Катрин Каултър
Наследницата на Валкорт (36)

Трийсет и шеста глава

Майка й доволно се изсмя:

— Не! Ще тръгнеш само ако аз реша. Сега си моя. Кукла на конци.

Мери безпомощно се загледа в бронзовата дръжка. Беше на сантиметри от нея, но протегнатата й ръка беше замръзнала във въздуха. Някаква тайнствена сила беше превърнала света в картина — застинала и неразбираема.

— Сега се обърни и се върни в леглото. И никакво мърдане от там. Ясно ли е?

Ръката на Мери бавно се отпусна и тялото й се раздвижи. Като хипнотизирана запъпли към постелята. Пронизваше я странен хлад, нещо необяснимо се беше загнездило в нея и управляваше движенията й. Прииска й се да изпищи, но не можа. Стигна до леглото и седна на ръба му. Беше скована от страх. Майка й още стоеше до прозореца. Тя опита да се овладее и заяви с дързост, която всъщност не чувстваше:

— Много впечатляващо. Питам се какво би станало, ако реша да ви противореча. Ще ми разцепите езика ли?

— Може, не е изключено. Просто исках да се убедиш във възможностите ми.

Жалко, че и тя не можеше да щракне с пръсти и да вкамени майка си. Поне за сто години. Не, по-добре завинаги.

— Защо ме мразите?

Майка й повдигна вежда.

— Да те мразя ли? Никога не съм те мразила.

— А защо ни изоставихте с баща ми?

— Имах мисия. Чакаха ме по-важни неща от това да люлея бебе и да угаждам на съпруга си. Манастирът беше моят дом и моето призвание. Той ми даде всичко. Зад дебелите му стени можех необезпокоявано да упражнявам своите занимания, които някои хора наричат вещерски. В един момент ми дотрябваха пари, много пари: имах планове. Хрумна ми, че мога да си ги набавя чрез теб. И те използвах. Но нямам нищо против теб. Никога не съм те мразила.

Значи я бяха използвали!

— Защо ви бяха още пари? Какво искахте да купите? Цяла Франция? — Тя изгледа майка си насмешливо. — Нали умеете всичко? Защо просто не щракнете с пръсти, вместо да пращате онзи глупак Бренан да претърсва крепостите?

Хелън сведе поглед към книгата и промълви нещо. Дали не четеше заклинание? Вдигна глава и каза спокойно:

— Колко си невежа. Тези неща не стават по поръчка. А някои не стават никога. Можеш да спреш времето и да промениш пространството, но не и да добиеш злато или сребро. Някои все още се опитват, ала алхимиците са мъже, тоест упорити същества и непоправими мечтатели.

— Вие никога ли не сте пробвали?

— Само веднъж, но се отказах веднага. Какво, да гоня вятъра ли? Бляновете не са за мен. Нека алхимиците тичат подир химерите си.

— А за какво ви е среброто?

Майка й не отговори. Остави внимателно книгата на мястото й и закрачи из стаята. Движеше се грациозно и леко като млада жена. Стъпваше по красив син килим с неразбираеми черни символи. Какво ли означаваха?

— Какъв е този килим? — попита Мери, макар да не й беше до разговори.

— Хубав е, нали? Подарък е от един необикновен човек. Властваше над непроходимите лесове източно от Франция, беше повелител на дивите зверове и на вълшебните пламъчета в пещерите. — Тя сви рамене. — Уви, отиде си. Но килимът му е тук и е като нов: не избелява и не се праши.

Любопитството на Мери надделя.

— Какво означават тези символи?

— Тайнствени прабългарски знаци, ми каза Ростръм, след като една вечер пийна и развърза езика си. Който ги разгадае, ще се сдобие с безкрайна власт. Все още се мъча да ги разчета. Знам, че ще успея. И един ден ще властвам над всичко и над всички. Това е целта ми.

— Аз не искам хората да се боят от мен. Не желая чудеса. Искам нещо съвсем просто: да се омъжа за Гарън Кърси, да му родя деца и да остареем заедно.

Майка й заразглежда едната си ръка.

— Може и това да стане някой ден. Но първо ще се сгодиш за Джейсън Бренан. Трябва да се научиш на търпение.

— Не искам. Джейсън не е човек, той е чудовище.

— По-скоро кръгъл глупак. Надут празноглав дърдорко. И баща му го знае. Иска много, а не умее нищо. И да се ожени за теб, скоро ще се отегчи. Брак, деца… Каква по-добра възможност за Гарън Кърси да провери силата на чувствата си? Ако те обича, ще е завинаги.

— Не, майко. Няма да се омъжа за Джейсън Бренан!

— А как ще се отървеш от него? Ще го отровиш ли?

— Не, ще го убия. Той си го е заслужил. — Тя замълча за миг. — Вие ли отровихте баща ми?

Хелън я погледна изненадано.

— Да съм го отровила ли? Не. За мен той беше по-полезен жив. Не ми пречеше и не се бъркаше в моите дела. Не ми е изневерявал. Винаги ми пращаше уговорените пари. От мен се искаше само да стоя далеч, той трепереше над теб — малкото му съкровище. Беше почтен човек и никога не издаде тайната ни, нито пък го позволи на малцината, които също я знаеха.

— Тайна? Каква тайна?

Майка й не отговори на въпроса, а продължи монолога си:

— Неговата смърт ме натъжи. Все пак бяхме близки. Помня, че през последната ни нощ се любихме. Аз го ухапах по рамото — толкова силно, че го нараних. После облизах раната и тя изчезна. Няма да забравя каква физиономия направи тогава баща ти. — Тя се усмихна.

— Но вие пристигнахте във Валкорт едва ден и половина след смъртта.

— Ела ми съобщи, че баща ти се е почувствал зле. А и ти ми писа, не помниш ли? Викахте ме на помощ. Не дойдох, тъй като бях заета в „Майзерлинг“. Пък не можех да помогна. От писмото на Ела разбрах, че той е много зле. Същото показа и златното кълбо.

— Златното кълбо?

Хелън протегна бялата си ръка, на която блестеше пръстен с малка златна сфера:

— Когато искам да видя нещо, златото се превръща в кристал. През него видях баща ти. Беше късно да го спася. Душата му вече беше на оня свят.

Мери зарида от безсилие и печал, не можеше да се спре, трепереше като лист.

— Това е лудост! Боже мой… не може да сте ми майка! Не! — изхълца през сълзи.

— Лудост ли? Жалко, че използваш толкова изтъркани понятия.

— Вие сте зла. Но за разлика от Джейсън имате прекалено много ум в главата си.

Майка й се изсмя.

— Какво, мислиш, че злината е порок? А благонравието — добродетел? Колко наивно си представят света хората! И вярват в празни думи, измислени от църквата… А църквата иска само власт, плаши с ада и обещава рай, и с няколко прости притчи води стадото си. Не вярвай във видимостта. Защото нищо в този свят няма сигурно значение.

— Но това е ерес! Надали наистина го мислите.

Хелън се обърна към прозореца.

— Жалко. Опитах се да ти подскажа едно — друго. Но явно не е за твоя ум. Насила хубост не става. Трябваше да се заема с теб още навремето.

— Защо? Нали казвате, че нищо в този свят няма никакво значение.

В очите на майка й проблесна интерес.

— Добре, значи все пак си следила мислите ми. Виж, да оставим тази тема. Прекалено уморена съм. Мисля за Джейсън Бренан. Ако има достатъчно време, този път трябва да успее. С моя помощ, разбира се.

— Достатъчно време? Какво имате предвид? Нали можете да управлявате времето?

— Отчасти, да. Но невинаги. Може би, когато разчета тайното послание в този килим, ще стана истински господар на времето.

Тя отиде до прозореца.

— Виждам, че се разсъмна. Какво красиво тайнство, изгревът. Но хоризонтът е затулен, скоро ще завали. Земята жадува за ласките на облаците. — Вещицата въздъхна. — Колкото и дълго да живее човек, няма да разгадае смисъла на Вселената. — Погледна Мери през рамо и подхвърли: — Той може и да те потърси, знаеш ли… Но ще е късно.

— Какво имате предвид?

Вещицата замълча за миг и се усмихна.

— Почакай и ще разбереш. Впрочем… съмнявам се.