Катрин Каултър
Наследницата на Валкорт (41)

Четирийсет и първа глава

Лондон

Малко след смрачаване ездачите минаха отвъд тежката порта и копитата на конете зачаткаха по калдъръма пред Уайт Тауър. Големият двор гъмжеше от народ, всички чакаха да разберат какво е станало.

„Какво да кажа? — питаше се Гарън. — Че съм позволил да ме упоят, сякаш съм загубен наивник ли?“

— Не я намерихме — каза лаконично.

Очакваше Арнолд и Джон да се разприказват, като пийнат, но и те си мълчаха. Били в гора, видели запустяла кула, нищо повече. Не обелиха и дума за случилото се.

Гилпин само поклати глава и съчувствено изгледа Гарън:

— Толкова се надявах да намерим Мери. Уви, не било писано.

— Помниш ли първия път, като влязох сам, Гилпин?

— Не, господарю, не сте влизали сам. Как ще ви пусна сам, всички влязохме. Повъртяхме се, не открихме нищо и си тръгнахме.

По дяволите. Гилпин ли беше луд или той самият полудяваше? Помнеше всеки миг от първото си влизане. Мрачните коридори, прилепите, странния сладникав аромат, лъхащ от пръстите на вещицата… Дали наистина се беше случило? Или беше плод на изтощеното му въображение?

Не, всичко беше съвсем ясно и истинско. Дори лъжовния свят, в който го потопи дяволската милувка на онази проклетница, беше толкова ярък и жив, че изглеждаше истински.

Той се запъти към покоите на краля и кралицата. Ако започнеше да разказва за вещици и магии, щяха да го помислят за луд. Обясни с две-три думи за изоставената кула и добави, че не са намерили Мери.

Кралицата ридаеше. Придворните дами престорено подсмърчаха. Бланш тайно му помаха с ръка, видимо зарадвана.

В Уайт Тауър се беше възцарила тишина. Всички мълчаха и се оглеждаха безпомощно.

Изтощен, Гарън заспа. В съня му се появи Мери — беше по нощница, намираше се в сърповидната стая. Протягаше ръка, стенеше и го умоляваше с неразбираеми думи. Той се мъчеше да я доближи, но някаква невидима стена го спираше. Изведнъж я чу да крещи: викаше го! Събуди се, сърцето му туптеше лудо. Мери се нуждаеше от него, викаше за помощ. Но как да я открие?

На следващата сутрин се застяга за път. С Гилпин, сър Лайл, хората му и една дузина войници трябваше да поемат към Суейнс, имението на Джейсън Бренан, намиращо се само на три часа езда в посока, противоположна на вчерашната — така беше казал Бърнъл.

Мери… Гарън беше сигурен, че не е при Джейсън Бренан, но пък Бренан трябваше да знае къде я крие майка й. Ако и там удареше на камък, щеше да се упъти към „Майзерлинг“. Щеше ли да завари там вещицата? И щеше ли да разбере къде е годеницата му?

Проливният дъжд беше спрял. Беше прекрасно утро, топло и слънчево. Тъкмо да възседне коня си, чу Гилпин да крещи:

— Стойте, господарю, чакайте! Тя е тук! Върнала се е!

— Какво? Я повтори, Гилпин!

— Тук е, господарю, върнала се е! Идва насам, вижте я!

Гарън вдигна поглед и видя Мери. Тичаше към него. Беше по нощница, отгоре беше наметнала някакъв халат, придържаше с ръка полите си и тичаше. Косата й беше разплетена и пламтеше като жарава. Да, наистина беше Мери. Плачеше, едновременно се усмихваше и с все сили тичаше към него. Той не повярва на очите си. Постоя объркан за миг, после хукна към нея. Сграбчи я и я завъртя във въздуха, после зарови лице в косата й. Да, това беше неговата Мери, от плът й кръв, сърцата им, слети в едно, биеха до пръсване. Той обгърна с длани лицето й.

— Чудо на чудесата! Ти ли си, или пак ме преследват призраци?

Топлият й дъх пареше лицето му. Мери се повдигна на пръсти и го целуна по брадичката.

— Аз съм, милорд. Дошла съм да ви омагьосам и да прекарам с вас остатъка от дните си.

Гласът й беше тих и прегракнал от вълнение. Тя продължи да обсипва с целувки лицето му.

Гарън я сграбчи, вдигна я и я стисна като обезумял. Неговата Мери! Нямаше да я даде на никого. Нямаше да я остави и за миг сама, щеше да върви по петите й. Хората се бяха скупчили около тях и ги гледаха. Сър Лайл заничаше отстрани и се усмихваше.

Гарън пусна Мери на земята и се обърна към тълпата:

— Благодаря ви. Но най-вече благодаря на Бога. Тя е тук. Когато разбера всичко, ще ви разкажа как се е върнала. — Отново сграбчи мъничката си годеница и я притисна до себе си.

— Милорд? — Робърт Бърнъл незабелязано се беше приближил до тях. — Чух, че наследницата се е прибрала. Вярно ли е? Това тя ли е? С тази коса няма как да я сбъркам, но просто не ми се вярва. Дирихме я къде ли не и ето я сега тук. Върнала се е! — Робърт Бърнъл, канцлер на Англия, за пръв път в живота си беше объркан. Вдигна поглед към небето и се прекръсти.

— Твърди, че е призрак, дошъл да ме омагьоса — извика през смях Гарън и понесе Мери сред събралото се множество.