Катрин Каултър
Наследницата на Валкорт (33)

Трийсет и трета глава

Лондон

„Утре ще съм негова съпруга. Благодаря ти, господи! Ще направя дълъг-предълъг списък с добри дела и ще ги изпълня всичките!“

Щяха да се оженят! Искаше й се да го изкрещи, за да я чуе цял Лондон — макар май да нямаше много заинтересувани в този кален мрачен град с позеленели каменни покриви.

Мери носеше една от роклите на Вивиан с висока талия и дълги ръкави, пристегната с широк златист колан. Дрехата стигаше до пода и тя неволно се засмя, защото вече беше свикнала с късите си роклички. Междувременно кралица Елеонора беше разпоредила да изпратят от Валкорт всичките й дрехи. Дойката на Мери Ела, щеше да ги донесе. Тя се радваше, че ще я види пак! Беше израснала с Ела, първото лице, което беше зърнала на този свят, беше нейното.

— Слез на земята, Мери! Стига мечти. Я си оправи шевовете!

Вивиан Лайсистър се разсмя и й посочи усуканата рокля. Кралицата видя, че всичко е наред, остави дамите да си бъбрят и отиде да си върши работата. Вече насаме, Вивиан сръга Мери с лакът.

— Вече си виждала Гарън гол, нали? Как беше, хареса ли ти? — Намигна й и се закиска.

Дамите се заслушаха и се присламчиха по-близо.

Алис Кент заяви:

— Тя не е вчерашна, Вивиан. Надали нещо я е изненадало.

— Май доста доволна е останала. И май още й държи влага. Като я гледам как ходи като отнесена… — Матилда Матис се престори на замислена. — Доколкото си спомням, Гарън си го биваше, не е засичал никога. — Тя се втренчи в Мери. — Нали той ти беше първият?

Мери запримига. Сега пък тази Матилда Матис! И тя ли беше в списъка?

— Кажи колко пъти те облада. Знам го аз, няма спиране.

Мили боже, то можело и да се повтаря. Не беше и чувала!

Мери се усмихна престорено и си помисли: „Гнездо на змии.“ Преди плачеше, но сега вече нищо не можеше да я извади от равновесие.

— Така е, бях девствена — каза тя спокойно. После позамълча, отметна глава и дръзко добави: — Честно казано, доста се изненадах от размера му.

Дамите я зяпнаха, после прихнаха.

— Така е, така е. Самата истина. — Алис кокетно се поглади по бедрото и изгледа Мери по начин, който предвещаваше неприятности. — Лорд Гарън си го бива, много е надарен. Доста от нас могат да го потвърдят, нали, красавици? — Тя звънко се разсмя. — Все едно. Кажи ми, Мери, той поне внимаваше ли? Все пак ти е било за първи път. Или се нахвърли като бик?

— Беше като бик — отговори Мери, макар да й идваше да им издере очите. Алис Кент. И още колко? Не са го оставяли да спи, бил е зает нощем.

Бланш каза мазно:

— Учудвам се, че е бил така груб с теб. Може и да не е вярвал, че си девствена.

Крава! Мери огледа шията на Бланш и се запита дали нямаше да е най-добре да я удуши тутакси.

— Ще му донесеш един куп пари. Той затова е лапнал въдицата — каза Алис уж безизразно. После замълча и си придаде загрижен вид. — Чухме за Черния демон и за нещастието, сполетяло Уеъръм. Дори помагахме на кралицата да изготви списък с най-необходимото.

— Всичко беше от полза, благодаря ви за помощта.

— Но как успя да…

Мери сви рамене.

— Все едно. Не е важно. Просто се опитах да пооправя бъркотията.

Бланш се изсмя.

— Ти? Да оправиш бъркотията?

Още преди Мери да отговори, Алис запита:

— Хайде, Мери, разкажи как успя да омагьосаш Гарън. У вас ли се запознахте? Бил ти е на гости… или? Да не сте избягали заедно? Разказвай. Слушаме те. Мери продължи да се усмихва, но поклати глава:

— Гарън не ми позволява да говоря за това.

— Чудна работа. — Матилда Матис изгаряше от любопитство, но беше повече от ясно, че чука на заключена врата.

— Да поговорим за булчинската ми рокля — предложи лицемерно Мери.

За нейно щастие в същия момент в стаята се върна кралицата и дамите нямаха друг избор, освен да похвалят роклята, нали се шиеше по поръчка на Нейно Величество. Скъпата дреха щеше да е кралският подарък за сватбата.

Час по-късно се появи Гилпин, за да отведе Мери, а Бланш поиска да я придружи до стаята й. Тръгнаха по дългия коридор. Мери чу Гилпин да говори с някого отзад. Коридорът беше пълен с хора — войници, стражи, придворни дами, слуги и пратеници, всички говореха. Мери потръпна. Само на нея ли й беше хладно? Красивите гоблени по стените не можеха изцяло да спрат студа, който лъхаше от потъмнелите камъни. Беше усойно, макар да беше средата на лятото.

— Какво искаш от мен, Бланш?

Притворната придворна дама изчака Гилпин да изостане назад и да се заговори с една прислужница.

— Гарън ще се ожени за теб само защото няма избор. Какво друго да прави, след като ти се разциври пред кралицата?

— Колко си тъпа, Бланш! Знаеш ли какво богатство ще му донеса?

— Може, но си грозна. Гарън не харесва такива като теб. Малка празноглава пикла. Иди и си играй.

— То си е моя работа.

— Твоя работа ли? Я се виж на какво приличаш, с тази червена перушина. Гарън чисто и просто се е полакомил за парите ти.

— Нямам пари. Валкорт има само земи.

— Хайде, не си криви душата. Всички шушукат за някакво съкровище.

— То не е мое, а на лорд Артър. Мисля да го открия и да го дам на Гарън. Като дар за сватбата.

— Чакай малко. Какво съкровище, какви пари? И кой е този лорд Артър? — Досега жлъчната Бланш изведнъж смени тона си, подмазваше се, личеше, че е заинтригувана. Хвана Мери за китката и я накара да спре. — Казвай, какво съкровище?

— Не знам точно. Някакви сребърни монети. Имане. Плячкосано от по-големия брат на Гарън, лорд Артър. Черният демон го е дирил, но не го е открил. Това е цялата история.

Бланш недоверчиво поклати глава.

— Дрън-дрън. Поредната ти измислица. Бива те да хвърляш прах в очите на хората. Но да се върнем на Гарън. Сигурна съм, че му се гади от селските ти плитки и червената ти коса. Толкова си смешна, изглеждаш нелепо, драга.

Мери си спомни как един монах тъй се беше стреснал от косите й, че сума време се беше кръстил като обезумял, беше му се привидял Лукавият. Какво толкова? Коса като коса. И какво общо имаше дяволът?

Бланш се приведе над нея и просъска:

— Ако имаше капка мозък, щеше да разбереш, че не си за Гарън. Той обича мен, снощи все това ми повтаряше.

„Ах, защо нямам под ръка нож, че да ти прережа гърлото!“ — помисли си Мери и заяви:

— Говориш врели-некипели, драга.

Бланш ехидно се изсмя:

— Снощи, разбира се, не съм спала с Гарън. Но как само ми се умилкваше… Какви думи ми шепнеше… Никога няма да имаш този мъж, поне не така, както съм го притежавала аз. Ще купиш тялото, но не и душата му. Да не говорим, че каквато си устата, ще ядеш бой непрекъснато. Е, желая ти дълъг брак и весело изкарване на сватбата.

— Един въпрос, Бланш. Защо си толкова загрижена за мен? Нали си имаш съпруг?

— Съпруг… силно казано. Толкова е стар, че няма и един зъб в устата. Ти с такъв би ли се целувала?

Мери потръпна.

— Не, естествено. И затова ли си все в двореца?

— Да, нали трябва да си убия времето. Какво да правя при моя старец, той само кудкудяка подире ми. Виж, Гарън е друго нещо. Млад, красив, с бели зъби. Ухае на мъж, кожата му е като кадифе. Снощи, докато се гушкахме, ми изтананика някаква твоя песничка. — Приглади красивата си копринена рокля и се отдалечи, кикотейки се.

Гарън да се е гушкал с тази крава? Изключено. Той беше зает от зори до мрак. Кога и как би намерил време за „гушкане“ с тази дебелана? Гарън беше прям и открит човек, щеше да стопанисва с любов земите й. Не правеше ли списъци? Правеше. И то хубави. Такъв човек да се гушка с някаква си крава и да й пее песнички? Не. Изключено.

Наистина, тя не беше с него снощи, кралят го беше повикал да умуват над бъдещия брачен договор. Негово Величество искаше да получи своя пай, а Гарън — да спаси каквото може, без да ядоса краля дотам, че да го прати на дръвника заради непокорството му. Гарън беше почтен мъж и пазарлъците трябваше да са минали успешно. Пък и предстоеше сватба… може би бебе… кралят не беше толкова дребнав, че да вгорчава най-хубавите моменти в живота на верноподаниците си.

Договорът трябваше да е готов. Утре лондонският епископ щеше да ги венчае и да свърже в свещен съюз Валкорт и Уеъръм. Именията щяха да процъфтяват, а един ден нейният син щеше да поеме в свои ръце управлението им. Нейният син? Тя докосна корема си. Възможно ли беше вече да го носи под сърцето си?

Беше й дошло до гуша от придворните дами и нахалството им, затова отиде в стаята си, пъхна се в постелята и се зави до брадичката. Утре вече щеше да е омъжена жена. Съпруга на лорд Гарън. На тръгване от Лондон можеше да зашлеви Бланш, да, да, нямаше да е зле да шамароса напудрената й физиономия. Заспа с мисълта за майка си: как ли щеше да беснее, като разбере, че глупавата й дъщеря се е омъжила не по чужда воля, а по своята?

„Ще правиш каквото кажа, ясно ли е! — В просъница в съзнанието й изплува красивото златокосо лице на вещицата. — Омръзна ми да търпя капризите ти! Край. Ще играеш по свирката ми.“ Лицето й беше безизразно, но в очите й гореше странен черен пламък.

Господи! В нейните очи нещо също залютя, заболя я и…

Мери скочи, като кашляше и се давеше от задушливата миризма. Някой я блъсна, събори я и натика парцал в устата й. Тя се замята като див звяр, удряше и риташе, където завари. Нападателят изрева от болка и я удари с юмрук в зъбите. Мери продължи да рита, но усети, че силите й я напускат. Тялото й изтръпна, главата й се завъртя и тя потъна в бездна, където царяха мрак и тишина…