригинали, но на практика са обикновени ментета серийно производство. Малка стълба вляво от входната врата водеше към второто ниво. На горния й край се беше изправил Лесли Маргил. Този път носеше вратовръзка на червени и бели ивици.

— Всичко наред ли е? — попита той, но никой не му отговори.

Натали се насочи директно към спалнята вдясно. Кори направи крачка встрани и остана на пост в хола. Спалнята беше празна. Натали разпредели гардовете, а аз помогнах на Пъф да се освободи от бронежилетката. В момента, в който приключихме, той заяви, че иска да са наплиска лицето, и се втурна към банята. Затвори след себе си и почти веднага се разнесе шум от течаща вода. Напрегнах слух и долових гъргоренето му.

Мозиър наблюдаваше процедурата със здраво стиснати устни.

— Кой друг е тук? — попитах го.

Той ме огледа, сякаш преценяваше дали си струва да отговори.

— Ламия и някаква чернокожа дама, казва се Брийдън. Новата му помощничка, или нещо такова… Тук е и Клеър Малъри, придружава Бойър. Съдебният писар Гриър, същият от предишния път, плюс съдията… Всички са на горния етаж и чакат. Осигурихме помещението, което ще използват. Проверихме го три пъти, дръпнахме завесите…

— Защо са тук Малъри и Бойър?

— Че откъде да знам? Появиха се преди петнадесет минути и започнаха безкрайните се адвокатски приказки. Никой не прояви желание да си тръгне.

Не знаех дали да се тревожа. Някой от ДТС — по всяка вероятност група хора, бяха отговорни за покушението срещу Пъф и ангажирането на Доу. Нямах основания да подозирам, че Бойър е съучастник на Джон Доу, но едновременно с това не виждах причини, поради които изпълнителният вицепрезидент на ДТС е пожелал да присъства на клетвените показания на Пъф. Преди малко бях научил, че двамата са били приятели, но беше съвсем ясно, че това приятелство отдавна е приключило. Не очаквах да се поздравят с цветя и прегръдки.

— Всички ли претърсихте? — обърнах се към Мозиър.

Той преглътна язвителния си отговор с видими усилия и отвърна:

— Всички са чисти.

— Кога сменихте стаите? — попита Натали.

— Две минути преди появата ви.

— Браво — казах.

Пъф излезе от банята с бяла кърпа в ръце. Избърса се и я хвърли на леглото. Не улучи и кърпата се плъзна на пода.

— Готов съм — промърмори прегракнало. На яката му тъмнееше мокро петно.

— Бойър е тук — осведомих го.

Лицето му се опъна, бръчките му станаха по-дълбоки.

— Къде е?

— Горе — отвърна Мозиър. — Излезе на балкона да пуши.

— Не допускате да е паднал, нали? — попита Пъф.

— Още не сме проверили — отвърнах и подхвърлих: — Това не ти ли пречи?

— Готов съм — отвърна той, без да обръща внимание на въпроса ми. Опипа възела на вратовръзката си и избърса уста с опакото на ръката си. — Да започваме шоуто.

Вторият етаж беше почти пълно копие на първия. Клеър Малъри седеше до минибара в дъното. Видя ме и устата й оформи едно беззвучно „здравей“. Не знам защо поздравът й ми прозвуча като предложение.

Източната стена беше изцяло от прозорци. Пердетата бяха спуснати, с изключение на това, което покриваше плъзгащата се врата. Зад нея се виждаше силует на мъж с цигара в ръка. Срещу минибара беше отворена друга врата. Зад нея се беше настанил съдебният писар с лаптопа си и машина за стенографиране. Зърнах Ламия, до когото стоеше стройна афроамериканка, вероятно помощничката му Брийдън.

Маргил чакаше пред стаята заедно с още един човек — десетина години по-възрастен от него, с лице, прорязано от дълбоки бръчки. Носеше сив делови костюм, на врата му висяха очила с двойни лещи, окачени на тънък шнур. Гледаше доста напрегнато.

— Ще започваме ли? — обърна се той към Маргил.

— Разрешете ми само минутка със свидетеля, ваша чест.

Съдията кимна, огледа ни за пореден път и тръгна към помещението, в което се беше настанил съдебният писар.

— Чакат ви няколко не особено приятни минути — тихо подхвърли Маргил на Пъф. В гласа му имаше загриженост, примесена с напрежение. — Ламия се готви да ви настъпи здравата.

— Ясно — промърмори Пъф, но очите му останаха заковани в мъжа на балкона.

— Ситуацията е същата като преди, Джери — продължи Маргил. — Както по време на първите клетвени показания. Има малки промени в персонала, но това е всичко. Ще се проведе и кръстосан разпит, както вече ви обясних. Отговаряйте кратко, ясно и точно. Оставете Ламия и помощничката му да вършат тежката работа.

Пъф кимна. Мъжът на терасата хвърли фаса през парапета и посегна към дръжката на вратата. Беше едър, с почти незабележимо коремче. Под скъпия костюм не можеше да се определи дали е дебел, или всичко по него е мускули.

Затвори вратата и с насмешка погледна Мозиър, който забърза да спусне завесите. После каза:

— Здрасти, Джери.

Пъф го гледаше втренчено.

— Как е Хелън? — попита с дрезгав глас Бойър. — А Джордан?

Пъф пусна една крива усмивка, сякаш беше очаквал точно този въпрос. Хвърли ми един кос поглед, после изведнъж се втурна напред с протегнати към гърлото на Бойър ръце. Успя да го докопа, преди някой от нас да успее да реагира. В следващия миг го заби с пълна сила в дебелото стъкло на вратата. Ние с Мозиър се хвърлихме да го хванем.

— Не искам да изричаш имената им, Били! — задъхано изръмжа Пъф. — Не искам да ги шепнеш, не искам никакъв звук да излиза от устата ти!

— Спокойно — казах, докато се мъчех да разхлабя хватката му. Пръстите му почти не се виждаха, потънали дълбоко в обилната плът на Бойър. Натали мина зад Пъф, прегърна го през раменете и започна да го дърпа.

— Да не съм те чул! — повтори Пъф, но все пак разхлаби хватката си и ни позволи да го издърпаме назад. Малъри побърза да застане до Бойър.

Той се закашля и бръкна в джоба си за носна кърпа. Избърса първо устните, а след това и дланите си и промърмори задавено:

— Ти не си нормален, Джери.

Пъф отново полетя напред, но този път бяхме подготвени и му позволихме една-единствена крачка.

— Достатъчно — обади се съдията. Каза го със съвсем спокоен глас, но всички в помещението разбраха, че този човек няма да позволи повече своеволия. — Господин Маргил, бихте ли обяснили поведението на клиента си?

Ламия и Брийдън се изправиха до съдията и Маргил се обърна към тях.

— Вашият клиент демонстрира враждебно отношение към свидетеля ми — обяви той.

Ламия поклати глава. Имаше вид на човек, който не е спал цял месец.

— Ваша чест, моля да вземете под внимание молбата ми да се забрани всякакъв контакт на клиента на господин Ламия с моя свидетел, независимо дали е вербален, или не.

Маргил млъкна, изпъна рамене и зачака.

— Молбата ви е удовлетворена — каза съдията, обърна се към Бойър и вдигна вежди. — Никакви номера от тоя сорт, ясно ли е?

— Нямам какво друго да му кажа — сви рамене Бойър и се обърна към Малъри. Тя от своя страна размени многозначителни погледи с Ламия и Маргил.

— Клеър, бих искал да поговоря за минутка с теб и господин Бойър — подхвърли Ламия.

Малъри кимна, а Бойър прибра носната кърпа във вътрешния джоб на сакото си. Изчакахме, докато Ламия ги придружи надолу по стълбите. Отсъствието им продължи около три минути, след което адвокатът се върна горе. Не чух отваряне на външната врата.

— Още ли са тук? — попитах.

— Ще изчакат края на процедурата долу — отвърна навъсено адвокатът.

Понечих да попитам защо Бойър не си е тръгнал, но Ламия не ми даде възможност да го направя — мина покрай мен и влезе в стаичката, където се беше настанил съдебният писар. Брийдън го последва. Шествието се завършваше от съдията.

— Десет часът — обяви Лесли Маргил.

Пъф въздъхна, попипа вратовръзката си за последен път, след което повдигна панталоните си. Плъзна длан по темето си, опитвайки се да приглади непокорния кичур бяла коса, който бойко стърчеше нагоре, и изсумтя:

— По дяволите!

А после изпъна рамене и тръгна към помещението, където щеше да даде клетвените си показания. Приличаше на герой от сапунен сериал пред разстрел.