Катрин Каултър
Наследницата на Валкорт (26)

Двайсет и шеста глава

Манастирът „Майзерлинг“, Източна Англия

— Глупак!

Джейсън Бренан едва се сдържа да не прескочи голямата маса с натрупани върху нея гърнета и стъкленици, пълни със зловонни отвари, и да не удуши красивата златокоса жена, която го гледаше с нескрито презрение.

Острата миризма на сяра пълзеше на талази към него, сякаш стоеше на прага на преизподнята.

Не, той не се боеше от нея, нито пък беше глупак. Щеше да й даде да се разбере. Щом се налагаше, можеше да се държи хладно и сдържано като проклетите съветници на краля или като баща си. Знаеше, че изглежда внушително с черната си туника с обсипан със скъпоценни камъни сребърен колан и с тежък красив меч, запасан на кръста му.

Изпъчи се и заяви:

— Не съм глупак. И сър Холрик не е. От къде да знам, че лорд Гарън се е прибрал в Уеъръм? Кой да ми каже, че да предупредя хората си? Сър Холрик очакваше да завари руина с шепа полуживи обитатели. От къде да знае, че няма да му мине номерът?

Красивата вещица се изсмя подигравателно.

— Видял на бойниците един як мъж и не му минало през ум, че нещата са се променили. И продължил с детинските си лъжи — да предлага помощ. Как да не е глупак! А понеже сте го пратили вие, значи, че и вие сте глупак!

Думите й го удариха в лицето като шепа пясък, беше унизен до дъното на душата си. Наведе глава и замълча. Какво да отговори на обвиненията й? Беше права, няма спор. Процеди през зъби:

— Така е, но…

— Планът ми беше великолепен. Жалко, че се провали.

Тя му се усмихна по начин, който вещаеше още куп неприятности.

Мразеше тази жена! Както и проклетата й стая с призрачни сводове, пропити с противни задушливи миризми. Той почти физически усещаше как слънчевите лъчи напразно се опитват да проникнат през затворените капаци на прозорците и безпомощно угасват по волята на вещицата. На огромната маса горяха сноп свещи и колебливите им сенки танцуваха по стените. Някъде сред сенките се таеше нещо неясно и страшно, нещо, което дебнеше да го задуши или подлуди — чакаше и дебнеше. Ако можеше да я сграбчи за косата и да я извлече навън, далеч от нейния призрачен дом, от сивите каменни стени на абатството, от бледите безизразни лица на безропотните й монахини, от стражите й… щеше да е лесно. Дали като разкъсаше странната й черна туника, щеше да види тяло, пищно и изваяно като лицето й?

Лейди Хелън се отпусна на изящния си стол и го загледа през сключените си бели пръсти.

— Холрик трябваше да проучи добре всичко, преди да се отправи към Уеъръм. Ако си беше дал труда, щеше да разбере, че братът на Артър се е завърнал в имението. Достатъчно беше да се отбие в някое от околните села и щяха да му кажат. Трябваше да прати разузнавач, преди да се изсипе с хората си. Глупак! На твое място щях да му прережа гърлото. Като негов господар трябваше да провериш подготвен ли е. Да му дадеш напътствия. Още не мога да се примиря с мисълта, че и този път се провали. Май трябва верният ми Ейбъл да се огледа за по-подходящ човек.

Ейбъл командваше малката й армия. Беше суров мъж, истински злодей, не знаеше милост. Не че Джейсън знаеше…

Бренан промърмори:

— Грешките, които ми приписвате, се отнасят за две различни неща, тъй че съм грешил само по веднъж в различните начинания…

Тя пренебрежително го изгледа, лицето й беше бяло като порцелан, очите присвити. Бренан се почувства смазан от погледа й. Как беше възможно тази жена, вече на възраст, да е толкова красива? Обяснението беше просто: Хелън де Морней беше вещица. Мъжът й положително щеше да я убие, ако не го беше напуснала, или тя щеше да го прати на оня свят с отварите си. Той се загледа в редицата от стъкленици и флакони по полиците. После почти умолително каза:

— Няма да изпълнявам прищевките на всекиго.

Тя се разсмя и го изгледа развеселено.

— Разбира се, че не. Ще изпълняваш само моите. Вярно, че не те бива много, но колкото — толкова. Засега си мой. Докато не взема друго решение.

Замълча за малко и се вгледа в сенките, под погледа й те сякаш затанцуваха. Той се опита да запази хладнокръвие, но страхът бавно го обземаше. Пред хипнотизирания му поглед стоеше една властна жена. Нейните думи вече петнайсет години бяха закон в „Майзерлинг“ — един от най-процъфтяващите манастири в Англия, пълен със старинни пергаменти, прекрасно украсени ръкописи и скъпоценности. Зад манастирските стени се трудеха и няколко жени — писари, другаде нямаше такива.

Думите на тази страшна жена го унижаваха и обезсилваха.

Бренан се изпъна, за да изглежда по-висок. Все пак беше мъж — силен и независим, защо да изпълнява прищевките на другите? Игуменка или не, тя в крайна сметка беше жена… макар да го смразяваше с присъствието си. Даде си сметка, че го е страх от нея, беше толкова унизително.

Та тя дори нямаше нужда и от шестимата си стражи! Шестима главорези бдяха неотлъчно пред вратата, готови да изкормят всеки, когото тя посочи, а дългият й бял пръст можеше да посочи тъкмо него. Но даже и това беше излишно — достатъчно беше вещицата да промълви няколко неразбираеми заклинания над тежкия си, украсен с изумруд сребърен пръстен и задушливите серни пари щяха да го пратят в отвъдното.

Нямаше друг избор, освен да й се подчинява. Мразеше я.

— Не съм играчка — промърмори.

Лейди Хелън отново се разсмя, а Бренан побесня от яд.

„Още малко, още съвсем малко. Потърпи. Не всичко още е загубено. Няма кого друг да намери за толкова кратко време.“

Гърлено се прокашля и дори успя да докара една бледа усмивка.

— Има и добра новина, милейди.

Тя учудено повдигна вежда, макар гласът й да прозвуча с пълно безразличие:

— Надявам се да е достатъчно добра, за да ме откаже от намерението ми да извикам Ейбъл, който изгаря от нетърпение да пререже гърлото ти.

— Наистина е добра — каза Бренан възможно най-спокойно. Надяваше се думите му да прозвучат твърдо и мъжествено, но страхът му го издаде. — Холрик е видял някаква девойка на крепостния зид на Уеъръм.

— Девойка? Сигурно е било някое изпосталяло издъхващо чучело. И в какво точно се състои добрата новина?

— Холрик я е познал.

Абатиса Хелън се вцепени.

— Да, била е дъщеря ви. Холрик няма представа как се е озовала в Уеъръм.

Лейди Хелън отклони погледа си от него и се загледа в играта на светлини и сенки, която я успокояваше. Прииска й се този глупав надут петел да го няма, за да се отпусне в меките прегръдки на сенките. С усилие си наложи да погледне иначе красивото му лице.

— Значи Мариана се е изплъзнала от Холрик по време на дуела му с непознатите и после някак си е успяла да се добере до Уеъръм. Надали й е било трудно да се промъкне вътре, след като хората там са били или мъртви, или на предела на силите си.

Затвори очи. Мислите й прескочиха манастирските стени и полетяха над неизбродни гори, селца и долини, докато стигнаха бурното Северно море. Там, на върха на непристъпен нос, беше кацнала крепостта Уеъръм. Там дъщеря й беше намерила втория си дом, заобиколена от тълпа измършавели дрипльовци. Да, така беше станало. Или не?

Загледа се в Джейсън Бренан, който нервно крачеше между масата и прозорците. Нарочно ли го правеше? Беше строен и силен, мускулестият му гръб пружинираше. Беше хубав мъж наистина, жените щяха да го носят на ръце, но Мариана не го беше харесала. И беше избягала.

Но как тъй бързо беше успяла да разбере, че зад красивата фасада не се крие нищо — ни достойнство, ни чест… само низки инстинкти — да граби и да убива като повечето мъже?

Напереното петле беше син на лорд Рейнълф, граф на Карънуик, прозорлив човек, когото тя винаги беше отбягвала. Как беше възможно потомъкът му да е тъй късоглед и празноглав?

— Значи наистина не знаеш какво точно се е случило?

Джейсън спря пред масата и поклати глава.

Лейди Хелън каза с равен и овладян глас:

— Толкова е логично. Гарън Кърси се е върнал, за да наследи титлата и земите на брат си. Нали подкупи един от прислужниците в Уеъръм да сипе отрова в бирата на Артър? Не ти ли мина през ум, че на мястото на Артър ще дойде брат му? И че именно той е освободил Мариана от плен? И че я е прибрал в Уеъръм? — Тя огледа ноктите си, единият беше леко почернял от скорошните й експерименти с лудо биле и гръмотрън. — Сега вече ясно ли ти е?

— Невъзможно е! Казах ви, че Холрик беше облякъл Мариана в момчешки дрехи. Как ще я познае? За какво му е на Гарън да мъкне някакво сополиво момче в Уеъръм?

Прииска й се да стовари черната ониксова статуетка от масата върху безмозъчната му глава.

— Много просто — тя му е казала коя е! Или… може би не. Прекалено много се бои от мен, а сигурно и от теб. Дали сега му е наложница? Надали, тя не се интересува от мъже. Така поне твърди Ела, доверената ми прислужница във Валкорт, оставих я да слухти около момичето.

— Да, и от мен не се заинтересува — измънка Джейсън, видимо объркан от чутото.

Леко смръщена, Хелън продължи да разглежда нокътя си. После каза по-скоро на себе си, отколкото на Джейсън:

— Мариана е лъчезарно същество. Хората я обичат и й вярват. Затова знам как са се развили нещата. Нали каза, че сте опустошили крепостта?

— Да.

— Е, Мариана се е заела да я възстанови. Такава си е. Все трябва да върши нещо, да командва, да убеждава, да прави безкрайните си списъци. Със сигурност Уеъръм вече е в нейните ръце. Дали Гарън е разбрал коя е? Не знам. Сигурно вече му е казала.

Загледа в една стъкленица със смес от бича кръв, прах от изсушена крастава жаба и щипка блатен репей, и се потопи във водовъртеж от спомени. Пред очите й оживя образът на едно дребно шестгодишно момиченце с огненочервена, дяволска коса. Нито тя, нито баща й, лорд Тимоти, бяха червенокоси. На кого ли се беше метнала? Джейсън Бренан прекъсна мислите й.

— Холрик мисли, че Мариана го е познала. Което пък ще рече, че лорд Гарън също е разбрал всичко. Няма причина тя да крие от него.

— Мариана познава само сър Холрик. От къде ще знае, че е пратен от теб? Двамата пристигнахте по различно време във Валкорт.

Хм, не се беше замислял над това. Почувства как огромен товар пада от плещите му.

— Да, права сте. Тя никога не ни е виждала заедно. А и той никога не е споменавал пред нея името ми.

— Мариана не знае, че сте мой слуга, нали? Което означава, че и лорд Гарън не е в течение.

Слуга! Джейсън почувства как го обзема гняв.

— Не съм слуга! Върша всичко това, защото съм си направил сметката. — Изгледа я с насмешка, за да я подразни, но внимаваше да не прекали. — Ще убия лорд Гарън, ще открия къде Артър е скрил съкровището, ще ви го донеса и ще се оженя за дъщеря ви. След което Валкорт ще бъде мой, а кралят няма да има избор, освен да ме одобри. А и защо не? Какво може да има против сина на един от близките си и доверени хора, при това вече господар на имение? Колкото до вас, госпожо, със съкровището или без него… защото може и да не ви го дам… вие бавно ще гаснете сред душните сводове и сенки на свърталището си. Сред миризмата на сяра, сред рецептите и заклинанията си. Докато един ден се пренесете на оня свят. — Той се усмихна. — До няма и година ще ви направя баба, мадам.

Игуменката за малко не се изсмя на нескопосания му опит да я засегне. Беше толкова глупав, че мислите му се четяха по лицето му, в суетните си мъжки фантазии вече се виждаше като граф на Валкорт. Колко прибързано се радваше! Как наивно се надяваше да я надхитри и да запази съкровището за себе си. Нея, притежателката на тъмни и свръхчовешки сили, за които той дори и не подозираше.

Покойният й съпруг лорд Тимъти де Лус де Морней, граф на Валкорт, също не можеше да се оплаче от липса на мъжка суета. Животът й с него беше постоянна схватка — е, най-сетне го беше надвила. Щеше да омъжи дъщеря им по своя воля, не по неговата. За Хелън повечето хора бяха като отворени книги, само неговите мисли останаха неразгадаеми. Спомни си удивения му поглед, когато разбра, че се е оженил за вещица. Твърде бързо я разкри, но тя, слава богу, вече си беше оплела кошницата.

Избяга. Взе цялата си зестра и се укри в манастира „Майзерлинг“. За пред хората пусна слух, че мъжът й е побойник и грубиян и че се е наложило да изостави дори малката си дъщеря, за да спаси кожата си. Кой можеше да я укори? Въпреки че все пак беше жена, а най-важното за една жена беше да се подчинява на съпруга си.

Никой не посмя да осъди решението й да се посвети на Бог. След по-малко от година беше вече игуменка, а под крилото й манастирът разцъфтя, превърна се в център на книжовност и както само малцина знаеха, място за занимания от по-особен род.

„Майзерлинг“ беше нейна обетована земя. От там можеше да дърпа конците на Валкорт и Мариана както ще. Имаше, разбира се, и друга, при това многообещаваща възможност, но трябваше да я обмисли внимателно.

Тя се усмихна на Джейсън Бренан:

— Още ли се надяваш да се ожениш за дъщеря ми?

— Разбира се. Само трябва да помисля как да постъпя.

— Готов ли си да очистиш сър Холрик?

Джейсън не сметна за нужно да обяснява на Хелън, че сър Холрик не е кой да е. Той беше мъж с характер, умен и независим, не беше прост помощник или слуга. Но игуменката очакваше от него послушание и той просто кимна. Сети се за раната от стрела на шията на Холрик, трябваше само да вземе нож и да я уголеми.

Тя го следеше с присвити очи. Можеше ли да отгатне, че я лъже? Наистина ли умееше да чете мисли? Бренан усети как изстива от страх, но отговори с решителност, която всъщност не изпитваше:

— Да, ще взема нож и ще му го забия в гърлото!

— Ще ти кажа точно какво да направиш. И се моли да не ме подведеш пак, защото с теб е свършено.

Джейсън продължително я изгледа, кимна, обърна се и тръгна към изхода. Чу как тя с демоничен смях извика зад гърба му:

— И никакви провали този път, ясно ли е!

Бренан се поизвърна и видя как мракът над масата изведнъж се сгъсти, сенките обгърнаха вещицата като мантия, а дъхът на сяра щеше да го задуши.

Той хлопна вратата и побягна.

Вече извън мрачните стени на манастира внезапно съобрази нещо и изтръпна: сър Холрик беше тръгнал за Уеъръм със знамето му, каква грешка! Добре, че не го спомена пред вещицата, щеше да го убие на място. Дали Мариана беше познала флага? С този негов късмет… да, със сигурност.

Но имаше и друго, което вещицата не знаеше — и нямаше да узнае. Никога.