Катрин Каултър
Наследницата на Валкорт (10)

Десета глава

Бълик надзираваше печенето на глигана. Мери го наблюдаваше как важно обяснява на шестима мъже и четири жени как да режат месото — горкият, надуваше се като пуяк. Самият той въртеше шиша и постоянно наставляваше помощниците си, а те с готовност се подчиняваха. Всички вече се движеха по-бързо, главите бяха вдигнати по-високо, а гласовете звучаха по-бодро. Новият господар беше донесъл храна, скоро стомасите вече нямаше да къркорят така отчаяно.

Тя се усмихна, като чу Мигинс да я нарича ангел, пратен при тях от самия Бог, и да увещава хората да я подкрепят. Но най-важното — Мигинс снижи глас — да не забравят, че момичето се казва Мери и че е незаконна дъщеря на пристигналия преди шест лета отец Ейдъл.

— Ами майка й? — попита някой.

— Все едно коя е. — Мигинс сви мършавите си рамене. — Няма сега да мислим и за майка й!

Пламъците лудуваха в огнището, миризмата на печено месо изпълваше залата. И малцината, които досега се бяха мръщили, вече се усмихваха. Никой не се интересуваше коя е Мери и откъде идва. След ден-два можеше и да се замислят, но не и сега. Щом имаха храна, биха повярвали на всичко, дори, че е пратена лично от кралицата. Тя мислено се усмихна, като си спомни как беше разтривала гърба на кралица Елеонора — натежала от плода в утробата й.

Божественият аромат подлудяваше гладните хора, очите им смъдяха от синкавия пушек, който се стелеше от огнището.

След дълго чакане Мери и помощниците, предвождани от Мигинс, най-сетне донесоха месото — все още цвъртящо, натрупано върху дървени подноси, които сложиха на масите от дъски и камъни. Хората насядаха на студения каменен под, но това, изглежда, изобщо не ги смущаваше.

За кратко се възцари благоговейна тишина, после се чуваше само ожесточено дъвкане, примесено с доволни възгласи.

На Гарън и хората му сервираха най-накрая. Мери донесе голям поднос с месо и внимателно го остави пред него и спътниците му. Блюдото беше доста по-голямо от останалите: господарска порция.

Той следеше с поглед Мери, докато му сервираше. Дъщеря на свещеник? Зачуди се защо нямаше изтерзан вид като останалите… защо е била пощадена от похитителите… но помириса месото и гладът надделя над любопитството.

— Добре сте се справили — отбеляза и с удоволствие вдъхна аромата на печено.

— Бълик намери сол и така стана по-вкусно.

— Добре. Кажи ми сега как се казваш. Мери?

— Да, господарю.

— Звучи странно. Съкратено от Мериам ли?

— Не, просто Мери. Баща ми бил мрачен човек, но се разтопил от умиление, когато за пръв видял усмивката ми, тогава ме кръстил Мери. Весела, това означава името ми.

— Сигурно майка ти е била прислужница.

Прислужница? Защо не. Тя кимна, като се зачуди с каква лекота лъже:

— Да, тъчеше платове.

— Починала ли е?

— При раждането ми.

— Нека почиват в мир и тя, и баща ти. Името му е било отец Ейдъл, нали?

Тя сведе глава и леко кимна. Чувстваше втренчения поглед на Гилпин върху себе си. Беше ли я познал? Беше ли се сетил, че тя е момчето, което беше нахранил снощи? За щастие точно в този момент Алерик му подаде къс месо и отвлече вниманието му.

— Къде беше снощи?

— Крих се. Мигинс не знаеше как ще се отнесете с мен. Затова ми каза да прекарам нощта скрита. Искаше да се увери в благоразположението ви.

— Е, увери ли се?

— Да, господарю.

— Не съм те виждал, докато живеех тук.

— Дойдох с баща си от едно имение.

— Как е името му?

— Валкорт — изтърси тя, без да се замисли.

— Валкорт? Богата крепост… Как тъй реши да я напусне баща ти?

— Лорд Тимоти назначи друг свещеник. Затова с баща ми се преместихме в Уеъръм. Тук нямаше свещеник и лейди Ан склони лорд Артър да ни приюти.

Гарън й направи знак да седне до него:

— Нахрани се тук.

Поканата беше неочаквана. С широката пола на лейди Ан Мери лесно скръсти крака и се настани на пода. Гарън й подаде къс месо.

Тя го подуши и с наслада отхапа едно парче. Примижа от удоволствие, без дори да си дава сметка, че Гарън я наблюдава.

Той се засмя и каза отново:

— Хубава работа сте свършили. Почистили сте залата и тежката миризма е почти изчезнала. Защо не го сторихте още преди моето пристигане?

Ама че въпрос! Тя отхапа от месото, преглътна и промълви:

— Бяхме се отчаяли. Който излезеше на лов, не се връщаше. Бяхме обречени, смъртта вече дишаше в лицата ни. Днес в гората не се ли сблъскахте с нашите мъчители?

— Не, ловувахме в леса Глен, но не видяхме никого. Хайде, разкажи за Възмездието. Що за човек беше този демон?

Слава богу, вече беше дочула едно — друго за случилото се в Уеъръм.

— Беше чудовище. Колеше деца.

Гласът й трепна, защото дори изричането на тези думи беше смразяващо. Запита се дали би могла да разказва, ако наистина беше срещнала смъртта. Ако беше чула писъците, ако беше видяла ужасите и беше погребвала мъртвите.

— Казаха ми, че всички млади жени били поругани и отвлечени. Ти как се спаси?

— Мигинс ме скри… в нужника.

— Извадила си късмет, че не се е наложило някой да се облекчи. — Гарън се засмя. — И че в кладенеца е имало вода, за да се измиеш след това.

Тя се усмихна и дояде месото от подноса си.

Гарън й подаде още едно парче.

— Странно е, когато не се чуват детски гласове. Не останаха ли деца? Всички ли загинаха?

— Някои избягаха в гората. — Как беше името на гората? Не си спомняше. — Като не откри среброто на лорд Артър, Черният демон се вбеси, настана поголовна сеч. А младите жени бяха поругани и отвлечени.

— Ясно… А колко хубаво беше тук някога… Беше пълно с деца, крещяха и палуваха. Сега е мъртвешки тихо. Избили са децата, за да лишат Уеъръм от бъдеще.

— Да — кимна тя замислено и сигурно за стотен път се запита защо му е било на лорд Артър да краде нечии пари и да ги крие тук. Не е ли знаел, че го заплашва възмездие?

— Виждам, че не си слаба като другите.

Тя изтръпна, но се овладя и сви рамене:

— Бях много по-пълна. Имах килограми за сваляне. — Разбра по изражението му, че не й вярва, и побърза да смени темата: — От Лондон ли идвате?

Той сдъвка парчето месо и го преглътна.

— Да. Бях в свитата на краля. От него разбрах, че брат ми е мъртъв и че сега аз съм граф на Уеъръм. Но кралят не беше и чувал за някакво възмездие. Знаеш ли как всъщност се казва Демонът?

Тя поклати глава.

— Може някой от другите да знае, но не и аз.

— Май никой не знае. Добре, разкажи за брат ми. Добър господар ли беше лорд Артър? Знаехте ли, че е присвоил пари?

— Никой не знаеше. Затова и Черният демон беше така жесток — мислеше, че ги крием. Разпитайте другите, като се нахранят. Може би някой ще ви разкаже повече.

Той бавно дъвчеше и гледаше хората, които омитаха и последните трохи от масите, за малко да оближат и дъските.

Добро хрумване — да измайсторят маси от дъски и камъни. Сигурно тя се беше сетила.

— Как приветливо изглежда сега всичко. Няма мръсни рогозки, подовете блестят. — Той се позамисли. — Дори въздухът сякаш е по-различен, не е душен и тежък като преди.

— Така е, защото вече не е пълен с отчаяние.

— Да, наистина. — Сякаш беше изказала на глас мислите му.

— Чака ни още много работа. Хората бяха изтощени, не исках да ги пресилвам. Утре всички ще са по-бодри и ще свършим повече.

Гарън я погледна, докато облизваше пръстите си.

— Как се отнасяше брат ми към теб?

Тя още по-усърдно заоблизва пръстите си.