Катрин Каултър
Наследницата на Валкорт (31)

Трийсет и първа глава

Въпреки че крепостта беше голяма, новината се разпространи светкавично. На сутринта всички знаеха за случилото се в стаята на господаря.

Мери си каза, че няма смисъл да отлага, все някога трябваше да се появи пред хората. Вирна брадичка и неохотно заслиза по стълбата.

Всички я зяпнаха. Разговорите секнаха, но след миг-два хората се поокопитиха и зашушнаха.

Нямаше мърдане!

При влизането й в залата Илейн я изгледа и й смигна дружески. И другите жени се усмихваха окуражително.

Невероятно! Беше се вмъкнала в леглото на господаря им, а те дори не я осъждаха? Май не. Напротив, подкрепяха я. Тя се усмихна широко и подскочи, идваше й да хвръкне. Какво облекчение!

Беше осем сутринта. Войниците и работниците бяха закусили със сирене от млякото на Ерик и хляб, приготвен от Бълик, и бяха отишли да си гледат работата. Сър Лайл беше единственият мъж в залата. Седеше до масата си и изобщо не се усмихваше. На прага Гилпин лъскаше доспехите на господаря си.

Без да обръща внимание на сър Лайл, тя обходи с поглед залата. Въздухът беше свеж, ухаеше на лавандула и на акация. Мери усети ръката на Лайзъл върху рамото си.

— Ела да хапнеш малко хляб и сирене. Чакахме те.

Чакали са я? Невероятно. Какви хора! Идваше й да ги разцелува.

Залата жужеше от гласове. Мигинс гълчеше Гилпин, че се задява с щерката на новия ковач, която беше само на четиринайсет. Но той продължи да намига на девойката и да й хвърля дяволити погледи.

Хората ги гледаха и се кикотеха. Мери също се загледа, обаче скоро се върна в собствения си свят. Вече не беше девствена. Чувството беше странно: кой знае защо тя очакваше някаква промяна. Но колкото и да се взира сутринта, не забеляза нищо по-различно в огледалото. Очакваше да е изморена, ала не беше. Беше… щастлива.

Като се събуди в леглото на Гарън, него вече го нямаше. Все едно. Чувстваше се чудесно… ако се изключи болката. Ами Гарън? Дали и него го болеше? Нямаше представа от тия неща. Запита се какво ли мисли той и какви планове крои. Дали ще настоява да отидат в Лондон? Дали е направил списък с доводи? Ще й го покаже ли?

Никоя от жените не отвори дума за случилото се през нощта. Гилпин я гледаше изпод око и си свирукаше. Слава богу! Но чувството за обърканост и вина я глождеше. Беше се отдала на мъж, който не й беше съпруг. Заслужаваше да я нашляпат хубавичко.

Сър Лайл допи бирата си, изправи се и се приближи до нея.

— Искам да поговоря с теб.

— Говорете, не съм глуха. Слушам ви.

— Не искам да говоря пред всички.

— Защо?

Той нарочно се изпъна, за да изглежда по-внушителен. Но на Мери явно й беше все едно.

— Известно ми е, че не си свещеническа дъщеря. Не знам коя си, но ще разбера. И ще те издам на лорд Гарън. Ще те изхвърли като мръсен парцал.

Мери широко се усмихна.

— Аз също не знам кой сте, сър Лайл, но и аз скоро ще узная. И се кълна, че умната ви глава скоро ще хвръкне от раменете ви.

Лицето му потъмня като буреносен облак, пръстите му се свиха в юмруци. Едва се сдържа да не я удари. Мери се постресна, но точно в този момент до нея се появи Мигинс:

— Нося ви топъл хляб, господарке. Намазала съм го с мед. Няма ли да похапнете? — Докато бъбреше, Мигинс ловко застана между сър Лайл и Мери.

— Благодаря, Мигинс. — Девойката взе един комат — имаше вкус на страх. Преглътна насила и се усмихна. — М-м-м, да си оближеш пръстите!

Всички жени се бяха скупчили и слушаха. Ами ако сър Лайл посегне да я удари? Дали щяха да я защитят? Видя как малко по малко свиват обръча.

— Как си днес, Мигинс? Понамаля ли кашлицата?

— Бог да ви поживи, господарке, вече съм добре. Отварата свърши чудесна работа. Ама как само ми куркаха червата…

— Нищо. Така е, защото действа. Пий още, да се излекуваш напълно.

— Ще пия, как няма да пия. И на сър Лайл ще дам малко, дано му мине проклетията. Хайде, сър Лайл, оставете момичето на мира.

— Момиче ли? Блудница! Да не съм луд да пия от боклуците й!

Мигинс не отстъпи:

— Ако обичате, дръпнете се.

— Блудница! Въргаляла се е с господаря, няма човек, който да не го разбра.

Мигинс се ухили и последните й три зъба лъснаха.

— Започвам да се питам дали наистина сте с всичкия си. Махайте се или ще ви смажем. Я вижте колко сме!

Жените забучаха като разбунен кошер.

Сър Лайл изсъска:

— Мърши! Хайде, опитайте се да ме докоснете!

Мери се намеси:

— Търсите си белята, господине. Я вижте каква метла стиска Талия! Ами Илейн? Ей сега ще ви замери с цукалото! Кажете ми честно, съкровището на лорд Артър ли търсите? Кой ви прати? Настоявам да чуя истината.

— Дошла си тук само да буниш хората. Ще свършиш зле. — Той се изплю на рогозката, врътна се и тръгна към Гарън.

— Какво има, сър Лайл?

— Нищо. Пратил съм хората си да се упражняват. Отивам да ги навестя.

— Стойте тук, имаме по-важна работа. След час тръгвате с мен за Лондон. С двама от войниците си.

Сър Лайл само кимна и напусна залата.

— Мери, ела тук!

Тя се затича към него с облекчение; добре че роклята й беше къса и изобщо не й пречеше.

Гарън беше раздразнен и малко не на себе си. Тя му се усмихна ослепително.

— Добро утро. Спахте ли добре?

Усмивката й го смути. Колко красива беше проклетницата! Очите му машинално затърсиха трите малки плитки в кока й. Откри само две. Къде ли беше третата? Я да провери. Протегна ръка, но я отпусна. Хората ги гледаха.

— Не спах кой знае колко. И сега съм малко сънен — измънка.

— И аз като вас не спах много. Ще видя дали в алманаха няма рецепта за приспивателно… Само подремнах, но пък се чувствах като в ангелски обятия. — Тя се престори на замислена: — Да-а, май наистина трябва да потърся някое приспивателно.

— Ангелски обятия? По-скоро дяволски.

До сутринта я беше притискал до себе си. Лежеше и си блъскаше ума над неясното им бъдеще. Как само за една нощ животът му се беше променил, и то заради едно момиче! С огненочервени коси и със слабост към списъците.

— Дяволски, значи, а? — Тя безсрамно се ухили, нямаше вид на кой знае колко учудена.

— Престани да се заяждаш! Бедният Гилпин… Изкарахме му ума.

— Така ли? Да не си викал нещо?

— Млъкни!

— Дай, боже, всекиму такива премеждия.

Напуши го смях, но хората ги гледаха, затова каза:

— Хайде, приготви се. Отиваме в Лондон да се срещнем с краля. Мислех да те оставя тук, но не посмях. Кой знае, току си намерила скритите пари на Артър и си забегнала в Шотландия.

Тя се доближи до него и му прошепна:

— Щом така си решил, съгласна съм. Но не е ли по-добре първо да се оженим? Така кралят ще е наясно с намеренията ни.

Той каза високо:

— Прави каквото ти наредих! Ясно ли е? И си дръж езика. Ние с краля ще решим. Не е твоя работа.

— Нека първо да се оженим, Гарън.

— Не. А и няма свещеник. Кой ще ни венчае? Баща ти? Спомни си измислиците си!

Моментът беше напрегнат и тя преглътна ядните си думи. Обаче нямаше да се предаде така лесно.

— Хора, не знаете ли къде наблизо има свещеник? — извика.

Мигинс веднага отговори:

— В манастира „Уъртуорд“. Не е далеч. Пълно е с духовници, по цял ден се молят, клетите.

— Отлично. Значи можем да се оженим до довечера.

— Не. Млъкни и се приготви за тръгване.

Тонът му не й се понрави. Какво беше намислил? Как смяташе да склони Негово Величество? Понечи да каже нещо, но видя, че Гарън беше готов да избухне. Сведе глава и не продума. Беше готова на всичко: да моли краля на колене, да му предложи пари — защото рано или късно щяха да намерят среброто. Всичко, буквално всичко. Само да благослови съюза й с Гарън и да пощади живота му.

Той я хвана за брадичката, наклони я към себе си и тихо, но твърдо каза:

— Е, вече си моя. Но струваше ли си усилията? — Нямаше да й признае как се бе почувствал, сякаш полита високо в небето и облаците го обгръщат с пухкавата си мекота. Не, нямаше да прояви слабост. Макар и крехка, тази девойка беше опасна. При това богата наследница… — Е, струваше ли си? — Изчака я да кимне, стисна брадичката й по-силно и продължи: — Добре. Но не ми се бъркай. Знам какво да правя. Няма да се умилквам на краля, ясно ли е?

— Ясно. И по-тихо! Ако си мислиш, че хората не слушат, лъжеш се. Не остана човек, който да не разбра за „подвизите“ ми. Сър Лайл ме нарече блудница.

— Глупости. Измисляш си.

Тя сви рамене:

— Питай Мигинс.

— Която и жена да питам, ще излъже. Всички са на твоя страна. Влязла си им под кожата.

Наистина беше така, всички я обичаха. Което беше странно, защото караше хората да работят усърдно и изобщо не си поплюваше.

— Питам се дали всички знаят, че сама се вмъкна в леглото ми.

— Бъди спокоен, ще им кажа. Репутацията ти няма да пострада!

— Стига, не ме карай да се чувствам като мамино синче. Не ме е грижа за репутацията ми.

— Чудя се какво ли щеше да стане, ако беше разбрал, че не съм онази крава Бланш. Сигурно щеше да се обърнеш и да захъркаш.

— Може би… Като се има предвид, че ти нямаше представа какво да правиш. Ама защо я наричаш „крава“? Ти не си ли същата?

— Ти сам каза: била толкова пищна, че да напълни ръцете на шестима мъже.

— Не съм казал такова нещо!

Мери се усмихна:

— Добре де, аз го казвам. Как другояче да нарека едно разплуто същество? Освен това вече знам какво да правя в леглото, нали? Знам всичко! — Тя гордо се поизпъчи.

Гарън изсумтя:

— Още си невежа. Глупава си като овца!

— Може да съм овца, но не съм крава. Като се срещна с кравата Бланш, ще й благодаря, задето те е обучила. — Видя, че го е вбесила, потупа го по ръката и му прошепна: — Всички слушат. Било, каквото било. Колкото до това какво да обясним на краля… няма защо да го записвам. Знам го наизуст.

— Ако не млъкнеш, ще те нашляпам. Пред всички. И то по дупето!

Беше й на езика да попита какво толкова има против дупето й, след като цяла нощ го милва, но се отказа и промърмори:

— Добре, добре. Отивам да приготвя храна. Колко дни ще пътуваме?

— Не повече от три. Освен ако не вали, тогава пак ще стигнем за три дни, но ще ни се сторят много повече.

Тя се разсмя и се измъкна от ръцете му. Имаше три дни за размисъл. Но и три минути й стигаха, защото вече знаеше кой ще свърши работа: кралицата!

— Мигинс! — извика Гарън.

Старицата се приближи до него:

— Кажи, красавецо.

Гарън се втренчи в сбръчканото й лице:

— Как си, Мигинс? Чаят помогна ли? Мина ли ти кашлицата?

Старицата се изкиска:

— Мина, замина и помен не остана. Като непорочността на скъпата ми господарка.