Катрин Каултър
Наследницата на Валкорт (6)

Шеста глава

Гласът на Тапър беше пресипнал от страх и едва се чуваше:

— Питате ме какво стана, господарю? Ще ви кажа. Дано само не ме порази гръм, като изрека онова сатанинско име. Черният демон дойде, милорд, и поиска да предизвика на дуел брат ви. Но как? Лорд Артър беше вече мъртъв и погребан ведно с меча си, славния меч, с който беше покосил онзи надут рицар от Фламандия. Казахме го на Демона, но не ни повярва, цял ден бесня и руга пред крепостните порти. Рече, че ще ни пощади, ако му кажем къде са скрити сребърните пари на брат ви. Но никой от нас не знаеше, никой не беше чувал брат ви да има заровено съкровище. Казахме на Демона, че лорд Артър е покойник, а той само се изсмя. Изтръпвам, като си спомня кикота му.

Мигинс прошепна:

— Черният демон ще да си е помислил, че лорд Артър е страхливец и се крие в крепостта. Представяте ли си? Той щеше да се бие до последна капка кръв, а духът му да се сражава и на оня свят!

— Но нали бяхте вътре, как ви нападнаха? — попита Алерик.

— Изглежда, че онзи вонлив прислужник Айзън ни е предал — рече Тапър. — Превел е хора на Демона през скритата задна порта откъм брега. Вражи воини, предрешени като наши, са се вмъкнали в крепостта, спуснали са подвижния мост и са вдигнали решетката.

С треперлив старчески глас Мигинс добави:

— С Черния демон дойде разрухата. Не остана човек неизмъчван и убит, не остана нещо несъсипано. Колеха наред, палеха и ликуваха. Съсипаха всичко и си тръгнаха. Като се съмне, ще видите опустошенията.

Тапър се олюля, но Гарън го хвана и му помогна да се задържи на крака:

— Дръж се, Тапър. И ми разкажи какво стана след това.

— Шепата останали воини на брат ви се разбягаха, нямаха предводител и нямаше кой да плаща, а и какво да дирят в това свърталище на призраци? Може някои да са се спасили в гората Глен. Но не знаем, никой не се е върнал досега. Притрябвало им е! Нищо не остана тук, нищо, освен смърт и разложение.

— Разбрахте ли кой беше този Черен демон?

Мигинс и Тапър поклатиха глави.

— А ти, Елър?

Онзи само се кокореше.

Мигинс се отдръпна от Гарън, хвана слабата ръка на Елър и я стисна.

— Бедният Елър, един от извергите му отряза езика — защото ги прокле, след като убиха момчето му, оттогава е ням, клетият.

— Елър?

Мъжът кимна.

— Покажи да видя.

Елър се подчини. Беше страшна гледка, но за щастие раната вече заздравяваше.

Гарън сложи ръка на рамото на старицата.

— Колко дни след смъртта на Артър се случи? Колко време беше минало?

Мигинс се почеса по темето.

— Шест дни след като го погребахме, дойде Демонът. Вилня и бесня, остави само пепелища. Само ние оцеляхме, но и до днес проклинаме дните си.

— Бог да ви пази — рече Гарън. — Е, вече съм тук и с божията помощ ще възстановим Уеъръм.

Тапър признателно стисна голямата длан на господаря си.

— Всичко ще се оправи — продължи Гарън. — Казахте, че никой не е останал тук, така ли?

Тапър кимна.

— Накрая Черният демон се набесня и си тръгна. Някои от оцелелите излязоха на лов, но извергите чакаха отвън и ги избиха. Други тръгнаха за риба, обаче ги изклаха по крайбрежните зъбери. Само шепа хора успяха да се спасят и да се върнат тук.

Мигинс се намеси:

— Трима се опитаха да излязат пак след три дни. Но злодеите още дебнеха отвън и ги умъртвиха. Оттогава насетне никой не смее да си подаде носа навън.

Тапър добави:

— Ковачът Търп се беше скрил в гората Глен. Върна се днес малко преди заник слънце и каза, че разбойниците най-сетне са си тръгнали. Отворихме му да влезе, беше убил два малки фазана, само дето бяха съвсем малки, нямаше и хапка на човек. Вие носите ли нещо за ядене? Търп и Елър се канеха да отидат на лов утре. Няма кой друг, всички са твърде немощни.

Ето защо бяха гладували! Колко ли бяха умрели от глад? Гарън беше като зашеметен от умората и от ужасите, за които му разказаха. Чу как спътниците му си шушукат. Не познаваха това място, някога кипящо от живот, пълно с хора, викове, смях, закачки и проклятия. Пронизващата тишина сега притискаше като оловен капак гърдите му.

— Излезте всички! — изкрещя колкото му глас държи. — Тук съм и всичко ще се оправи. — Погледна отново Тапър: — Брат ми имаше ли врагове? Страхуваше ли се от някого?

Старецът изхриптя:

— Всеки има врагове, милорд, но Демонът и хората му бяха изверги. Опиваха се от смъртта и писъците на изтезаваните. Ядосаха се, задето не откриха среброто на лорд Артър, и започнаха да убиват за отмъщение. Демонът крещеше: „Дайте парите, ще ви избием всичките!“

Мигинс се обади:

— Започна от войниците. Как ли не ги мъчи, ама не изкопчи нищо от тях! Изби ги до крак… После дойде нашият ред. Вижте, по камъните още се вижда засъхналата кръв.

— Като ви зърнах, господарю — изхриптя Тапър, — изтръпнах, помислих, че извергът се е върнал. Спря ми дъхът, затуй и не се отзовах на виковете ви. — Гласът му затрепери от вълнение. — Но, слава богу, бяхте вие. Е, сега знаете всичко… Погребахме жертвите в гробището зад крепостта. Толкова народ, боже Господи!

Тапър се разрида, гърдите му се тресяха от беззвучно хлипане. Мигинс пристъпи до него и го прегърна през раменете. Дрезгавият й глас прозвуча изненадващо твърдо:

— Господарят е тук, старче. Той ще оправи всичко. Всичко ще е наред, повярвай ми.

Гарън въздъхна. Изкачи каменните стъпала и влезе в голямата зала на крепостта. Алерик и останалите го последваха, бяха нащрек, готови да извадят сабите и ножовете си. Къде ли бяха другите оцелели? Сигурно се криеха.

Голямата зала на Уеъръм беше тъмна като пещера. Трябваше светлина, това беше първата им работа. Гилпин и Пейли последваха Мигинс и колебливото пламъче на свещта ги отведе до хамбара, където до стената беше подпрян наръч факли, готови за ползване. Запалиха ги и ги внесоха в залата. От най-горното стъпало на кулата Мигинс извика, колкото й глас държеше:

— В безопасност сме, излизайте. Новият господар е тук! Ще ни нахрани! Покажете се, лорд Гарън е тук. Излезте на светло!

В залата колебливо запристъпваха изплашени, дрипави и измършавели хора. Гарън повтаряше:

— Не бойте се, страшното свърши. Има храна за всички, ще ви нахраним. Не се плашете, аз съм лорд Гарън. Влизайте, влизайте. — Той се обърна към Алерик: — Ние можем и без храна. Ще ядем, като уловим нещо утре.

Гледаше хората, докато Хобс и Гилпин им раздаваха онова, което носеха за из път. Окаяна тълпа, която сега беше негова. Преброи хората. Бяха само двайсет и двама души. Изтерзани, но живи. По изпитите лица бавно си проправяше път надеждата.

Докато всички бавно и с наслада дъвчеха къшеите хляб и парчетата говеждо, Гарън ги огледа внимателно — дванайсет жени, десет старци и нито едно дете. А какво ли се беше случило с двете му села? Със стопанствата му? Щеше да разбере утре.

Всички още бяха гладни, но поне имаха нещо в стомасите си. За щастие Черният демон не беше отровил водата в кладенеца.

В крепост с повече от сто души, половината от тях воини, бяха останали едва двайсет и двама души. Гарън погледна тези кротки люде и се усмихна. Утре щеше да разбере дали има и други занаятчии в крепостта, освен ковача Търп и Елър оръжейника.

В този момент до него се приближи Алерик:

— Надявах се да дойдат още хора, затуй досега държах отворено. Но стана късно. Пратих Гилпин и Хобс да залостят портата. — Поклати глава и добави: — Този Тапър… едва крета. Чудно как намери сили да вдигне решетката. — Хвърли поглед към окаяната група хора, скупчени долу. Чу ги да си говорят, вече се окопитваха. — Няма други в крепостта. Проверихме навсякъде.

Гарън кимна:

— Умът ми не го побира… Да избиеш и последните живи само защото са дръзнали да излязат на лов!

— Карал е наред — простовато обобщи Алерик. — Няма ли живи, няма и свидетели.

Гарън се съгласи.

Чу отнякъде пресипналия смях на Мигинс. Беше добър знак. Страшното беше минало, животът продължаваше.

„Поне е топло“ — помисли той, докато се гласеше за сън близо до голямата порта, залостена с две яки греди, и се увиваше с рогозката. Още два дни без дъжд — само за това се молеше. Малко преди лягане се беше качил на втория етаж и беше огледал спалните: леглата бяха на трески, нищо здраво не беше останало, нападателите бяха вилнели и безчинствали. Всичко в крепостта беше унищожено, слава богу, че не се бяха сетили за кладенеца.

Родният му дом беше в руини. Животът, помисли с тъга той, вече никога нямаше да е същият.

Но стига равносметки. Сега всички очи бяха вперени в него, чакаха го грижи и отговорности. Чакаха го онези, които сега спяха на пода в залата. Неговите клети поданици.

Възмездие… Странна дума за злото, връхлетяло Уеъръм. Ако знаеше какво става тук, щеше да довтаса, а не да се бави в Оксбъро. Но какво можеха да променят някакви си два дни? Почти нищо. Когато всички заспаха, той също се унесе и даде почивка на изтерзания си, изтощен от впечатления и планове ум. Последната му мисъл беше за Черния демон, от когото Артър беше отнел съкровището.