Катрин Каултър
Наследницата на Валкорт (7)

Седма глава

Мери оглеждаше двора на крепостта, където сякаш беше вилняла буря. Каменните стени, високи и внушителни, чернееха от скорошните пожарища.

Стоеше сгушена в сянката на зида и гризеше коричка хляб, дадена й от оръженосеца. Простият черен хляб беше сух и твърд, но тя дъвчеше с настървение. Естествено, че позна младия слуга — нали беше един от нейните спасители. Попита го:

— Как ти викат?

— Гилпин. Оръженосец съм на лорд Гарън.

По нищо не пролича да я е познал. Сигурно в гората изобщо не беше видял лицето й.

— Чувам, че тук е било доста страшно… — подхвърли Гилпин. — Разкажи ми повече.

Мери наведе глава и пак задъвка.

— Съжалявам, не мога — промърмори.

Той посегна да й вземе хляба, но тя се дръпна:

— Недей, много съм гладен. Честна дума.

— Не приличаш много на гладен. Като гледам как ръфат другите…

Беше облечена в мъжки дрехи и не изглеждаше да е от тук. Щяха да я разкрият. Тя съобрази бързо и рече:

— Утре ще ти разказвам повече. Беше много страшно… не ми се говори за това.

— Е, добре… — Гилпин я потупа по рамото, намръщи се и се отдалечи. Мери го видя как подаде парче хляб на мършава бабичка.

Докато наблюдаваше как хората поглъщат оскъдните си дажби, умът й трескаво работеше. Баща й я беше научил да мисли бързо и сама да определя съдбата си. Загледа се в новия господар, който разпитваше поданиците си за преживяното и ги утешаваше. Виждаше се как гневът пулсира в него, беше намръщен като при срещата със сър Холрик, това мръсно копеле. Но и тогава, и сега, се владееше. Личеше, че е човек, който твърдо следва пътя си.

Беше тъмнокос, косата му беше черна като водите на Северно море в безлунна нощ, очите му бяха светлосини. „Странно съчетание“ — помисли си тя и се запита дали тези очи биха разпознали в нея момчето, спасено на полянката. От четиримата мъже само той я беше видял по-добре. Заслуша се в плътния му глас, докато двамата с Мигинс незлобливо се шегуваха с Пейли, одумваха зачервените му очи и мотовилките му. Лечителят от Валкорт имаше лек за раздразнени от цветен прашец очи, но от къде да знае, че един ден ще й притрябва рецептата?

Когато крепостта най-сетне утихна, лорд Гарън провери дали входът е добре залостен, уви се в рогозка и легна при хората си до портата.

Простосмъртните спяха в залата, Мери се сгуши до старата Мигинс, която се оригна и после цяла нощ хърка като дъскорезница.

На сутринта, след като Гарън и спътниците му отидоха с конете си на лов, Мери подхвана разговор със старицата. Личеше, че в крепостта тя е главната.

— Погледни ме — каза й спокойно.

Мигинс се подчини.

— С лорд Гарън ли пристигна, моето момче? Май не съм те виждала.

— Не, дойдох след него. Бях отвлечен… лорд Гарън ме спаси. Но не знае, че съм тук. Ти коя си?

— Аз съм Мигинс. Алис Мигинс… но не помня дали беше точно тъй. Викай ми просто Мигинс за по-сигурно.

— Мигинс, ще ти кажа нещо.

Тя си пое въздух и изтърси:

— Аз… не съм момче!

Старицата я разгледа внимателно и кимна:

— Но не си и момиче, ако разбирам правилно.

— Момиче съм.

— И лорд Гарън те е спасил, тъй ли? Коя си ти?

Уместен въпрос.

— Дълга история. Някой ден ще разбереш всичко, обещавам ти. Намери ми рокля, виж в какви дрипи съм. Вонят, едва се понасям.

Старата я огледа от глава до пети:

— Кой вятър те довя и теб тук… Все едно. Горе има цял куп рокли на лейди Ан. Господарят ги беше скрил, пазеше ги за любовницата си. Но тя почина само два дни след жена му, и тя като нея от кръвотечение. Я ми кажи защо хукна след лорд Гарън? Нямаш ли си дом? Не знаеше ли за Възмездието?

Мери обходи с поглед залата.

— Не. За пръв път чух едно — друго снощи. А и къде да ида? Ако се прибера, майка ми ще ме омъжи против волята ми.

— Значи се криеш.

— Да. От майка си… и от хората й. Виж, Мигинс, лорд Гарън ме помисли за момче. Не трябва да ме познае. Стори ми добро, кажи му, че съм тукашна.

— Но защо просто не кажеш истината? Той ще се погрижи за теб, бъди сигурна.

— Не смея да рискувам. Ще почне да ме разпитва… Моля те, Мигинс, нека си остане между нас. Бъди спокойна, никому няма да сторя зло, ни на теб, ни на господаря, нито на Уеъръм.

Старицата почеса кокалестия си лакът и внимателно разгледа мръсното лице на девойката.

— Свали си шапката!

Мери се подчини. Тежката й плитка се спусна чак до кръста.

Мигинс вдигна мършавата си ръка и докосна плитката.

— Никога не съм виждала по-прекрасен цвят — огнен като пламъците на ада. Какво ли прави клетият ми баща… сигурно се пържи там, грешникът. Как се казваш?

— Мери.

— Хубаво име. Но ти май не си коя да е — ти май си дама, момичето ми.

— Да, обаче си мълчи. Предай на хората как се казвам и ги помоли да не ме издават. По-добре господарят да не знае коя съм. Не го познавам, не мога да му се доверя. Хайде, Мигинс, ще ми помогнеш ли?

— Не знам… ще си помисля. Как ще ми се отплатиш, ако ти дам дрехите на любовницата?

— Ако опазиш тайната и ми дадеш дрехи, ще ти се отблагодаря щедро. До смъртта на баща си бях господарка в замъка ни. А той не е малък, по-голям е от Уеъръм.

— Хм, караш ме да се замисля. Ти май наистина не си коя да е. А като те гледа човек — нищо и никакво момиченце.

— Голямо момиче съм — вече съм на осемнайсет.

— Бебе, в сравнение с мен! Надявам се, че поне умееш едно — друго. Има сума ти работа тук, виж каква руина е Уеъръм.

— Всичко ще се подреди, Мигинс.

Старата мисли дълго, пак чеса лакътя си и накрая кимна.

— Хайде! Каквото стане — стане. Тръгвай с мен.

Мери последва Мигинс по стръмните каменни стъпала към спалните. По пътя към тях се присламчи дребна женица с хлътнали очи на име Лайзъл и обясни:

— Бях прислужница на лейди Ан. Скрих каквото можах и то оцеля въпреки Възмездието.