Едуард Петишка
Старогръцки митове и легенди (8)

Тантал

В Лидия, там, където днес се намира Турция, преди много години управлявал цар Тантал. Никое друго царство не било по-богато от неговото. Планината Сипил била пълна със злато, полето се простирало на двадесет дни път, а житните класове били два пъти по-тежки, отколкото в останалите ниви. Върху зелените склонове растяла буйна трева, където пастири отглеждали огромни стада добитък. Боговете не отказвали нищо на Тантал, той бил техният любимец. Те му позволявали да седи редом с тях на планината Олимп, да взема участие в техните пиршества и да слуша това, което те си говорели.

„Аз се храня заедно с боговете — мислел си Тантал — и по нищо не се различавам от тях. Те ми наливат в чашата божествен нектар и амброзия и аз вземам участие в техните разговори. Хората не трябва да се съмняват в това, че аз съм бог.“ „Не си всемогъщ“, проговорила неговата съвест. „Не съм — отговорил си сам Тантал, — но кой знае дали боговете са всемогъщи? Аз ще ги изпитам, за да се убедя сам в това.“

Точно тогава от храма на Зевс на остров Крит едно смело момче било откраднало златно куче, което пазело светилището. Момчето дало златното куче на Тантал, тъй като знаело, че той не се бои от боговете. Царят скрил откраднатия предмет у себе си. Не след дълго в двореца дошъл вестител на боговете.

— Царю — казал вестителят, — не е присъщо на царете да се свързват с разбойници и крадци. Върни в храма това, което си взел.

— Аз не знам за какво става въпрос — отговорил царят.

— Върни крадената вещ — заблестели очите на вестителя — или ще си навлечеш гнева на боговете!

— Ако съм направил нещо лошо — засмял се Тантал, всемогъщите богове щяха да знаят и да ме накажат.

Царят се заклел, че не притежава златното куче. Вестителят си тръгнал, без да свърши работата, за която бил дошъл, а Тантал бил сигурен, че боговете само се правят, че знаят всичко, а в действителност не се различават от смъртните хора.

Обаче боговете знаели всяка крачка на Тантал, но чакали момента, в който той ще даде предимство на истината пред лъжата, на почтеността пред безчестието и на справедливостта пред неправдата.

Надменността на Тантал растяла и растяла, той не се задоволявал само с това да пие амброзия с боговете на Олимп. Вземал от божествената храна и от напитките от масите на боговете и ги давал на своите приятели. Непрекъснато се присмивал над законите на хората и на боговете и накрая измислил страшно злодеяние, за да оскърби боговете.

Той заклал сина си Пелопс и поканил боговете на пиршество в двореца. На гостите предложил месото на собствения си син. Деметра, богинята на земеделието, не забелязала нищо и изяла едната плешка, която й поднесли слугите. Останалите богове разбрали злия умисъл и никой не се докоснал до храната.

Цар Тантал се уплашил от гнева на боговете и от тяхното могъщество и започнал, кланяйки се, да ги моли за снизхождение. Но последната му постъпка била капката, която преляла чашата. Зевс, господарят на боговете, веднага захвърлил престъпника Тантал в мрачното подземно царство, в ада. За своите престъпления той бил осъден на вечни мъки.

Оттогава в царството на мъртвите Тантал стои потопен в бистра вода, но го мъчи страшна жажда. Щом се наведе, за да потопи напуканите си устни във водата, тя веднага изчезва, а под краката му остава само сух пясък. Над неговата глава висят отрупани с вкусни плодове клони, но Тантал е изтощен от глад. Щом протегне ръце към круша, смокиня или червена ябълка, връхлита вятър и отвява настрана клоните. Над главата му е надвиснала скала и го застрашава всеки миг да падне и да го смаже. Вечен страх свива неговото сърце. На такива мъки е обречен Тантал в царството на сенките: да изпитва вечен страх, жажда и глад.

Останките от Пелопс били сложени от боговете в един котел. Със своите магии те съживили момчето и то застанало пред боговете още по-красиво, отколкото било по-рано. Липсвала му само плешката, която изяла разсеяната Деметра. Боговете дарили Пелопс с плешка от слонова кост. От тогава насетне всички потомци на неговия род имат бяло петно на рамото.