Катрин Каултър
Наследницата на Валкорт (15)

Петнайсета глава

Гарън изпрати Бърнъл до господарските покои, следваше ги слугата Дилкин, слаб попрегърбен мъж, спокоен и търпелив, вече на години, който мъкнеше куп завивки. С облекчение, но без изненада Гарън установи, че Мери е разчистила, стъпките им отекваха в голямото помещение, сега съвсем голо. Дилкин беше свикнал да спи където завари, но гледката на студените каменни плочи не зарадва канцлера.

Гарън се върна в залата и до него седна Мигинс, Тапър стърчеше до нея.

— Изглеждате доволен, господарю.

— Да, така е.

Скоро залата щеше да е подредена и хубава — с чисти рогозки, с нови маси и пейки и с разкошен трон за него. Чу похъркването на спящите и се усмихна.

Видя, че възрастната жена изглежда неспокойна.

— Какво има, Мигинс? Тапър? Искате ли нещо да ми кажете?

Тапър и Мигинс се спогледаха. Тя кимна и дълбоко си пое въздух.

— Малко преди да почине, брат ви Артър разказваше на някакъв рицар как сте ликвидирали един убиец. Сграбчили сте го за косата, вдигнали сте го във въздуха и сте му прерязали гърлото, дори не е успял да се доближи до краля. Брат ви беше много горд с вас, милорд.

От къде беше научил за това Артър? В съзнанието му изплува спомен — той на шест, а Артър около дванайсетгодишен, баткото беше взел меч и го учеше да се бие.

— Не знаех, Мигинс. Благодаря, че ми каза.

Тя помълча и продължи:

— Брат ви като че ли не го сполетя естествена смърт. Беше жив и здрав, миг преди да умре, се смееше и прегръщаше държанката си. После изведнъж клюмна над масата. Като покосен! — Мигинс пое дълбоко дъх и изплю камъчето. — Мислим, че го отровиха.

— Но не можем да го докажем — добави Тапър.

Отровен? Брат му е бил отровен? Гарън изтръпна. Толкова истории беше чувал… за вероломно отровени владетели на Изтока, за… Смразяващи кръвта драми, тъмни и неразгадаеми. Сърцето му почти спря да бие.

— Но защо?

— Отровили са го заради съкровището — рече Тапър.

— Всички мислим, че брат ви е бил отровен, милорд. Искахме само да ви предупредим… да внимавате какво ядете и пиете.

Гарън с празен поглед се втренчи в чашата си. Би ли дръзнал някой да отрови и него? Нямаше защо. Та той дори и не беше чувал за съкровището!

Проклети сребърници! Вените на Гарън пулсираха. Той вдигна глава и видя Мери, гледаше го. Дали тя не им беше заръчала да го предупредят?

Той стана от пейката.

— Ще се пазя. Благодаря, че ми казахте.

Трябваше да сподели с Бърнъл, но в момента не можеше да събере мислите си. Щракна с пръсти и повика Мери, двамата прекосиха залата и застанаха на прага, през отворената врата проникваше хладен вечерен въздух.

„Странно момиче!“ — помисли си Гарън. Беше дългокрака и стройна, на ръст почти колкото него, стоеше изправена, с вдигната брадичка, сякаш осъзнаваше собственото си достойнство и вече не се опитваше да го крие.

Тя го последва по стълбата към бойниците на вътрешната стена. Външният зид беше величествен и могъщ, но вътрешният беше по-красив. На най-горното стъпало Гарън я хвана за ръка и я издърпа.

Тя оправи полата си и двамата вдигнаха очи към лунния сърп, изплувал над гората Глен, и звездите, обсипали небосклона. Мери си пое дълбоко дъх. Хладният нощен вятър неспокойно шумеше наоколо. Щеше да вали. Въздухът беше влажен и тежък, човек почти го усещаше върху раменете си. Тя вдъхна аромата на море и соленият вкус защипа на езика й.

— Чудя се как не са разрушили стълбите. Тези към външните стени са непокътнати.

— И аз това се питам.

Той млъкна за момент и се облегна на крепостната стена. Скръсти ръце на гърдите си и я загледа замислено.

— Сега, ако не ми кажеш истината, ще те хвърля долу. Виж, височко е. Или ще те дам на Алерик, той умее да изкопчва самопризнания. Кое предпочиташ?

— Губите си времето, сър.

Така ли? Гарън едва не се разсмя, като го чу. Тя май не се страхуваше от него. Или беше от хората, които едно казват, а друго вършат. Или й беше все едно. Нямаше как да разбере.

Той й подаде ръка. Тя се поколеба, но я пое. Докато вървяха по дъсчената платформа зад бойниците, Мери твърдо реши да не се издава. Тя беше наследница на Валкорт, а той — човек на краля. Лоялността му към Едуард щеше да надделее. Кралят можеше да не я омъжи за Джейсън Бренан, но щеше да й избере съпруг, удобен за него, мъж, който да му донесе полза — било с пари, било с подкрепа и влияние. Щеше да я продаде точно както се канеше да стори това и майка й.

Добре, но нали така се правеше откак свят светува? Бракът служеше да увеличи богатството, земите и властта, беше само стратегически съюз — ни повече, ни по-малко. Потръпна от мисълта, че ще я превърнат в стока. Не искаше да се връща във Валкорт, не и сега, не искаше безропотно да преклони глава и покорно да се остави да нахлузят хомота й. Не.

Тук, в Уеъръм, се чувстваше добре. Тук означаваше нещо. Беше горда и доволна от работата си, хората я уважаваха и я зачитаха. „Моля те, господи, нека да остана тук още малко, поне половин месец, после да става каквото ще.“ Е, не точно каквото ще, но не вървеше да се пазари с Всевишния.

Запита се дали в Уеъръм бяха останали живи строители, дърводелци или ковачи.

Все едно… да му мисли Гарън, тя сигурно нямаше да е тук за дълго.

— Губя си времето, значи?

Мери вдигна глава и го погледна, силуетът му едва се различаваше в сумрака. Как мъжки се беше разправил със сър Холрик! Щеше да го посече, ако мерзавецът не си беше плюл на петите. Беше суров воин, който чакаше да чуе от нея истината. Гледаше я търпеливо, но изпитателно. Беше трудно да избяга от погледа му. Ни в клин, ни в ръкав й хрумна, че очите му са сини като лятно небе.

— Оставете ме на мира, сър. Искам да си гледам работата. Утре с Пейли ще правим сламеници, един ще е за вас. — Тя се смръщи. — Толкова сте млад.

— Не чак толкова. Скоро навърших двайсет и четири, вече ти казах.

— А колко годишен беше брат ви?

— Артър беше само шест лета по-голям от мен, твърде млад, за да си отиде от този свят. И ти ли като Тапър и Мигинс мислиш, че са го отровили?

— Не знам.

Лицето й доби съсредоточено изражение. „Хайде, лъжи гладко и убедително!“ — рече си тя.

— Не бях в залата, когато се е случило. Бях в кухнята, знам само онова, което разправяха хората.

— Не увърташ добре, нужни са ти още упражнения. Ти каза на Тапър и Мигинс да ме предупредят, нали?

— О, да, разбира се. Ако брат ви е бил отровен, редно би било и вие да се пазите. Имате ли други братя или сестри?

Странен въпрос.

— Благодаря, ще бъда внимателен. Освен мен и Артър са се родили още трима сина и две дъщери, но всичките са починали.

— Животът често е суров — промълви Мери, — особено към по-малките.

„А и май към всички…“ — помисли си.

Той спря и двамата се взряха в Северно море, блеснало под луната. Под тях беше фаталната скрита порта, през която се бяха вмъкнали нападателите на Уеъръм. Мери неочаквано изтърси:

— Толкова сте силен, милорд!

Тъмната му вежда отново се повдигна:

— Млад и силен?

— Да, няма защо да иронизирате.

— Хм. Ти какво, май се опитваш да отвлечеш вниманието ми?

— Не, казвам истината. Не е комплимент, а факт.

— Други факти?

— Ухаете приятно.

По лицето му пробяга усмивка. Той сви рамене:

— Просто съм чист, нищо повече. Това ли ми е най-хубавото?

— Има и друго, но ако го кажа, ще се възгордеете. Слушайте, наум съставих списък на всичко, което трябва да се свърши в Уеъръм. Ако Робърт Бърнъл ми услужи с парче пергамент, ще го запиша и ще ви го дам.

Гарън се вгледа в ниските облаци, които скриваха луната и на валма прииждаха над водната шир. После се извърна и й хвърли бърз поглед:

— Макар роклята ти да не е по мярка, изглеждаш добре. И теб си те бива. И ти си млада и хубава.

Мери поклати глава. Тя — хубава?

— Косата ти е сплетена, макар още да не си омъжена. Харесват ми плитките ти… три са, нали?

Тя машинално докосна косата си.

— И баща ми ги харесваше.

— Къде спеше, преди да дойде Демонът?

— В малката стая, отредена за баща ми.

Той безпомощно махна с ръка.

— О, боже, колко си хитра. Кога най-сетне ще ми кажеш истината? Кога ще разбера коя си? Кога си дошла? Как дойде и оцеля? Защо криеш, вече не е ли все едно?