Катрин Каултър
Наследницата на Валкорт (8)

Осма глава

Влязоха в спалнята. Гледката беше потискаща. Грамадното господарско ложе беше натрошено на трески, раклата за дрехи — също. Скъсаните завивки бяха захвърлени на пода.

— На стената имаше прекрасен гоблен — промълви Мигинс. — Разбойниците го взеха заедно с постелките. Бабата на лорд Гарън го беше избродирала.

— Да им приседне дано.

Лайзъл кимна:

— И аз така казвам. — Въздъхна и тръгна към прозореца, на който някога беше имало стъкло — едно от най-скъпите неща в замъка. Сега студеният утринен вятър нахлуваше в стаята. — Внимавайте! — предупреди тя, докато оглеждаше пода. — Пълно е със стъкълца.

— Чудно защо Демонът не е взел стъклото — каза Мери. — Счупил го е. Ама че разсипничество!

— Някой от глупаците му го е строшил, преди той да разбере — рече Мигинс. — Имахме два големи стъклени прозореца, един тук и един в параклиса. Бас държа, че и другият е на сол. Лайзъл, някой ходил ли е до параклиса?

— Тапър откри бедния Ейдъл бездиханен сред руините на олтара — беше намушкан с меч в гърдите. Прекрасният двестагодишен олтар беше нацепен. Никой не е ходил в параклиса оттогава… хората загубиха вяра в Бога. Седемнайсет години съм се грижила за това място — кажете ми, що за човек може да посегне на Божия престол?

— Такъв като Черния демон — въздъхна Мигинс. — Той не се посвени от нищо. Нито пък се побоя от Всевишния.

Мери само се кокореше и не продумваше: още не можеше да осъзнае случилото се в Уеъръм.

— Тук е. — Лайзъл коленичи, замете с длан натрошените стъкълца, повдигна една от каменните плочи и я отмести встрани.

Мери коленичи до нея и се наведе над скривалището, което беше около метър дълбоко и широко. Вътре имаше грижливо сгънати долни дрехи и рокли, намотани на кълбо панделки и дори три чифта пантофки — старомодни за съжаление, но това в случая беше без значение. В двора на кралица Елеонора в Лондон се носеха островърхи обувки, докато тези тук бяха със заоблени върхове, но пък изящно изработени от най-фина кожа, с червена копринена подплата, малко поизбелели, позакърпени тук-там… Обаче все пак очарователни.

Лайзъл извади обувките и ги подаде на Мери:

— Като нови са — пъхна длан в една от пантофките и добави: — Лейди Ан имаше големи стъпала.

Мери седна на пода, изу калните си ботуши, внимателно надяна пантофките и уви панделките им около глезените си.

— Май и аз съм като нея — каза развеселено. — Точно по мярка са ми. Благодаря ти, Лайзъл.

— Да видим за бельо и рокля.

Долните ризи бяха здрави, но къси — стигаха й едва до коленете. Роклите бяха четири. Мери си избра най-вехтата, ушита от зелен вълнен плат и леко протъркана тук-там. Като я облече, й стигна едва до глезените, но това нямаше кой знае какво значение.

— Не намерих чорапи, иначе и тях щях да скътам в скривалището. Къде ли може да са се дянали?

— Все едно — каза Мери. — Нека първо да си оправя косата.

— Дай на мен. — Лайзъл се зае да увива красива зелена панделка около плитката й.

Мигинс стоеше отстрани и гледаше с възхищение.

— Истинска малка господарка! Хайде, Лайзъл, направи я да изглежда като дама, избърши мръсотията от лицето й. Нека е красива, нали трябва да я харесат хората. Как иначе ще се вслушват в думите й?

Щяха ли да се вслушват?

На излизане от опустошената спалня Мери вдигна очи и мислено благодари на лейди Ан за щедростта й. Момчешките дрехи остави на Лайзъл, за да ги изгори.

— Благодаря ти, Лайзъл, благодаря, Мигинс! Да не губим време с въпроси, а да действаме. На колко години беше отец Ейдъл?

— Не беше млад, но имаше още коса по темето си — отвърна Лайзъл. — И нямаше лош дъх.

— Умееше ли да чете и да пише?

— О, да, дори знаеше латински — поне така разправяше лейди Ан.

Мери се позамисли.

— Ако не възразявате, ще се представям като незаконна дъщеря на отец Ейдъл. Бог няма да е против, защото го правим за добро. И аз като Ейдъл съм грамотна, ще кажем, че той ме е учил на четмо и писмо. Съгласни ли сте?

Мигинс поклати глава замислено:

— Отец Ейдъл дойде тук след заминаването на лорд Гарън, май беше преди пет-шест години. Става. Е, Лайзъл, ще видим какви ще ги надроби малката. Но и да обърка конците, няма страшно.

— Благодаря, толкова сте мили!

— Нали трябва да те пазим — усмихна се Лайзъл. — Ще предупредим и останалите.

Мери ги прегърна, после потри ръце, планът вече беше узрял в главата й.

„Огън момиче — помисли си Мигинс. — Кипи от енергия!“

Сякаш за да потвърди това, Мери възкликна:

— Да се хващаме за работа!

— Кълна се в кривите зъби на Тапър, че чорапите са отмъкнати от Мордрид още преди Възмездието — отбеляза Мигинс.

— Мордрид? Коя е Мордрид?

— Една от наложниците на лорд Артър, много надута жена. Олеле, не трябваше да го казвам! — Старицата поклати глава. — Лека й пръст, и тя загина в касапницата.

Мери понечи да я разпита, но сега нямаше време.

— Мигинс, Лайзъл, съберете всички, които могат да се движат, и ги доведете в залата. Искам да разбера кой с какво се е занимавал преди Възмездието.

Явиха се дванайсет жени и десетина старци, бяха оцелели, като се бяха престорили на мъртви. Нито една от жените не беше първа младост, Мигинс и Лайзъл бяха най-възрастни. Младите жени, каза Лайзъл, като се прекръсти, били изнасилени и отвлечени от войниците на Демона.

Мигинс заговори несретниците, после ги представи на Мери, като казваше имената им.