Катрин Каултър
Наследницата на Валкорт (55)

Петдесет и пета глава

По волята на Негово Величество аз, Робърт Бърнъл, канцлер на Англия, записвам случилото се на трийсетия ден на юни, хиляда двеста седемдесет и осмо лето Господне, тъй щото с кралски печат да бъде пратено на Негово Светейшество папа Николай Трети за негово сведение.

Заявявам, че описанието е точно, без добавки и украшения.

На гореспоменатия ден лорд Гарън, граф на Уеъръм, предизвика на смъртен дуел Джейсън Бренан, син на лорд Ранълф, граф на Карънуик. Основание за дуела беше безпричинното нападение на Джейсън Бренан над Уеъръм, довело до тежки загуби на имущество, гибелта на много хора и смъртта на лорд Артър, брат на лорд Гарън.

Двамата претенденти бяха добре подготвени, равнопоставени и еднакво въоръжени с мечове. При излизането им на мястото за двубоя, където бяха обкръжени от петдесетина бойци, небето внезапно почерня и макар допреди миг времето да беше топло и слънчево, заваля пороен дъжд — толкова силен, че поляната се превърна в тресавище. Всички присъстващи могат да потвърдят, че мъжете се биха храбро, макар лепкавата кал да затрудняваше движенията им. Падаха и ставаха много пъти. Схватките бяха многобройни, но пороят заглушаваше дрънченето на оръжията. Лорд Гарън се дуелираше по-добре, ала миг преди да нанесе смъртоносния си удар, се подхлъзна и падна по гръб. Джейсън Бренан, макар и тежко ранен в ръката и в корема, все още имаше сили. Спусна се към противника, замахна да го прободе смъртоносно, но лорд Гарън успя да парира удара му. Остриетата на мечовете им се допряха и застинаха, слети едно с друго. Двамата се вкамениха като статуи. В същия миг се чу оглушителен гръм. Измежду тъмните облаци проблесна светкавица, сякаш беше меч в ръката на Всевишния, и улучи оръжието на Джейсън Бренан. Той го изпусна и се строполи на земята. Беше мъртъв. Лорд Гарън се изправи над трупа на противника си. Беше невредим. Всички мислят, че се случи чудо

Робърт Бърнъл прегледа написаното. Така ли се беше случило наистина? Сигурно за стотен път си блъскаше главата над това през изминалата седмица. Ясно видя светкавицата, мечовете, сякаш залепени един за друг… Но Джейсън беше покосен на място, а Гарън остана невредим, с изключение на малка драскотина на рамото му. Чудо ли беше станало наистина? Божие дело ли беше тази съдбоносна светкавица? Той отмести пергамента. Не беше по силите му да тълкува божиите дела, това беше работа на папата. Стана, избърса мастилото от пръстите си и тръгна да занесе пергамента на Негово Величество. Предстоеше да му съобщи лоша новина, затова едва се тътреше към кралските покои. Хелън, игуменката на „Майзерлинг“, и дъщеря й бяха успели да избягат от тъмницата рано сутринта. Никой не знаеше как е станало, подземието се пазеше от двайсетина стражи и за да избяга човек, трябваше да ги подкупи всичките. Но ето на, вещицата се беше измъкнала. Стражите се кълняха, че не са получавали пари, и по ужасените им лица си личеше, че са искрени. Дали вещицата не ги беше омагьосала… Но пък всички наведнъж? С дъщеря й бяха изчезнали яко дим, сякаш се бяха изпарили. Никой не ги беше видял нито в крепостта, нито извън нея. Беше сигурно, че няма да ги хванат. Пък и кой ли щеше да се престраши да гони вещица?

Поне сър Лайл Клайв беше пак тук, на обичайната си служба при краля. Мисията му в помощ на лорд Гарън беше приключила. Колко обидно — вместо да се довери на него — английския канцлер, Негово Величество беше възложил задачата на този никаквец. Бърнъл си спомни свъсените погледи, които сър Лайл и Мери си разменяха, и усети как отново го обзема негодувание. Замисли се и за среброто. Тази манна небесна щеше да осигури на краля поне петстотин войници за походите му срещу Уелс и Шотландия.

Всъщност беше станало и още едно чудо: лорд Ранълф беше простил на Гарън за смъртта на сина си, дори го беше прегърнал.

Неведоми са пътищата Божии.

Животът, реши Бърнъл, е водовъртеж от възходи и падения, който не ни е съдено да проумеем. Никога.