Едуард Петишка
Старогръцки митове и легенди (17)

Сизиф

В старите времена хората имали страх от боговете. Тези, които не се страхували от тях, се страхували от смъртта. Само коварният цар Сизиф не се страхувал нито от боговете, нито от смъртта.

Той основал богатия град Коринт и построил коринтския дворец. В него нямало вода и Сизиф дълго мислил по какъв начин да измоли боговете да дарят на двореца извор. Помогнала му една щастлива случайност.

Съдбата, която направлява както боговете, така и смъртните хора, направила така, че речният бог Азоп да влезе в спор със Зевс. Сизиф дочул за спора между двамата и с измама научил къде живее владетелят на боговете. Отишъл при Азоп и му заявил:

— Аз знам къде се крие владетелят на боговете и ще ти кажа, ако ми помогнеш в бедата, в която съм изпаднал. Построих дворец, но нямам вода в него. Слугите ми трябва да я носят от отдалечени кладенци. Помогни ми и аз ще ти помогна.

Азоп се съгласил. Посетил двореца на Сизиф и докоснал една скала, която се издигала в двора. От нея бликнала струя студена вода. Благодарният Сизиф открил пред Азоп мястото, където се криел Зевс, и речният бог се насочил към него. Той съвсем забравил, че Зевс е господар на всички богове и че притежава гръмотевиците. С гняв Зевс дочакал появата на Азоп. Хвърлил върху му светкавица и го изгорил.

Щом погубил Азоп, Зевс обърнал своя гняв и срещу Сизиф.

— Иди — казал Зевс на Смъртта — и отведи Сизиф до царството на сънищата, там не ще може да разгласява тайни.

И Смъртта тръгнала.

Цар Сизиф стоял върху крепостните стени на своя дворец и наблюдавал околността, обляна от слънчевите лъчи. В обедните горещини тревата започнала да пожълтява, а листата на дърветата даже не помръдвали. Навсякъде било тихо, всички почивали под сенките на своите градини. Само царят не можел да намери сянка. Той предчувствал, че наближава наказанието на Зевс. Тогава видял да се задава по прашния път Смъртта. Избягал в двореца, намерил две здрави въжета и застанал до вратата.

Нищо неподозиращата Смърт влязла в обширната зала. Сизиф преметнал през нея въжетата, завързал я и я затворил в една килия. Тогава си отдъхнал. Смъртта вече не можела да му навреди.

Сизиф не умрял и никой в царството не умирал. Смъртта била завързана в двореца. Беди и болести, както преди, навестявали хората и нямали край, ала хората остарявали, но не умирали. И птиците, догонени от стрелите, продължавали да летят, и дивите зверове бягали навътре в горите с копие в гърба.

Всичко остарявало, но не идвал краят на живота.

Зевс извикал бога на войната Арес и му казал:

— Сизиф наруши реда на земята. Кой друг, ако не ти — богът на войната, може да освободи Смъртта и да я върне на хората.

Бог Арес слязъл на земята, разбил две килии и накрая освободил своята приятелка. Едва Смъртта излязла на свобода, хванала Сизиф и го отвела в подземното царство, а тя отново се върнала сред хората, в морето при корабите, съпровождала ловците в гората и мъжете, отиващи на война.

Хитрият Сизиф знаел, че Смъртта ще победи, и затова преди време се подготвил. Казал на жена си след неговата смърт да не извършва никакви погребални обреди.

Обаче когато слязъл в подземното царство, той жално се оплаквал: „Забравила ме е, не изпълнява обредите“.

В царството на сенките всички го съжалявали — дори самата владетелка Персефона. Тя му позволила да се върне на светлата земя, за да може жена му да извърши обреда и да погребе неговото тяло.

Сизиф излязъл на светлата земя от царството на тъмнината и тъгата изчезнала от лицето му. Весело се отправил към своя дворец. В чест на своето завръщане той организирал голямо пиршество. Даже и не мислел да се връща между сенките. Непрекъснато възхвалявал своята жена, че е изпълнила заръката му.

Тържествената зала ухаела на печено телешко и на сладко вино. Пред запалената камина седял сляп певец с лира в ръка. Цар Сизиф вдигнал чаша за тост. Но виното даже не докоснало устните му. Смъртта стояла до него и бързо го отвела в царството на мъртвите.

Тежко било наказанието, което боговете давали на тези, които не уважавали техните закони. Сизиф също бил наказан.

В задгробния живот той изпълнявал тежко наказание. Бил осъден да избутва до върха на висока планина грамаден мраморен камък. Щом стигнел почти до върха, камъкът се изплъзвал от ръцете му и се търкулвал надолу. Отново и отново Сизиф повтарял напразния си труд, а неговото страдание никога не свършвало.