Катрин Каултър
Наследницата на Валкорт (11)

Единайсета глава

Баща й все я хвалеше, че е съобразителна. Е, сега имаше възможност да провери.

— Почти не ме забелязваше. Лейди Ан се грижеше за мен и за баща ми, тя ме научи и на домакинска работа.

Артър да не я забележи? Той се вгледа в прекрасните й червени коси, сплетени на две тежки плитки и увити около главата й, бяха стегнати с красиви зелени панделки. Видя тъмносините й очи, бялата й кожа и перлените й зъби. Доколкото помнеше Артър, той надали би останал сляп за такава красота. Докато е била малка — може би, но не и сега, през последните няколко години. Надали щеше да се намери мъж, който да остане безразличен. Гарън хвърли поглед към последните четири къса месо върху дървения поднос пред себе си. Беше се наял предоволно.

Посочи ги с ножа и подвикна на Пейли:

— Хайде, пълни търбуха. Знам, че все си гладен.

После се обърна към седналото със свити колене до него момиче:

— На колко си години?

— На осемнайсет.

— А на колко пристигна в Уеъръм?

— На дванайсет.

Значи се беше превърнала в жена току пред очите на брат му. И той не й беше обърнал внимание? Хайде де!

— А колко годишен сте вие, господарю?

— През април навърших двайсет и четири. Знаеш ли да правиш сапун?

Тя се засмя.

— Знам, разбира се. Утре ще се заемем с това най-напред. Включила съм го в списъка със задачите си.

Той я изгледа невярващо.

— Списък? Ти правиш списъци?

— И още как! Това е стихията ми. Само дето няма с какво да ги записвам, няма пергамент и мастило.

— Включи ги и тях в списъците си.

Тя се усмихна.

— И свещи… — След което въздъхна: — И куп други неща. Няма нищо, всичко е отишло по дяволите.

— Освен роклята ти.

— Има скривалище в спалнята ви, господарю. Лайзъл беше скътала там малко рокли на лейди Ан.

— Аха. Нахрани ли се добре?

— Да, господарю. До насита.

Той се обърна към Алерик:

— Трябва да съобщим на краля какво сме свършили. Утре Хобс да тръгне за Лондон и да докладва на Робърт Бърнъл. Хобс е умен, говори ясно и точно. Трябват ни войници, в случай че Черният демон се върне да дири пак имането. Мисля, че кралят ще се съгласи и ще ни прати подкрепление.

Не стана ясно как Мигинс го беше чула толкова отдалеч, но подвикна:

— Тапър казва, че може да поискате помощ от Оксбъро. Толкова земи имат, толкова войници! Оксбъро е по-близо от Лондон. Лорд Севърин не обичаше много лорд Артър, но вас не ви познава. Ще се разберете някак си.

— А, познава ме — рече Гарън.

— А мрази ли ви?

— Не, ни най-малко. Благодаря за съвета, Мигинс, ще помисля над думите ти.

Само кралят можеше да му помогне, Гарън беше убеден в това. Той избърса ножа в туниката си и се обърна към Мери:

— Колко време след смъртта на лорд Артър ви нападна Демонът?

Видя как Мери погледна Мигинс, която изкрещя вместо нея:

— Шест дни, господарю.

— Да, да, нямаше и шест дни — обади се и Тапър. — Погребахме брат ви с почести, всички от крепостта го изпратихме.

— Но само малцина плакаха. Лорд Артър се отнасяше зле с лейди Ан, пък ние всички я обичахме.

Брат му се е отнасял зле с жена си? Знаеше колко лесно се гневи, но не допускаше, че е посягал на жена, макар мнозина да го правеха.

Значи така… шест дни след смъртта му беше дошло възмездието. Гарън се запита дали погромът щеше да се случи, ако Черният рицар беше открил съкровището. Сигурно.

Сега нямаше особено значение какво беше вършил брат му. Важен беше Уеъръм. Гарън огледа могъщите стени — излъчваха сигурност и спокойствие. Хората бяха сити и скоро тук пак щеше да закипи живот — говор, смях и караници. Само детски глъч още нямаше.

Трябваше да разбере кои са изчезналите деца и какво точно им се беше случило. Трябваше да ги дирят. Трябваше да отдадат почит и на мъртвите. Къде ли беше гробът на брат му Артър?

Той се обърна към Мери:

— Черният демон поругавал ли е гробове?

Тя не отговори, беше пребледняла като платно и дишаше на пресекулки.

— А, забравих, от къде ще знаеш? Нали си била в нужника.

— Черният демон не се интересуваше от гробища — обади се Тапър. — Никой не е смущавал съня на мъртвите.

Гарън каза:

— Според краля лорд Артър починал внезапно, поне така разказали пратениците му. Не бил болен, починал неочаквано.

— Така беше — потвърди Мигинс. — Ядеше заешко задушено с бакла и карфиол, когато внезапно се вцепени на стола и главата му климна над подноса. Разбрахме, че си отива, но не знаехме какво да правим. Бяхме безпомощни.

Гарън се умълча, замислен за пътищата на съдбата и хората.

От къде беше разбрал за това чуждо сребро Артър? Как го беше отмъкнал? Как беше пазил всичко в тайна? Елкинс, военачалникът на Артър, беше мъртъв, убит в бой — така му бяха казали. Сигурно е бил посветен в тайната и сигурно беше участвал. Да отмъкнеш товар сребро не е работа за един човек.

Мигинс се присламчи до Гарън и широко му се усмихна:

— Хапнахте ли добре, милорд?

— Да, предостатъчно.

— Ако имате пари, Мери ще ни снабди с всичко, което трябва, от Уинторп — градче недалеч по крайбрежието, няма как да не го помните. Трябва ни зърно за хляб. Мелничарят ни загина, нужен ни е нов, а трябва и да постегнем мелницата. Трябва да засадим зеленчуци и овошки. Трябват ни платове. Или вълна, за да ги изтъчем. Слава богу, Борън, тъкачът, е още жив. Какво ще кажете?

— Ще кажа, че за следващите няколко дни имаме месо. После ще отидем до Уинторп. Ще купим всичко, дори и пергамент за теб, Мери, да правиш списъците си. — Той позамълча. — Аз лично си ги правя наум, свикнал съм.

— Полезен навик. Но аз предпочитам да пиша. — Тя обходи с поглед залата. — Толкова много има да вършим тук, че надали ще запомня всичко. Не е за един женски ум.

Тя изгледа Гарън предизвикателно. Личеше, че не изпитва никакво смущение.

— Винаги съм мислил, че жените са надарени с по-остър ум — рече той.

Странни думи от устата на мъж, при това воин. Тя го зяпна учудено. После скочи на крака и направи лек поклон:

— Само един мъдър мъж може да го признае, господарю.

Той махна с ръка.

— Ама как само светна всичко. Допреди ден-два тук приличаше на гробище.

„Наистина“ — помисли тя.

— Ще стигне ли месото до завръщането ни от Уинторп?

— Да, има достатъчно.

— Като се замисля, няма нищо странно в това, че отец Ейдъл се е подал на плътско изкушение. Дори папата има незаконни деца, и то много. Така поне се твърди…

Мери сдържано се усмихна.

— И аз съм чувала. Знам го от баща си — каза го, когато ми призна, че съм негова незаконна дъщеря. „Свещеникът е човек от плът и кръв, само дето знае латински“, казваше татко ми.

И така си беше. Свещеникът на Валкорт например, отец Минск, беше учен човек, който с еднакъв плам служеше и на Бога, и на тленността — дори не точно в този ред, защото беше най-щастлив, когато се уединяваше с девиците от Валкорт за изповед.

— А майка ти?

— Тя е починала при раждането ми — отвърна Мери, но едва след като се позамисли.

— Аха…

Той я изпитваше. Значи се съмняваше в нея. О, господи!

Трябваше да измисли по-убедителни лъжи и да ги изрича гладко и без колебание. Трябваше да се упражни с Мигинс, за да е готова, преди да потегли с лорд Гарън за Уинторп.

Той се извърна, за да каже нещо на доверения си човек Алерик, чието плешиво теме блестеше като тиган на слънцето. Мери се запита дали специално не го лъска сутрин след ставане.

Тя обърна поглед към Мигинс, която избърса устата си с опакото на костеливата си длан и развеселено потупа по рамото някакъв старец.

Как мразеше да лъже!

За щастие имаше още време до пътуването.