Катрин Каултър
Наследницата на Валкорт (43)

Четирийсет и трета глава

Гарън и Мери вървяха един до друг край бойниците на крепостната стена, долу се разстилаше Лондон. Слава богу, Темза беше далеч и вятърът не носеше зловония.

Гарън промърмори:

— Жалко, че сватбата се отложи. Поне времето е хубаво…

Въздухът беше чист и свеж и вятърът ласкаво милваше лицата им. Мери се облегна на една от каменните амбразури. Гарън се загледа в нея и отбеляза:

— Не си носила косата си разпусната досега.

Тя помълча малко и се усмихна.

— Защо, не ти ли харесва?

— Харесва ми. — Той улови един кичур и го погали. — Но те харесвам и с плитки. Много са палави.

— Хайде, кога ще ми правиш масаж?

— Страхувам се, че ако започна, ще потвърдя най-лошите опасения на Негово величество. Макар да не ми се удава много, гледам да се държа на положение. Утре ще се масажираме. — Той обгърна с длани лицето й. — Винаги съм те харесвал, Мери. Дори и когато ми се е искало да те напляскам. Толкова си умна, толкова неща знаеш и умееш. Ще се грижиш добре за Валкорт и за Уеъръм… — Замълча, загледа се в града, разстилащ се пред тях, и добави: — Толкова треперих за теб, докато те нямаше. Какво ли не бях готов да дам, за да те върна, щях да се съглася и на сделка с дявола. На тръгване от кулата вече се бях простил с теб, мислех, че няма да те видя повече. Зарекох се, че ако бог е милостив и отново ни събере, няма да се отделя от теб, никога. Искам да си с мен до залеза на дните ми. Двамата с теб ще основем династия.

Тя вдигна очи към него.

— Означава ли това, че ме обичаш?

Той се посмръщи.

— Мисля, че любов е високопарна дума, измислена от бардовете за пред сълзливата им дамска публика. Ще го нарека вярност. Знай, че от тук нататък ще съм ти верен до гроб.

— Щом думата ти е чужда, няма защо да ми я казваш. Обич… Винаги съм обичала майка си, по-точно щях да я обичам, ако не ме беше изоставила. Но това, което изпитвам към теб, е съвсем различно. Аз също искам да съм ти вярна, винаги. — Докосна бузата му и го погали. Гарън отскочи като наелектризиран. Хвана ръката й и я отмести. — Така направи и тя!

— Коя?

— Майка ти. Погали ме и втри нещо в кожата ми.

— Чуй ме, Гарън. Ако го е направила, то е било само за да ме предпази. Страхувала се е, не те е познавала. Аз така и не успях да я убедя, че с теб сме създадени един за друг.

Той поклати глава.

— Вещицата не се страхува от нищо, скъпа. Чакай, ти нали каза, че си се събудила в някаква сърповидна стая. Опиши ми я.

Мери вирна носле и го изгледа. За щастие не със същия кокетен поглед, който беше хвърлила на краля — иначе той щеше да я обладае още тук.

— Приличаше на лаборатория. Изглежда, майка ми прекарва там повечето от времето си, чете, пише, прави опити. Имаше цяла купчина пергаменти, сигурно са били нейните.

— Имаше ли килим на пода?

Тя се вгледа в далечния лабиринт от тъмни улички и сгушени една в друга къщурки.

— Не помня. Странно, но не помня. Може би действието на упойката още не е преминало.

— Каза ли ти къде си?

Мери поклати глава.

— Отначало мислех, че съм в манастира „Майзерлинг“. Но обратният път до Лондон отне не повече от три часа, значи не съм била там. Хората, които ме доведоха, ме оставиха пред крепостната порта и офейкаха. Точно под нас, ей тук, долу, ме оставиха.

Гарън погледна и видя Уейлън, заобиколен от цял куп хора, обясняваше им нещо, а те внимателно го слушаха. Уейлън беше мъж на място, дано отвличането на Мери да му се разминеше без последствия.

Както вървяха нещата, май щеше да излезе, че Мери е била в черната кула на вещицата. Гарън потръпна. Облегна се на крепостната стена и каза:

— Нещо не ми е ясно. Майка ти е искала да те продаде на Джейсън Бренан, за да пипне съкровището. Защо започна да я защитаваш? Каквато и да е причината да те върне тук, тя не е благотворителна. И да ти е казала нещо от този род, излъгала те е.

— Да ти призная, и аз се боях от нея. Мразех я. Но като ми обясни всичко, й простих.

— Какво толкова ти каза?

— Питах я за Уеъръм и за Демона, изобщо не ги беше чувала. Каза ми, че Джейсън й предложил много пари за мен, което било добре дошло. А и Джейсън и се видял свестен. Нима има нещо необичайно в цялата история? Тя ми е майка все пак…

— Друго какво ти каза?

— Че баща ми не й давал да ме вижда и че много съм й липсвала. Чула, че баща ми иска да ме омъжи за някакъв стар граф, и решила, че Джейсън Бренан все пак е за предпочитане. Разстрои се, като й казах какво е сторил Джейсън на Уеъръм.

Гарън слушаше и не вярваше на ушите си. Неговата малка умница редеше като папагал някакви небивалици. Вещицата й беше направила магия. Той се вгледа в Мери. Все едно. Важното беше, че тя беше тук и че отново бяха заедно. Докосна с пръст бузата й.

— Ако знаеш как само се зарадвах, като те видях. Гилпин още не се беше доизказал, и ти вече беше в обятията ми.

Лъчезарната усмивка на Мери тутакси заличи мислите му за вещицата и за сребърното съкровище, още малко и щеше да забрави дори името си. Наведе се, обгърна с длани страните й и лекичко я целуна. После я притисна към себе си и зарови лице в косата й… ала внезапно се дръпна:

— Косата ти има различен мирис.

— Как различен?

Той улови няколко кичура и ги приближи до лицето си.

— Не ме бива много по миризмите, но миришеш различно, сигурен съм.

— Мислиш, че майка ми ме е къпала?

— Имаш ли такъв спомен?

— Не. Събудих се в тясно легло, стаята беше топла. Чакай, може наистина да ми е мила косата. Или да ме е къпала? Сигурно, щом миризмата е различна. Помниш ли каква точно беше предишната?

— Беше сладка и хубава. Дъх на билки. А аз исках да заровя глава в кока ти и да си играя с плитките ти. Сега и тях ги няма…

Тя прехапа устната си — и това не беше правила досега. Надигна се на пръсти и го целуна.

— Едва тия дни забелязах колко млада и красива е майка ми. Та тя ми е като сестра! Досега…

— Какво досега?

Мери само поклати глава.

— Ти нали скоро я беше виждала? Нали майка ти беше дошла във Валкорт след смъртта на баща ти? Тогава не забеляза ли, че е хубава?

Мери объркано потърка челото си.

— Да… май да.

— Аз също я мислех за красива, докато не разбрах какво зло се таи в душата й. — Гарън вдигна ръка, защото видя как Мери настръхна. — Няма нужда. Недей. Няма да променя мнението си за нея. Онзи ден ме попита дали намирам прилика между вас. Отговорих отрицателно. И досега съм на това мнение. — Той позамълча, после добави: — Понякога си мисля, че тя всъщност не е нито млада, нито хубава. Просто е направила така, че да я видя с други очи. Както направи и ти, Мери… Все по-често се питам кое от нещата, които виждам, е лъжовно, и кое — истинско. Влязох в кула, в която гореше огън, макар и да не разбрах откъде излиза димът. Като влязох за втори път в същата кула през същия ден, беше по-запусната и от Уеъръм. Къде е истината? Има ли нещо, свързано с майка ти, което да е истинско? Или тя цялата е една лъжа? Илюзия, привидение? — Той смръщено се загледа в далечината. — Чудя се какво ли крои пак. И дали ти изобщо си била с нея в кулата.

За негова изненада Мери не пожела да му противоречи. Усмихна се и рече:

— Кой знае, може и аз като майка ми да не остарея. Ти ще си уморен и прегърбен, а аз ще съм си все така хубава.

Гарън обаче не се засмя. Не му беше до шеги, твърде много му се беше струпало.

— Тя може и да ти е майка, но няма право да живее, не и след онова, което е вършила.

— Не знам. Бях сляпа, обаче сега проумях много неща. Трябва да й простиш, Гарън. Какво толкова ти е направила?

— Как какво? Ами Джейсън Бренан, Артър и съкровището? Тя е дърпала конците на Джейсън Бренан, сигурен съм. Ако ти можеш да й простиш — добре, твоя си работа.

— За разлика от теб не виждам никаква вина — каза твърдо Мери, личеше, че е раздразнена. — Джейсън е действал по своя воля. Предложил е пари, да. Но те са били компенсация за зестрата ми. Къде е тук вината на майка ми? Ако ще убиваш някого, нека е Джейсън. Защо ще посягаш на майка ми?

— Него със сигурност ще го довърша. Ще го убия, задето отрови брат ми. Чудя се обаче дали отровата не е била приготвена от майка ти. Ако двамата с Джейсън не се бяха полакомили за парите, нямаше да се стигне до тук. Явно са мислели, че лесно ще докопат плячката. Но са се излъгали. — Той се намръщи: — Вещицата трябва да си плати! Кралят ще настоява.

— Искаш да я убиеш, тъй ли?

Излишно беше да усуква.

— Да. Тя е опасна, Мери. — Не беше никак лесно да й го обясни. — В майка ти има някаква тъмна сила. Никой и нищо не може да я спре. Няма да се успокои, докато не сложи ръка на съкровището.

— Мисля, че отдавна се е отказала, вече не вярва в съществуването му.

— Защо? Някой й е казал нещо ли?

— Не знам. Аз й казах, че…

— Говорила си с нея за съкровището?

— Като че ли да… — Тя отново потърка челото си, изглеждаше объркана.

Гарън леко я потупа по рамото.

— Не се безпокой. Все ще си спомниш някога.

Тя поклати глава.

— Питам се обаче как ми е хрумнало да заговоря на тази тема. Не знам, може и да съм сънувала.

„Сънувала?“ Значи вещицата беше упоила не само него.

— Не знам, доста съм объркана.

— Тя е променила начина ти на мислене, скъпа. Сигурен съм, вещиците умеят тези неща. Не искам повече да я защитаваш, ясно ли е?

Мери беззвучно заплака, сълзите се търкаляха по страните й.

Гарън си спомни, че тя умее да плаче по желание. Беше на езика му да я спре, но я съжали, изглеждаше наистина объркана. Прегърна я, потърка гърба й с длан и разроши косата й.

— Предстои ни общ живот. И майка ти няма място в него. — Какво повече да каже? Беше му ясно, че сагата със съкровището щеше да продължи и единственият начин да й сложи край, беше да убие вещицата. Но защо тя беше пуснала Мери да си върви? И то без да получи желаното? Нямаше обяснение. По-скоро имаше, но то беше известно само на вещицата. Всичко в света си имаше обяснение. Той целуна годеницата си леко, после отново и отново. Хвана кичур от косата й и вдъхна аромата му.

— По-различен е… Как ми се иска да те обладая още сега. Но не бива. — Постояха още малко прегърнати, после той добави: — Захладня. Да си вървим. — И заслиза по стълбата. Внезапно се вцепени, защото чу как Алерик извика:

— Гарън!

Алерик? Какво търсеше тук? Нали трябваше да бди над Уеъръм? Господи! Нещо се беше случило.

Видя, че около верния му човек са застанали сър Лайл и хората му. Прескочи наведнъж последните шест стъпала и хукна презглава.