Катрин Каултър
Наследницата на Валкорт (13)

Тринайсета глава

Беше облачно и хладно, но не валеше.

Гарън потри ръце и каза на Тапър да пази входа (при което старецът само сви мършавите си рамене). Разположи по бойниците новото подкрепление и разпореди мостът да се спусне, а решетката да стои вдигната. До края на деня в крепостта дойдоха две дузини изнемощели и дрипави хора от околността, в двора миришеше вкусно, мечовете стояха прибрани в ножниците, разговорите бяха оживени, тук-там се чуваше дори смях: звуците на надеждата. Гарън внезапно осъзна, че надеждата може да е напълно осезаема — сякаш витаеше във въздуха.

Върнаха се и дузина войници, също ранени. Мери почисти и превърза раните им, а Гарън подробно ги разпита, но не узна нищо ново.

Алерик разпредели хората и им даде работа според занаятите им.

Гарън най-много се зарадва на една млада жена, която пристигна с две деца, вкопчили мръсните си пръстчета в ръката й, съпровождаха ги три изпосталели кучета. Жената се казваше Илейн. Съпругът й беше успял да изведе семейството в гората и се беше върнал да се бие в крепостта.

— Повече не го видяхме — тъжно промълви вдовицата.

Дано поне Тапър или Мигинс знаеха къде е вечното му жилище. Докато Гарън разговаряше с младата майка, Мери даде мляко на децата и кучетата, беше от козата, която кралицата беше изпратила.

— Айво, Еръл, как да кръстим това добро животно? — обърна се към момчетата.

— Ерик — рече Айво, — като баща ми! Лошите го убиха. А мама плака ли, плака. И Еръл, нали е малък, също плака. Аз не… нали съм мъж. Мъчно ми е, но не плаках.

— Добре, ще се казва Ерик.

Писано било на козата да доживее остатъка от дните си с мъжко име.

Илейн, в чиито подпухнали бледи очи страхът и тъгата бавно отстъпваха, чу какво каза Айво. Обърна се към Мери и се поклони:

— Благодаря ви, ваша милост. Мислех, че ще умрем, но, слава богу, размина ни се. Видяхме лорд Гарън и хората му да ловуват в гората, обаче от страх не се показахме. А бяхме тъй гладни и премръзнали! После видяхме натоварените мулета. — Тя въздъхна и притисна момчетата до себе си. — И кучетата ни последваха. Добре са сега, с пълни коремчета. Толкова съм щастлива, че се върнахме! Гледам колко са одрипавели всички. Шивачка съм и ако има плат, ще скроя дрехи. Виждам, че и Талия е тук, и тя умее да шие. Бог да прости мъжа ми… — тя преглътна — беше добър човек.

Мери леко я докосна по рамото. „Ваша милост?“ Трябваше веднага да я поправи.

— Ще ти потърся плат и игли, но първо се нахранете и се съвземете, ти и момчетата.

Тя се наведе и потупа едно от кучетата. После прерови всички денкове. Три мулета бяха натоварени с храна, в други вързопи имаше семена и подправки, кълбета вълнена прежда и куки за плетене. Бяха им пратили ябълкови и крушови фиданки и дори розови храсти за засаждане, с грижливо увити във влажни кърпи корени. Мери почти се просълзи от вълнение.

Намери свещи и си затананика бодро. Но не откри сапун. А нямаше нищо по-належащо от това да се изкъпят, някои тук май не се бяха къпали от рождение.

Крепостта жужеше като пчелен кошер. Сър Лайл и хората му отидоха на лов, войниците на лорд Артър им показаха местността и леговищата на дивеча. Мъжете бяха отишли в гората Глен да секат дървета, от които щяха да измайсторят легла, пейки и маси за трапезарията.

Мери наля на Робърт Бърнъл от сладкото червено вино, донесено от пратениците. После наля и на Гарън в една от дървените чаши, подарък от кралицата. Той пък й подаде парче сапун, малко като мидичка.

— Само това остана. Чух, че ти трябвало.

Тя чаровно му се усмихна. Беше го видяла да се къпе на кладенеца.

Взе парченцето сапун и захласнато се втренчи в него, сякаш гледаше скъпо украшение. Той се засмя.

— Пробвай някоя рецепта за ароматен сапун. Като този, нося го от Марсилия. Правели го от лавандула, зехтин и пепел, така ми казаха.

— Знам, ползвала съм марсилски сапун.

Гласът й трепна, беше се изпуснала. Побърза да наведе глава и промълви:

— Ухае на лавандула. Ще се опитам да намеря, но ако няма, ще сложа розмарин. Ще видя какво мога да направя. „Дано само не ме заразпитва!“ — добави наум.

Въпросите напираха в него, но, слава богу, той само кимна.

— Ще трябва да съкратя списъка си. Благодарение на краля останаха малко неща за пазаруване. Чух, че Робърт Бърнъл си тръгва утре — добави тя.

— Хубаво е, че баща ти те е научил да четеш и да пишеш.

Мери кимна в знак на съгласие. Спомни си часовете при отец Къстъс. Баща й го беше предупредил да не споменава за уроците пред майка й. Защо, запита се тя, както хиляди пъти се беше питала през детството си, майка им толкова ги мразеше — нея и баща й?

Тръсна глава, сякаш за да прогони спомена.

— Можете да разчитате на мен, сър. Напълно.

Да разчита на нея ли? За какво? И слепец би видял, че лъже. Той понечи да каже нещо, но един от хората му го прекъсна с въпрос и го разсея.

Цял ден в залата имаше пищно угощение. Хората на сър Лайл донесоха елен, фазан и яребица, други бяха уловили риба. Дъсчените маси се огъваха под подносите с месо и с печена риба, задушен лук с моркови и сладки сушени плодове от провизиите на кралицата.

— Вижте, вижте! — извика по едно време Гилпин и посочи четирима мъже, които внесоха в залата нова-новеничка маса и две пейки. Всички заръкопляскаха, макар и да нямаха привилегията да седят на масата.

Какъв пир беше!

Ядоха, пиха и се веселиха. Погледът на сър Лайл блуждаеше из залата, когато изведнъж срещна очите на Мери. Тя усети как нещо в изражението му внезапно се промени. Но какво?

Той се намести в края на масата и я погледна пак. Вместо при Гарън Мери беше седнала на земята до Мигинс. Лайл учудено вдигна вежда. Мислеше я за съпруга на Гарън, но явно момичето беше от низш произход и сигурно му беше любовница. Той загуби интерес.

Мери не докосваше пълните блюда. Беше прекалено уморена и превъзбудена, не й беше до ядене. Чувстваше се странно. Във Валкорт уж надзираваше жените, но те се трудеха толкова сръчно и всеотдайно, че работата вървеше от само себе си. Всички се грижеха за малката господарка и я пазеха.

Тук, в Уеъръм, беше съвсем друго. За пръв път в живота си беше истински необходима на хората.

Погледна Гарън, който дъвчеше къс еленско и кимаше на Робърт Бърнъл, и осъзна, че животът й наистина коренно се е променил. Този красив мъж караше сърцето й да тупти по-бързо. Беше тъй силен и млад! Беше свикнала да се подчинява на баща си и с радост би приела да се подчини и на Гарън, знаеше, че ще е нежен с нея, макар мъжете да бяха диви и властни същества, такава беше природата им.

Гарън си взе от задушените зеленчуци и потърси с поглед Мери. Видя я облегната на мършавото рамо на Мигинс, беше сладко задрямала. Той се намръщи. Редно беше да я покани при тях на масата — след толкова труд си го беше заслужила. Но нямаше кога — Бърнъл не преставаше да му дава наставления, уж от името на краля, но беше ясно, че са негови собствени. Той отпи глътка сладко вино и реши поне за малко да не мисли за нищо, поне за мъничко.

Бърнъл продължаваше да се пита как незаконна дъщеря на свещеник е успяла да си спечели такова уважение. Сдъвка един морков и подхвърли:

— Виждам, че онази девойка седи при прислугата. Като се замисля, там й е мястото.

„Съвсем не й е там мястото“ — помисли си Гарън.

— Седнала е далеч от нас, за да не чува млясканията и оригванията ни.

Бърнъл не се засмя, тъй като нямаше чувство за хумор.

— Незаконна дъщеря на свещеник… — промълви замислено. — Удивително е колко ласкаво я приемат хората — дори и когато им се кара, никой не мърмори, никой не й противоречи…

Гарън кимна.

Бърнъл се запита къде ли ще го устроят да нощува. Изгледите не бяха розови: май щяха да го оставят да спи на масата с всички тези хора, хъркащи наоколо. Откъдето и да го погледнеше, нямаше да е приятно.

Гарън се изправи и вдигна чашата си. Глъчката секна и в залата се възцари тишина. Той извика:

— Нека от сърце и душа благодарим на милостивия ни владетел Едуард Първи, крал на Англия. Бог да го пази! Да властва дълго над гордата ни и величава родина!

Залата се изпълни с възторжени възгласи. Нямаше чаши за всички, затова някои вдигаха наздравица с черпак, който си предаваха. Събудена от глъчката, Мери се огледа и първата мисъл, която й хрумна, беше да включи в списъка и дървени чаши. А, да, и бира — знаеше как се вари бира. Отпи глътка, когато дойде нейният ред, и реши, че може да приготви много по-хубава.

Гарън вдигна чаша:

— Ще оцелеем. Ще възродим Уеъръм. Ще съберем сили и ще убием омразния ни враг, Черния демон. А, да, и ще изкупим всички чаши от пазара в Уинторп, обещавам ви.

Отново избухнаха възгласи, този път придружени със смях. Развеселена, Мери отпи яка глътка, когато черпакът стигна до нея за втори път.

Бърнъл се обърна към Гарън:

— Мой дълг е да ви придружа до другите ви две крепости, Фърли и Радсток.

Гарън кимна.

— Всъщност кралят заповяда да го направя. Възможно е Демонът да ги е завзел или да ги е разрушил. — Бърнъл оглозга една кост и я хвърли на кучетата. — Знам, че съм нужен в Лондон, но сме длъжни да проверим дали всичко е наред. Така ми заръча кралят, той ще реши какво да прави, ако крепостите са пострадали.

„За какво намеква?“ — запита се Гарън и промърмори:

— Възможно е Черният демон да е шотландец. Кралят отдавна се кани да направи на пух и прах Шотландия. Е, сега ще има чудесен повод. Ще изпрати войски с развети знамена, дори сам ще ги предвожда.

Бърнъл повдигна вежда:

— Ваша милост, искрено се надявам да няма ирония в думите ви.