Грег Рука
Закрилникът (31)

31.

Започнах да въртя телефоните с максимална бързина. Първо набрах Кори.

— Какво става? — попита Ерика.

— Промяна в плановете — отвърнах. — Искам да се обадиш на Бриджит и да я попиташ дали може да прекараш остатъка от деня при нея, по възможност и да пренощуваш…

— Но какво става?

Насреща най-сетне вдигнаха.

— Hola — обади се женски глас.

— Кори Херера, por favor.

— Uno momento — рече гласът.

— Атикъс, какво става?

Поклатих глава и направих знак на Ерика да почака.

— Ало? — прозвуча гласът на Кори.

— Атикъс съм — рекох. — Всичко наред ли е там?

— Да — отвърна Кори.

— Току-що разговарях с Драма. Тръгва подире ни.

Той замълча за момент, после изръмжа:

— Мамка му! Какво се е случило?

— Сутринта е видяла сметката на Бойър, след което благоволи да ми се обади. Чакам Натали всеки момент, след което двамата потегляме за болницата при Пъф. От теб искам да се свържеш с Дейл.

— Той у тях ли си е?

— Не е, защото само преди петнадесет минути си тръгна оттук. Трябва да се съберете заедно, а след това да дойдете тук, в апартамента ми. Ерика също е тук, тя ще ви отвори. След това ще я закарате у Бриджит, ще се върнете тук и ще ме чакате. Ясно ли е?

— Мислиш, че Драма ще нападне семейството ти?

— Нямам никаква представа какви са й шибаните планове! Но знам, че е извършила най-малко две убийства!

— Тръгвам — каза Кори и слушалката щракна.

— Няма да се върна у Бриджит! — обяви Ерика. — Оставам с теб!

Домофонът изжужа и тръгнах да отварям.

— Въпросът не подлежи на дебат, хлапе. Дейл и Кори ще са тук до един час. И ще те откарат у Бриди… — Натиснах бутона и чух гласа на Натали, която чакаше долу. — Слизам веднага — казах на пластмасовата решетка.

— Нарече я Бриди — отбеляза Ерика.

Тръгнах из апартамента с намерението да спусна пердетата на всички прозорци.

— Звънни й да я предупредиш, че ще нощуваш при нея. Ще ти се обадя, когато се уверя, че няма опасност да се прибера у дома. Докато си тук, стой по-далеч от прозорците. Не яж и не пий нищо, гледай да не включваш разни уреди, включително телевизора и уредбата.

Приключих с пердетата и тръгнах към вратата. Ерика тръгна по петите ми.

— Обещай, че ще изпълниш всичко, което ти казах.

Ръката й беше на ухото, пръстите й си играеха с косата, прикриваща белега. Тя кимна.

Наведох се, целунах я по челото и казах:

— Всичко ще е наред.

— Включително и ти, нали? — попита тя.

 

Натали караше бързо, а когато й разказах за телефонния разговор, натисна газта до дупка.

— Кучка! — прошепна тя. — Гадна кучка!

— Абсолютно — съгласих се. — Падне ли ми някъде, първо ще стрелям, а после ще разговарям!

Стрелката на скоростомера стигна до сто и двайсет и продължи нагоре. Реших, че ще е по-добре, ако изобщо не я гледам.

Малко е да се каже, че ненавиждах начина, по който Драма ни разиграваше. Направо не можех да я понасям.

Кори беше добре, Ерика също. Натали седеше до мен и натискаше докрай педала на газта.

Оставаше Дейл. Единствено за него не се бях погрижил, единствено с него не бях успял да осъществя контакт.

В момента бях безсилен да направя каквото и да било. Седях сгърчен на седалката до Натали, настръхнал от скоростта, с която шофираше. Молех се на Бога всичко с Дейл да е наред.

 

Стигнахме болницата в дванайсет без двайсет. Изчаках Натали да паркира, след което се насочихме почти тичешком към входното фоайе. Натиснах бутона на асансьорите и нетърпеливо зачаках някоя от вратите да се отвори.

— Братът и сестрата Дрейк — сетих се изведнъж. — Какво откри за тях?

— Днес сутринта са ги арестували пред къщата на Бойър — отговори Натали. — Това е единственият потвърден факт. Не зная дали са им повдигнали обвинения, не зная защо са били там, не зная какво са правили.

— Ако Пъф пожелае да говори насаме с мен, ще те помоля да се погрижиш за смущенията.

Натали кимна.

— Баща ти тук ли е?

— Очаквам, че лично ще командва парада.

Вратите на асансьора най-сетне се отвориха и забързахме към стаята на Пъф. В приемната имаше трима охранители в цивилни дрехи. Щом ни зърнаха, единият ни обърна гръб и хукна по коридора. Лицата им ми бяха познати — вероятно бяха хора от екипа на Мозиър. Изглеждаха изненадани, че ме виждат.

След минута в коридора се появи Трент, следван от пъргавия вестоносец. Крачеше бързо, челюстите му бяха здраво стиснати.

— Татко — рече Натали.

— Не знам какво си пробутал на Пъф, но откакто те няма, е изпаднал в дълбока печал — изръмжа Трент, без да обръща внимание на дъщеря си. — Не мога да вкарам човек при него. Гони ги всичките, дори ги замеря с каквото му падне.

Направих усилие да не избухна в смях при представата как Джеръмая Пъф замахва с подлогата към главата на Елиот Трент.

— Изобщо не е смешно. — Трент ме изгледа студено. — Всички знаем в какво се превърна тази ситуация.

— Наистина знаем — каза с още по-студен глас Натали.

— Хронометърът цъка. Снемането на показания е насрочено за утре сутринта в десет. Това е часът, в който Доу ще нанесе удара си. Но с какво разполагаме в момента? С един клиент, който яростно се противопоставя на охранителния си екип! Изцяло заради теб, Кодиак!

— Какво казва той? — попитах.

— Че иска да говори с теб, нищо друго.

— Каза ли защо?

— Не. Хайде, върви да си говорите. Гледай да го вразумиш. Накарай го да се осъзнае и да разбере какво върши. С подобно поведение положително ще го убия…

Кимнах и тръгнах по коридора, като оставих Натали в компанията на баща й. Пред вратата на Пъф пазеха Пикачо и Уайт. И двамата изглеждаха недоволни.

— Искал да ме види — подхвърлих на Уайт.

— Знам. — Гардът направи гримаса. — Вече двайсет и четири часа слушаме само това, гарнирано с по някое „върви на майната си“…

На лявата буза на Пикачо личеше малка синина — беше започнала да се подува.

— Тресна ме с гарафата — обясни той, докато ми отваряше вратата. — Приятно прекарване.

Пъф лежеше в леглото, но на практика беше почти седнал, тъй като горната му част беше повдигната максимално. На пода до вратата имаше подлога, пластмасова ваза, три картонени чаши и гарафа за вода. Пластмасовата ваза беше спукана. Телевизорът работеше и в момента на влизането ми Пъф беше зает да си играе със силата на звука. В резултат апаратът гърмеше зверски. Даваха някаква телевизионна игра. Щом ме видя, Пъф побърза да изключи звука. В стаята изведнъж стана адски тихо. Но този телевизор не отнемаше звука изцяло и в следващия миг до слуха ми достигна шепотът на участниците в играта. Сякаш в помещението имаше призраци.

— Искал си да ме видиш — казах.

— Сядай пред олтара! — пошегува се той и махна към близкия стол. Изчака да го преместя до леглото и да се паркирам отгоре му, след което попита: — Какви са тези глупости с напускането ти?

— Не са глупости — казах. — Наистина се оттеглих.

Пъф гневно тръсна глава. Изглеждаше много по-енергичен от вчера.

— Не го прави!

— Вече е направено.

— В такъв случай трябва да го анулираш!

— Защо?

— Искам да ме пазите вие, деца! До този момент се справяхте отлично. Искам вие да ме покривате по време на пътуването.

— За целта разполагаш със „Сентинел“. Те са най-добрите.

Пъф се почеса по ръката — там, където беше лепенката от доскорошната система.

— Ще ти го кажа направо, синко — каза с лека въздишка. — Ако утре не бъда охраняван от теб и твоите хора, просто няма да дам клетвени показания! Това е условието.

— Нямаш право на избор — отвърнах. — Ламия ще ти връчи официална призовка. Ще те принудят да дадеш показания.

— Поне ще се опита. Но времето няма да му стигне. Удълженият срок на разследването изтича утре в пет. Не пропея ли дотогава, край на идеята за внасяне на показанията ми в съда!

— Ще те изправят насила на банката на свидетелите — предупредих го.

— Няма, защото ще съм мъртъв — отсече той. Кратко и ясно.

— Има и по-лесни начини да се самоубиеш — казах. — Няма смисъл да подтикваш хората да го правят вместо теб. Вземи една гореща вана и си срежи вените — не напряко, а надълго — така било по-ефикасно… Или си пусни един куршум в главата, но като налапаш дулото. Сто процента успеваемост, ако го направиш с пистолет, по-голям от калибър трийсет и осем.

— Мисля, че и сам мога да открия ефективен метод — отвърна Пъф.

— В такъв случай нямаш нужда от убиец — подкрепих го, но той поклати глава.

— Не ме разбра, синко. Ценя изключително високо теб, госпожица Трент, господин Херера и господин Мацуи. Справихте се страхотно по време на показанията в „Шератон“. Затова искам пак вие да ме охранявате.

— Не.

— Утре аз ще умра — продължи Пъф. — От куршума на Джон Доу или от собствената си ръка. Предполагам, че това ми дава известно предимство на гишето на последните желания.

Трябваше ми цяла секунда, за да осмисля чутото.

— Изобщо даваш ли сметка какво искаш от мен? — Изгледах го смаяно.

— Искам да си вършиш работата, синко. Нищо повече.

— Нямам никакво намерение да излагам на опасност екипа и себе си заради шибаното ти душевно спокойствие! — отсякох. — Нито пък заради начина, по който си решил да приключиш земния си път!

Пъф вдигна глава и ме изгледа намръщено. Тишината се проточи и отново долових шепота на телевизора.

— Мислех си, че разбираш ситуацията — въздъхна най-сетне той и избърса очите си с ръка. — Както ти казах, отдавна съм изгубил всичко. Виновен съм за убийство, умножено по сто хиляди пъти. Всичките жертви на ДТС са и мои жертви. И това може да се уреди само по един начин. Всичко ще свърши в момента, в който дам показания, когато разкажа всичко, което зная и съм видял. Това не е много, за да получа изкупление, но аз друг начин нямам. Предадох сина си, оставих жена си да умре, обърнах й гръб точно когато имаше нужда от мен.

Скочих и бутнах стола на предишното му място до стената.

— Грешката е моя — добави той.

— Ако те придружим утре сутринта, има голяма вероятност и някой друг да не се прибере у дома за вечеря — казах. — Защо да го правим тогава? Защо да излагам на риск другарите си?

— Защото това ти е работата — настоя Пъф. — Защото това умееш.

Поклатих глава и тръгнах към вратата.

Той се прокашля зад мен и добави:

— Ако не ме охраняваш утре, синко, просто няма да дам показания. И мръсниците ще се измъкнат.

Евтин номер. Част от мен изобщо не прие заплахата. Този човек желаеше опрощението си прекалено силно, за да му обърне гръб по този елементарен начин. Разбрах обаче, че го желае само при определени условия. Ако някое от тях не бъдеше изпълнено, щеше да избира между двете неща, които му оставаха — показанията и самоубийството. Като предпочитанията му щяха да бъдат на страната на това, което е по-лесно, тоест — самоубийството.

Заковах се на място и забих поглед в затворената врата. Пъф мълчеше и чакаше. Пикачо ме наблюдаваше през прозорчето, в което виждах и собственото си отражение.

— Гадно дърто копеле такова! — изръмжах. — Нима наистина вярваш, че жестовете, които толкова силно желаеш да направиш, могат да компенсират всичките грешки в живота ти?

— А какво друго ми остава? — вдигна рамене Пъф.

— Да опознаеш смирението. — Обърнах се към него. — На твое място бих рискувал всичко, ако това, което искаш да направиш в момента, е правилното. Но в опитите да възстановиш миналото няма никакъв смисъл. Както за теб, така и за мен.

— Правя го за тях — отвърна Пъф.

— Разбира се. А пък аз ще го направя за теб, Джери. Ще ти запазя живота. Заедно с всички колеги. Ще те охраняваме здраво, ще бъдем гадни, може би дори груби. И знаеш ли защо?

— Защото нямате избор.

— Не — поклатих глава аз. — Защото решението да те запазим жив е наше и то няма нищо общо с твоите желания и намерения.