Катрин Каултър
Наследницата на Валкорт (24)

Двайсет и четвърта глава

Всичко тежко и желязно от кухнята се разграби — съдове и ножове. Талия сграбчи гребло и хукна след останалите. В двора се събра настръхнала армия от жени и мъже — работници, въоръжени с дъски, чукове, бухалки, тенджери с дълги дръжки и ножове. Всички тръпнеха от възбуда. Малкото истински войници се бяха събрали при стълбата за бойниците, гледаха нагоре и чакаха заповед от Алерик.

Отдръпнаха се, за да направят път на Мери. Тя изтича нагоре по стълбата и застана до Алерик на дъсчената платформа зад крепостната стена. Взря се надолу и видя сган от трийсетина души, водени от висок мъж с бляскава ризница върху черен плащ, беше възседнал катраненочерен жребец. Тя изстина. Черният демон!

Страхът пропълзя като отрова в тялото й. Едно беше да говориш пред жените, друго беше да зърнеш очи в очи страшилището. Защо бяха дошли пак? Какво искаха? Среброто? Значи бяха разбрали къде е скрито, затова пак бяха тук!

Войниците в Уеъръм бяха не повече от петнайсетина, останалите мъже бяха работници. Но всички щяха да се бият на живот и смърт, тя го знаеше. Както и жените. Обърна се и ги видя, скупчени в двора, стиснали оръжия, очите им блестяха, по лицата им се четеше мрачна решителност. Мери се почувства горда, че е жена.

Войниците все още стояха долу. Какво ли беше намислил Алерик?

Мостът беше вдигнат, а решетката — спусната. Слава богу, че беше още рано и не бяха извели добитъка, разбойниците щяха да го изколят.

Мери вдигна глава. Паниката й беше преминала.

До Алерик се беше снишил Хобс. Пропълзя тихо и повика войниците да се качат. Един по един те притичаха нагоре по стълбата и пълзешком заеха места по амбразурите. Колчаните им бяха пълни, а лъковете — с обтегнати тетиви, готови да обсипят със стрели неприятелите. Алерик се обърна към Хобс:

— Само трима са с доспехи. Няма и кой знае колко стрелци, десетина най-много, строили са се зад конете. Целете хората и пазете животните — ще ни трябват по-късно.

Алерик не смяташе да отпъжда Мери. Кимна й, за да я окуражи, и промърмори по-скоро на себе си:

— Не е кой знае каква армия… Кучи син. Лесно ще му видим сметката.

После изражението му изведнъж се промени. Лицето му застина в свирепа усмивка, той се изправи на бойницата и изкрещя тъй, сякаш искаше да срути зидовете:

— Кои сте вие и какво искате?

Мъжът на черния кон извика:

— Чухме за нещастието, сполетяло Уеъръм. Вие ли сте последният защитник на тази руина и кое е момичето до вас? Чухме, че всички девойки били отвлечени. Има ли вътре болни… сакати… немощни? Пуснете ни и ще ви нахраним. Идваме с добро.

Алерик се обърна към Мери:

— Да му се не види, срещал съм този човек. Виждал съм и коня му, познах го по четирите кичура на копитата. Но не знам как се казва. Налетяхме на него в гората Кландър на път за Уеъръм. С още трима мъже бяха отвлекли някакво момче. Гарън го освободи, дуелира се с похитителя, но онзи се изплъзна, негодникът. И ето го пак тук. Дали не е Черният демон? Или слугата му?

Мери също беше познала гласа и коня на пришълеца. Но тя знаеше и името му, както и името на господаря му. Знамето на същия този господар се вееше в ръцете на оръженосеца — черни орли над купчина кости. Флагът на Джейсън Бренан!

Трябваха й няколко мига, за да се успокои. Всичко беше наред. Сър Холрик само щеше да точи лиги пред дебелите зидове на Уеъръм.

— Ще му кажеш ли, че си го познал?

Алерик поклати глава.

— Не. Гарън ме е учил да действам с изненада. Ще изчакам следващия ход на противника. — Лицето му пак доби свиреп вид и той изкрещя: — Няма да ви пусна! Вие опустошихте това прекрасно място. Вие изклахте мъжете и отвлякохте жените, вие ограбихте покъщнината. Вие скитахте из околните гори и ни дебнехте. Искахте и шепата останали живи да измрат от глад. Няма да ви дадем шанс този път!

Сър Холрик извика:

— Никога досега не съм бил тук. Моят господар, графът на Ексмаут, чу за сполетялото ви нещастие и ме прати при вас. С лорд Артър бяха много близки. Като чу за случилото се, графът се покруси и ме прати тук на помощ.

— Празни приказки — каза на Мери Алерик. — Ясно е, че Черният демон не знае за връщането на Гарън в Уеъръм. Пратил е тези тук, мислейки, че ще заварят неколцина изпосталели дрипльовци или дори призрачна крепост, пълна с разлагащи се трупове.

— Мислиш, че са дошли, защото са узнали къде точно е скрито съкровището?

— Сигурно.

Алерик се обърна и огледа двора, където се беше сбрала цяла тълпа — мъже и жени, въоръжени с ножове и бухалки, колове и чукове. Свъсените им погледи хвърляха искри. Тълпата беше като свит на кълбо див звяр, въздухът сякаш беше изпълнен с мрачна решителност. Нямаше страх — лицата бяха изопнати, главите — вдигнати.

Кое беше чудото, превърнало този кротък народ във войска? Алерик разбра — причината беше гласът на Мери.

— Който и да е негодникът, не е добър лъжец — каза й. После се надвеси навън и извика: — Графът на Ексмаут? Приятел на лорд Артър? Не съм го чувал. Хубаво, че иска да ни помогне, но къде е помощта? Не водите ли мулета, натоварени с храни, с покъщнина?

— Оставили сме ги да пасат в гората Глен. Кое е момичето до вас? Изглежда ми познато. Как се казва?

Мери се вцепени. Алерик погледна надолу и извика:

— Тя е незаконна дъщеря на един свещеник. Няма откъде да я познавате.

— Като я видя отблизо, ще разбера. Само ме пуснете.

Мери се извърна и закри лицето си с наметалото.

Алерик изкрещя:

— Как ще ви пусна, за глупак ли ме мислите? Какво, искате да довършите клането ли? Махайте се! Този път и задната порта е залостена. Не ни трябва помощ от графа на Ексмаут. Вървете си!

Сър Холрик се извърна и едва забележимо даде знак. Изсвистя стрела и прелетя на косъм от Алерик, но той вече се беше снишил и беше дръпнал Мери на безопасно място до себе си.

Тя се разтрепери като лист, не можа да се сдържи — това, че сър Холрик я беше познал, и стрелата, която за малко не прониза в сърцето Алерик, й дойде твърде много. Господи, ами ако го беше уцелила?

Сър Холрик изкрещя:

— Проклет идиот, пусни ни да влезем! Не сме дошли на разходка, трябва да изпълним заръката на господаря си. Не ни ли пуснеш, мисли му! С теб е свършено!

— Питам се дали графът на Ексмаут изобщо знае, че сте тук, сър! — извика Алерик, като се прикриваше зад бойницата. — Я ми кажете името му?

Изсипа се дъжд от стрели. Алерик закри с щита си Мери, вдигнаха щитове и войниците, приклекнали на дъсчената рампа зад бойниците. Той тихо им разпореди:

— Не мърдайте. Рано е. — Притаи се като котка, без да откъсва очи от нападателите. Слава богу, никой от защитниците не беше пострадал. Тук-там тихо се чуха солени ругатни, които го развеселиха и го окуражиха отново да се провикне: — Какво ще правите, като свършите стрелите? Казах ви, този път задната порта е залостена. Какво, ще преплувате рова ли? Или ще се изкатерите по стената? Няма да стане, откажете се. Много сме, ще ви изколим до крак. Не ни е грижа за вас. Махайте се!

— Повтарям, нямаме нищо общо с плячкосването на Уеъръм. Изпълнете волята ми или ще ви обсадим. Държим ви в капан, няма мърдане. Една седмица и ще умрете от глад. Не ме карайте да го правя! Пуснете ни и ще ви пощадим, ще ви дадем всичко, което носим. Опъвате ли се, с вас е свършено.

— Кажете ми какво търсите!

— Търсим заграбеното от лорд Артър, нищо повече!

— Лорд Артър е мъртъв, знаете го. Търсили сте съкровището и не сте го открили. Защо сте дошли пак? Какво искате?

— Кракът ми не е стъпвал тук! Всичко, което знам, съм го чул от други. Пусни ме да вляза, пън такъв! Взимаме среброто и си тръгваме.

— Кой ви каза, че тук има сребро?

— Не е твоя работа. Пусни ни!

— Тъй ли? Значи ви мина желанието да ни храните. Я по-добре си кажете името!

Сър Холрик щеше да се пръсне от яд.

— Не си играй с мен, спусни моста, нещастнико!

— Е, няма да изкопчим името му… — Алерик се обърна към стрелците. — Давайте!

Те се изправиха като един и стреляха едновременно. Трима конници се строполиха на земята. Сър Холрик оцеля, но една стрела одраска шията му. Отдалеч се видя как шурна кръв и обля доспехите му.

Той грозно изруга, заплаши с юмрук Алерик и даде знак на хората си да стрелят, но те се бяха разбягали. Без стрелци рицарите бяха безпомощни. Без да чакат подкана, те обърнаха конете и препуснаха през пустошта, през облаците прах изсвистяха нови десет стрели, тропотът на копита се смеси с проклятия, стонове и дрънчене на ризници.

Мери изпрати с поглед отстъпващите нападатели, сър Холрик яздеше най-отпред и притискаше с ръка раната си. Защо не беше дошъл Джейсън Бренан? Нали той беше Демонът? И от къде бяха разбрали къде е скрито съкровището?

Войниците на Гарън бяха наскачали и ругаеха отстъпващите нападатели.

Алерик тупаше хората по раменете и ги хвалеше, сбралите се в двора избухнаха с френетични възгласи.

Мери го прегърна.

— Справи се отлично, Алерик. Какъв гениален план! Атаката ви беше като гръм от ясно небе. Победихме, прогонихме ги!

Алерик гледаше объркано, не беше свикнал да го хвалят. Усмихна се глупаво и несръчно потупа Мери по гърба.

Мигинс извика:

— Браво, Алерик, страшен си! Как ме е яд, че не съм по-млада — щях да ти пристана!

Избухна смях, двама от стрелците едва не паднаха от платформата.

Само сърцето на Мери остана свито. Чувстваше се обречена. Сър Холрик я беше познал и вече знаеше къде е.

— Забеляза ли знамето в ръката на оръженосеца? — попита тя Алерик.

— Да. Но никога не съм го виждал.

„Е, хайде, време е да изплюеш камъчето“ — рече си Мери.

— А аз съм го виждала.

— Този с черния кон твърди, че ви познава. Чудя се от къде. Кажете ми чие е това знаме и на кого служат негодниците.

— На Джейсън Бренан. Това е флагът му с черни орли и кости.

— Джейсън Бренан… Познавам го. Знае го и Гарън. Но откъде сте сигурна, че знамето е негово? Значи Черният демон е той, така ли?

— Да, така излиза. А предводител на днешната пасмина беше сър Холрик, дясната ръка на Бренан.

— Разкажете ми всичко, което знаете, моля ви.

— Знам, че Джейсън Бренан е негодяй. Алчен, амбициозен… Колкото до сър Холрик, той е корав човек и е твърде решителен.

Относно това нямаше никакво съмнение.

— От къде познавате тези хора, Мери?

Тя трескаво взе да мачка крайчеца на роклята си.

— Моля те, Алерик, нека първо го споделя с Гарън. Моля те!

— Толкова ли е сериозно?

— Май… да.

Алерик я изгледа. Лицето й беше бледо като пухкавите облаци над главите им. Тя свали качулката си и огнените й коси грейнаха.

— Онзи ви позна по косата, нали?

Тя не отговори. Алерик въздъхна:

— Обещайте, че ще разкажете на Гарън всичко: коя сте… от къде познавате тези хора… Господарят трябва да знае истината.

— Обещавам. Крайно време е. Иначе мога да навлека на Уеъръм доста неприятности.

— Няма страшно. Вече разбрах кои са враговете ни и не ме е страх от тях. Само не знам коя сте вие. Ще ми кажете ли?

— Да, Алерик. Но не сега. Историята е дълга и заплетена.