Едуард Петишка
Старогръцки митове и легенди (19)

Мелеагър

Жената на калидонския цар Ойней се наричала Алтея. Родил им се син, на когото била предречена интересна съдба.

Веднъж Алтея заспала и засънувала, че се намира в стая, в която се чували гласовете на три непознати жени. Това били мойрите, които се надвесили над леглото на малкия й син. Едната от тях се навела, взела един пън и го хвърлила в огъня. Огънят се разгорял.

— Твоят живот ще е свързан с дървото в огъня — пророкувала мойрата. — Ще живееш толкова дълго, докато пламъците не погълнат дървото, което гори с ясен пламък.

След тези думи мойрите изчезнали. Ужасената майка станала от леглото, бързо извадила пъна от огъня, поляла го с вода, за да го загаси, и го скрила в една ракла.

Синът им се казвал Мелеагър. Израснал в двореца заедно със своите сестри и възмъжал, а когато пораснал, никой не можел да се мери с него в игрите и състезанията.

Бащата на Мелеагър имал големи площи с лозя, ниви и градини. Когато прибрал реколтата, той благодарил на боговете за плодородието с богати жертвоприношения. На богинята Деметра той обещал плодовете от своите ниви, на веселия бог Дионис — виното, а на богиня Атина — зехтина. На всеки бог определил част от реколтата, но забравил за богинята Артемида.

Боговете също се гневели, и то много по-силно от смъртните. Артемида наказала цар Ойней за това, че била забравена. Тя изпратила в неговите земи един страшен глиган. Той бил много по-голям от най-големия бик, от очите му излизал пламък, а неговите стърчащи зъби приличали на острието на копията и се подавали от огромната му запенена уста. Където минел, глиганът изгарял с палещия си дъх зелените листа на храсти и дървета. Узрелите ниви стъпквал, унищожавал и прегазвал с ужасните си копита градини и лозя, измъквал с корени дърветата и чупел клоните с плодове. Нападал стадата, погубвал и кучета, и пастири. Уплашеният добитък се разпръсвал по склоновете на горите. Хората бягали от страх и се насочвали към град Калидон. Всеки, който излизал от града, не можел да бъде сигурен, че ще се върне жив и здрав обратно. Ужасът витаел над цялата околност, всички били застрашени от глад и смърт.

Когато Мелеагър видял това нещастие, което преживявали хората, той се подготвил за лов и събрал всички смели мъже с оръжие в ръка. Дошли много храбреци, към тях се присъединили и Язон — героят, който донесъл златното руно, и Тезей — героят, който победил чудовищния Минотавър, и Адмет — мъжът на вярната Алкестида, и други храбри мъже на Гърция, между които и братът на Алтея — майката на Мелеагър. Заедно с мъжете на Гърция участие в лова взела и безстрашната ловджийка Аталанта.

Някога бащата на Аталанта искал да му се роди син. Когато вместо това се появила дъщеря, той заповядал да я отнесат в гората при дивите зверове. Там тя била откърмена от мечка в една пещера. Своята сила тя била доказала неведнъж. Сега застанала редом с най-добрите ловци, чиито колчани били от слонова кост.

Мелеагър я забелязал сред ловците и му се сторило, че вижда богинята на лова Артемида. Не можел да откъсне очи от нейното красиво лице.

Народът на Калидон се събрал до градската порта, за да изпрати героите. Смъртта вече си избирала своята плячка. Първо пътят минавал през опустошени полета и унищожени лозя. После Мелеагър и останалите мъже, както и Аталанта, навлезли в гъстите гори. Когато стигнали края на гората, пуснали кучетата. Те вървели по следите, оставени върху земята, минавали през храстите, катерели се по склоновете или се спускали в долините, докато достигнали един дол, където през цялата година имало вода. Там растели върби и тръстика и висока остра трева. Кучетата изчезнали между тях. Изведнъж се появил огромният глиган и се хвърлил върху ловците.

Първият ловец хвърлил копието, но не улучил целта. Язон се опитал да го уцели, но копието прелетяло над глигана и се забило в калта. Третият ловец само леко го засегнал. Богиня Артемида успяла да хване летящото копие и да свали от върха му металния шип.

Глиганът се разбеснял. От очите му излизал огън, а от устата му — пламъци. Впуснал се напред като камък, изстрелян от метателна машина, и ранил двама от ловците. Единият от тях той издигнал над себе си със стърчащите си зъби, а другият едва не умрял и се спасил върху едно голямо дърво. Глиганът обаче хукнал, за да се скрие в гъстите храсти. В този момент Аталанта обтегнала своя лък и изпратила по звяра стрела, която се забила зад ухото му и оттам потекла кръв. Мелеагър не можел да скрие възторга си от успеха на Аталанта. Ала ловците се чувствали засрамени от нея. Затова започнали да хвърлят своите копия върху глигана. Богиня Артемида и този път защитила своето животно. Копията се сблъсквали още във въздуха и падали върху земята, без да докоснат огромния глиган.

— Независимо че те защитава Артемида — извикал един от ловците, — ти ще загинеш от моята ръка.

Ловецът замахнал със своя меч и вярвал, че ще победи. Обаче глиганът бил по-бърз, успял да събори ловеца на земята и тревата почервеняла от неговата кръв.

Копията завършвали своя полет в кората на дърветата или в клоните им, а някои от тях толкова грешали посоката, че се забивали в кучетата. Само едно от копията улучило глигана. Това било копието на Мелеагър. Чудовището се обляло в кръв и паднало върху земята. Тогава гората се разтресла, а ловците се събрали около юначния Мелеагър и стискали ръката му. Той обаче не се развълнувал от поздравленията, защото гледал само Аталанта.

— Приеми като дар кожата на този глиган — казал храбрият ловец на момичето, — приеми също неговата глава и зъбите му.

Никога досега ловците не били виждали такава огромна кожа на глиган и толкова дълги зъби, затова завидели на Аталанта за подаръка.

— Остави това, което не ти принадлежи — казали й те, — и не смесвай славата на ловеца с женската красота и чар.

Над мъртвия глиган те започнали да спорят кой заслужава да вземе плячката. Богиня Артемида, която била разгневена на Мелеагър, защото убил нейния глиган, още по-силно разпалила враждата. Мелеагър слушал този спор, вдигнал копието си и нищо не казал. Там, където думите не стигали, започвало насилието. С копието си той пробол своя опонент. Ловецът паднал мъртъв на земята. Това бил братът на Алтея, майката на Мелеагър.

Новината за победата над калидонския глиган изпреварила връщащите се ловци. Алтея тръгнала към храма, за да прослави победата на своя син, но не стигнала до него. По пътя тя срещнала мъже да носят в носилка нейния мъртъв брат. След като го познала, започнала да плаче, а когато узнала кой е причинил тази смърт, решила да му отмъсти.

Върнала се в двореца и потърсила скритата главня на орисниците. Навсякъде било покрито с прах, но съдбата, определена от мойрите, била жива и нищо не можело да попречи тя да се изпълни.

Алтея поръчала да разгорят огън от смолисти дървета, хванала съхранявания дълги години пън, отвърнала поглед от огъня и го хвърлила в пламъците, водена от чувството си за отмъщение.

Пънът, хвърлен в огъня, започнал да стене с човешки глас, като че ли бил обхванат от жестоки пръсти. В същия момент Мелеагър се присвил от болка, която започнала да расте с разпалването на огъня, но той геройски я понасял. Съжалявал само за това, че смъртта не го настигнала по време на бой или на лов. Колкото по-силен ставал огънят, толкова болката на Мелеагър ставала по-жестока. Накрая от пъна останала само малка част, която постепенно загаснала. Тогава Мелеагър въздъхнал за последен път.

Майката на Мелеагър хванала меча в ръката си и сама се пробола. Дворецът на калидонския цар Ойней се изпълнил със скръб. С плач сестрите на Мелеагър прегръщали неговото хладно тяло и се опитвали да го стоплят със своето дихание, но не могли да го съживят.

Тъгата на сестрите на Мелеагър размекнала сърцето на богиня Артемида. Тя забравила своя гняв и съжалила нещастните сестри. Покрила ги с пера, които премахнали тяхната скръб. Ръцете им се превърнали в криле и те полетели във въздуха.

И третата сестра — Деянира, не избегнала жестоката съдба. Тя причинила смъртта на своя съпруг Херакъл и сама посегнала на себе си.

Така нещастно завършили своя живот потомците на калидонския царски род.