Катрин Каултър
Наследницата на Валкорт (34)

Трийсет и четвърта глава

Гарън се разбуди от нечии меки длани, които го милваха и го възбуждаха.

— Стига, Мери, престани — измънка сънено. — Какво правиш тук, защо не си в леглото си? — Дланите го обхванаха по-плътно и той подскочи. — Хей, малката, какво правиш? Нали утре ще се женим! Марш в стаята!

— Хайде, за последно…

Лицето на жената беше скрито от косата й и не се виждаше. Устните й затърсиха мъжката му гордост и той усети топлината им.

— Боже, Мери, кога научи тия работи?

Целувките ставаха все по-страстни, почти болезнени. Гарън се изви, хвана жената за косата, повдигна главата й и се втрещи. Не беше Мери! Той седна на леглото.

— Ела при мен, Гарън. Лошо момче!

В стаята беше тъмно. Гарън грабна една дъхаща на пчелен мед вощеница и като се препъваше, хукна към огнището. Коленичи и раздуха все още живите въглени. Запали свещта и я вдигна. Пламъчето освети бяло пухкаво личице. Бланш!

Усмихваше му се, очите й блестяха, беше поруменяла от възбуда. Черната й коса обрамчваше лицето й и падаше на раменете.

Гарън осъзна, че е гол, което не беше никак хубаво — почувства се беззащитен. Спусна се към сандъка до леглото, закрепи свещта, грабна завивката от пода и бързо се омота с нея.

Бланш се засмя:

— Защо се криеш? Толкова пъти съм те виждала гол, толкова пъти сме се милвали. Какво ли не сме правили с теб…

— Било, каквото било. Всичко свърши. Утре ще се оженя в присъствието и с благословията на краля. Мислиш ли, че ще хукна по жени преди сватбата?

— А защо не? Кой ще разбере? — Тя сви рамене. Нощницата й беше лека и прозрачна като паяжина, отдолу напираха едрите й гърди. — Още не й принадлежиш — добави предизвикателно.

Той трепна. „Принадлежиш?“

— Какви ги дрънкаш? Аз да не съм жена? Мъжът си е мъж, той принадлежи само на себе си — заяви и мислено се упрекна: какви глупости дърдореше. Проклетницата го беше предизвикала…

Бланш бавно свали нощницата си и я пусна на пода — искаше Гарън да се наслади на пищното й тяло. Доколкото го познаваше, нямаше да устои на съблазънта. И той наистина изглеждаше раздвоен. Постоя така миг-два, после й обърна гръб. Идваше й да го зашлеви. Вместо това престорено се засмя, взе нощницата си и я облече. Допирът на хладната коприна й подейства успокояващо.

— Гарън, нямам и най-малко намерение да се обвързвам с теб, нека това глупаво момиче ти търпи капризите. Искам само да прекараме една последна нощ заедно.

— Не. Не мога и не искам.

— Добре. Но знай, че след време малката ти женичка ще ти омръзне и ще ме потърсиш пак. Но тогава аз ще кажа не. Така че възползвай се. Хайде де, всичко е наред.

„Наред ли?“ Нещо не беше наред. Господи, Мери! Тя крещеше, чуваха се писъците й! Гарън се уви със завивката, грабна свещта и тичешком излезе от стаята. Спъна се в Гилпин, прескочи го и му извика:

— Ела с мен!

Каменният под беше хлъзгав като лед, но той тичаше ли, тичаше. Гилпин хукна след него, без да разбере какво става.

— Къде отиваме, милорд? Защо тичаме?

— Мери — задъхано му изкрещя Гарън. — Нещо се е случило с нея!

Гилпин чу зад гърба си смях и се извърна: лейди Бланш Хауърт, облечена в прозрачна нощница, излезе от спалнята и му помаха с бялата си ръка. Притвори внимателно вратата и се отдалечи.

Тук нещо не беше наред! Той пак хукна след Гарън, като се питаше какво става. Мери… господарят?

Сякаш измина цяла вечност, докато Гарън дотича до спалнята на годеницата си. Бясно заблъска по вратата, но не получи отговор. Засили се и влетя в стаята. Вдигна високо свещта и видя, че тясното легло е празно, завивката беше на пода.

— Не може да бъде! — ужасено промълви той. — Гилпин, обличай се и търси Уейлън, началника на стражата. Кажи му, че Мариана де Лус я няма, отвлечена е!

Пребледнял, Гилпин се затича с все сила.

След по-малко от десет минути стражите на Уейлън вече претърсваха Уайт Тауър.

 

 

Кралят не искаше да се събуди. Такъв хубав сън сънуваше! Крачеше по поле, осеяно с трупове. Туниката му беше пропита с кръв, мечът му още капеше. Купища вражески трупове се валяха в нозете му. Смееше се гръмовно — бърз като вятър, силен като титан: за пореден път беше спасил Англия… В този момент чу някой да трополи в преддверието. Който и да беше този нахал, щеше да му пререже гърлото.

— Гарън? Какво става? — обади се стреснато кралицата.

Гарън дори не забеляза, че тя кърми.

— Мери, ваша милост! — извика задъхано. — Изчезнала е! Ваше Величество, събудете се!

— А, не — сънено измърмори кралят. — Имам врагове за доубиване. Хайде, млъквайте.

— Враговете са тук, милорд. — Елеонора го побутна по рамото. — Гарън има нужда от помощ. Мери е изчезнала.

Кралят се завъртя в леглото.

— Какво казваш? — измънка и се опита да си събере мислите. Мери била изчезнала? — Ама че глупост… На кого ли е притрябвала. Да не би да е избягала?

— Не, сър, не е избягала. Отвлечена е.

Гарън стоеше на прага и държеше меч. Очите му святкаха като на обезумял.

— Уейлън и стражите му претърсват крепостта. Умът ми не го побира! Кой мерзавец се е осмелил да посегне на съпругата ми?

Кралят беше човек на действието и светкавично се съвзе.

— Или Джейсън Бренан, или майка й! — отсече.

— А може и двамата. Друг няма кой да е.

— Явно някой от стражите е заспал на поста си. Кой — не знам. Уейлън ще разбере. — Кралят се замисли. — Спомена, че майка й Хелън била нещо като вещица. Дали не е направила някоя магия? Приспала е стражата и е отвлякла Мери.

— Надали. Не става с магия. В стаята усетих странен сладникав мирис, май беше нещо упойващо.

В стаята задъхано влетяха двама слуги, единият беше по долни дрехи, а другият беше навлякъл туниката на краля. Минути по-късно Негово Величество вече крачеше напред-назад из преддверието.

— Ти не си бил с нея, нали?

— Не.

В съзнанието му изплува Бланш и той стреснато се запита дали нейното посещение не е било с някаква цел.

— Тогава как усети, че става нещо нередно с нея?

Гарън преглътна, сърцето му заби лудо. Той колебливо каза:

— Не знам. Наистина не знам. Почувствах го. В един момент разбрах, че с Мери става нещо лошо. Хукнах презглава, но беше късно. Не вярвам похитителите да са стигнали далеч, стана преди малко. В преддверието се беше появил и Бърнъл — с катраненочерната нощница и с черния шал, увит около шията му, приличаше на гарван. Прозяваше се и клатеше глава.

— Има нещо гнило, милорд. Сигурно сте спали и сте се стреснали. Няма как да почувствате, че се случва нещо лошо с госпожицата. Нея ли сънувахте?

— Не съм спал. Бях по-буден и от сега.

Бърнъл го сграбчи за лакътя.

— Буден ли? Да не сте болен, че сте будували през нощта?

— Не, просто не спях. Разполагам с шестима души, а вещицата — с цяла армия. Дайте ми хора, тръгвам за „Майзерлинг“.

— Защо? Мери е някъде наблизо, няма защо да я търсиш в „Майзерлинг“. — Кралят се прозина и погледна съпругата си.

— Вещицата не е глупава — заяви кралицата. — Нали първото място, за което ще се сетим, е манастирът? Най-разумно ще е да я скрие другаде. Поне аз така бих постъпила.

— Добре, тогава ще търся Джейсън Бренан. Но не знам къде… — промърмори Гарън.

Бърнъл се прокашля.

— Помня, че преди около две години баща му, лорд Ранълф, му подари една малка крепост, Суейнс се казваше. На половин ден езда от Лондон.

Гарън кимна:

— Ако Джейсън е там, значи и вещицата ще е с него. Двамата действат заедно.

Кралят ги слушаше с недоверие.

— Осмелили са се да отвлекат едно момиче от спалнята му в кралския дворец? Нечувано…

— Така е, наглостта на тези хора не знае граници — каза Бърнъл. — Излишно е да споменавам, Гарън, че ако Мери наистина е там, ще я оженят начаса. Джейсън Бренан ще я заведе насила при първия срещнат свещеник и половин час по-късно тя вече ще е в ложето му. Боя се, че докато пътуваш, ще бъдеш изпреварен от събитията.

— Не! — отсече Гарън. — Не познавате Мери. Тя знае, че ще я спася. И докато ме чака, ще се съпротивлява. Нищо чудно да се справи и без мен.

— Любовта ви към момичето ви кара да надценявате възможностите му, Гарън — рече Бърнъл. — Мери все пак е жена. Недосетлива, неопитна, слаба. Как ще се противопостави на един мъж?

— Ха! Не помните ли как насмете онзи, който я беше заплашил с нож на връщане от Уинторп? — Гарън тихичко изруга.

Кралят се намеси:

— Бренан трябва да е разбрал, че съм я дал на теб, Гарън. Нима би дръзнал да се противопостави на решението ми?

— Ще се надява да му простите, защото ще сте пред свършен факт — промърмори Бърнъл.

Кралят изсумтя.

— Мило и драго да даде, пак няма да оставя главата върху раменете му. — Засмя се и побутна Гарън. — Хайде, момчето ми, върви да търсиш годеницата си. Дано е непокътната. Уейлън и още десет души ще дойдат с теб. Тръгвайте!

— Аз също тръгвам с вас, милорд — подвикна сър Лайл от прага. Беше готов за път, със запасан меч, през ръката му беше преметнато наметало.

Въпреки гръмките заплахи Гарън знаеше, че кралят надали би посегнал на Джейсън Бренан. Бащата на негодника, лорд Ранълф, беше негов влиятелен съюзник и верен поддръжник.

— Длъжен съм да ви известя, Ваша светлост, че ако обстоятелствата позволяват, без колебание ще убия Джейсън Бренан. Той погуби брат ми и опустоши Уеъръм, загинаха толкова много невинни хора. Ако е отвлякъл и годеницата ми, смятайте го за мъртъв. — В този момент пред очите му се появи Мери: представи си я как със списък в ръка мъдрува над поредната задача в Уеъръм. Умница беше, милата. — Знам си я аз… — каза полугласно. — Все ще намери начин да им види сметката.

След тръгването на Гарън кралят сподели с Бърнъл:

— Едно не мога да разбера: как е усетил, че нещо става с годеницата му?

— Някои хора имат силна интуиция, сър. Вашата, естествено, е ненадмината.

— Хм. Я по-добре си оправи туниката, Роби. Виждат ти се косматите пищяли.