Катрин Каултър
Наследницата на Валкорт (56)

Епилог

Крепостта Уеъръм

Четири месеца по-късно

Гарън и Мери стояха един до друг на бойниците в Уеъръм. Октомврийският ден беше прекрасен и сравнително топъл, откъм двора на крепостта се чуваше лай на кучета, примесен с детски смях и подвиквания.

Гарън промърмори:

— Честно казано, новината, донесена от кралския пратеник, ме изненада.

— Не се учудвай, че майка ми е писала на крал Едуард. Не помниш ли как се подигра с него, като избяга от тъмницата? Сега пак иска да му натрие носа. Сестра ми се била омъжила за някакъв богат френски благородник! Много важно! Дано майка ми най-сетне се насити.

Гарън беше готов да даде мило и драго, за да види вещицата мъртва, но май нямаше да има това удоволствие.

— Изглежда, ще ни надживее. Нас, децата и внуците ни — процеди кисело.

Мери се опита да го успокои:

— Няма значение. Нека тя се занимава с магиите си във Франция, да му мислят французите. — Засмя се и облегна глава на гърдите му. — Дали някога ще се върне пак тук?

„Дано да се върне…“

— … за да я убия. — Без да се усети, Гарън довърши на глас мисълта си.

— Ще я убиеш, ако не те изпреваря аз. Срамувам се, че съм й дъщеря. Мразя я. И Ела, която толкова обичах — предателка, служила е на майка ми.

„Моята храбра Мери!“ — с възхищение си помисли той и промърмори:

— Все едно, минало-заминало.

— Дори е успяла да избяга с вещицата във Франция…

— Изглежда, майка ти е открила еликсира на вечната младост. — Той се наведе и помириса косата й. — Странното е, че те познах по аромата ти.

Идваше й да извика: „Как можа да я сбъркаш с мен!“ Обаче прехапа устни и каза:

— Добре, че не се ожени за нея.

— Подозирах, че нещо не е наред, но откъде да знам, че ти не си ти?

„Има известна логика“ — каза си Мери и замислено промърмори:

— Питам се защо след като майка ми обича сестра ми повече, просто не ни е разменила. И тя да е наследницата на Валкорт.

Гарън се загледа към гората Глен, позамисли се, после отговори:

— Кой знае… може да се е страхувала. В сестра ти има нещо потайно, нещо зло. — Той сви рамене. — Не мога да го определя, но… Все едно.

— Чудиш се дали и сестра ми не е вещица, така ли? — Мери сбърчи чело.

— Дано да е. И да загине в единоборство с майка ти. Чудесно ще е, ако се случи.

Тя се облегна на стената и се усмихна:

— Та кога ще пристигне лорд Ранълф?

— Сигурно утре. Ще доведе и сър Холрик.

— Каква работа има този злодей тук?

Гарън докосна страната й.

— Стига, скъпа. Има много по-лоши хора. Трябва да му простиш.

— Аз ли? Никога! Похитител на наследници!

Неговата храбра Мери! Той се засмя и я целуна.

— Ще ти кажа една клюка: лорд Ранълф ме изуми. Пак ще се жени! На неговите години, представяш ли си? Не иска да се сбъдне проклятието на Арлет, трябва му наследник за Карънуик.

— Мисля, че иска да те осинови, Гарън.

Гарън се изкиска:

— И ако новата му жена роди син, ще си имам брат.

— Ако ли не, ще имаш три големи имения, за които да се грижиш. Представяш ли си какви данъци ще смъква от теб Негово Величество?

— Не ми се мисли дори. — Гарън целуна съпругата си по челото и се замисли над обратите на съдбата. Артър… Защо беше посегнал на съкровището? Ако знаеше какво щеше да последва…

Но всяко зло за добро. Сега до него нямаше да е тази лудетина с непокорни пламтящи плитки. Нежно сложи длан на корема й. Син или дъщеря? Бъдещето вече добиваше очертания в утробата й. Вълнението го помете като ураган, всичко онова, което напираше в него и което щеше да го съпровожда до края на земния му път, се изля в три простички и непреходни думи:

— Обичам те, Мери.

Тя сложи дланта си върху неговата:

— И ние с бебето те обичаме, милорд.

На другия ден в Уеъръм пристигна лорд Ранълф, граф на Карънуик, със съпругата си Елиз, с която бяха женени само от една седмица; беше толкова щастлив и преизпълнен с надежда, че Гарън само поклати глава и тихо се засмя.