Катрин Каултър
Наследницата на Валкорт (52)

Петдесет и втора глава

Манастирът „Майзерлинг“

Хората на краля, водени от сър Данси Арчънкорт, бяха въведени в голяма зала, където според началника на стражата в „Майзерлинг“, ги чакала игуменката. Той ги пусна неохотно, но нямаше как, трябваше да се подчини на кралската заповед. Свирепото изражение на сър Данси не вещаеше нищо добро — май беше дошъл краят на сладката му служба и на спокойствието в „Майзерлинг“.

Хелън седеше до работната си маса и пишеше с паче перо. Видя мъжете и бавно се изправи.

Сър Данси се ококори. Пред него стоеше ослепителна жена с млечнобяла кожа и със златиста ангелска коса, нямаше нищо общо с представата му за игуменка.

— Л-л-лейди Хелън? — заекна той. — Вие ли сте игуменката?

Хелън забеляза смущението му и се усмихна. Пристъпи грациозно напред и отговори:

— Да, аз съм майка Хелън. С какво да ви бъда полезна?

Той се поклони. От главата му не излизаха думите на Гарън: „Отваряйте си очите на четири, Данси, бъдете винаги нащрек. Не приемайте нищо за пиене и не оставайте насаме с нея, трябва да сте винаги с хората си. Тя е по-опасна, отколкото можете да си представите.“

Впечатлението на сър Данси обаче беше по-различно. Той огледа кръшната снага на игуменката и усети как го обземат нечестиви помисли. Това прелестно същество да е опасно? Глупости.

— Идвам от кралския дворец, мадам — каза и й връчи един завит на руло пергамент. Не му беше минало през ум да я запита дали може да чете.

Тя разви пергамента с изящните си бели пръсти и се задълбочи в посланието, което Робърт Бърнъл беше съчинил от името на Негово Величество. След това помълча и каза:

— Трябват ми два часа да се приготвя.

Данси кимна.

— Наредено ми е да бъда с вас навсякъде, така че ще ви придружа до спалнята ви. — Спомни си предупреждението на Гарън и кимна на хората си да го последват.

„Боже, няма как да се отърва от тях“ — помисли си тя. Нямаше измъкване. Но нищо, кралят щеше да е сам в Лондон и тогава… тя си знаеше работата.

Мери чу сестра Мод и сестра Алис да говорят отвън пред вратата на килията й. Два пъти дневно й носеха храна, после прибираха подноса и се оттегляха, без да продумат. Така всичките й въпроси, колкото и невинни да бяха, оставаха без отговор. Явно монахините живееха в смъртен страх от майка й и фанатично изпълняваха задълженията си. Сега обаче беше дошъл пратеник, който да отведе игуменката в Лондон, и те шепнешком разговаряха в преддверието. Дали се радваха? Дали мразеха майка й, или страхът беше сковал мозъците им?

Спомни си онова внезапно изсвистяване. Чу го в началото на гората, малко след като се сбогува със старицата. Отскочи веднага и се озърна, но не видя нищо, само тъмна гора. В следващия миг нещо се стовари върху главата й и тя се строполи на земята. Стори й се, че старицата доволно се кикоти… но вече губеше съзнание. Възможно ли беше тя да я беше ударила? Събуди се тук, в килията. Майка й отново беше постигнала своето, идваше й да вие от отчаяние и от безсилие.

Сега кралят беше заповядал игуменката да се яви на разпит. Нима нещо го беше усъмнило? Какво се беше случило? Така или иначе новината беше добра.

Оставаше без надзор: още една възможност да опита късмета си. Тя се усмихна в сумрака.