Едуард Петишка
Старогръцки митове и легенди (4)

Орфей

В областта, наречена Тракия, преди много години живял великият певец Орфей. Той свирел на лира и така хубаво пеел, че никой не можел да устои на неговата песен. Птиците спирали своите трели, дивите зверове напускали гората и тръгвали след него. Вълкът бягал редом с агнето, лисицата — със заека, и никой никому не причинявал зло. Змиите изпълзявали от своите леговища и слушали, а камъните се отстранявали от пътя, за да мине певецът. Реките спирали да текат, а рибите се показвали на повърхността на водата, за да чуват по-добре неговите песни.

Хората слушали, смеели се и плачели според песента, която пеел той. Те забравяли своите грижи и постъпвали така, както се пеело в неговите песни. Когато Орфей свирел на угощения и пирове, често идвали и боговете. Те се спускали по Млечния път на земята, водени от неговия глас.

Горските нимфи също излизали веднага щом чуели песента на Орфей. В една от тях Орфей бил влюбен… Той я завел в своя дом и се оженил за нея. Нимфата се казвала Евридика и била толкова красива, колкото и неговите песни.

Не се радвали дълго на щастлив живот. Един ден Орфей трябвало да замине и Евридика останала сама. Тя започнала да тъгува по зелените нежни поляни, където се чувал ромонът на рекички и поточета. Там живеели нейните приятелки — нимфите. Тя си спомнила за тях и решила да ги посети.

Евридика изтичала навън и се радвала, че ще изненада своите посестрими. Минала по най-краткия път през поляните, но изведнъж усетила силна болка в крака, която обхванала цялото й тяло. Погледнала към земята и видяла отдалечаващата се сред тревите отровна змия. Паднала в безсъзнание на поляната. Змийската отрова била много силна и сърцето й спряло да тупти. Евридика останала бездиханна и нищо не могло да я спаси — нито плачът на нейните приятелки — нимфите, нито отчаянието на Орфей, когато я видял отново.

Никъде на земята Орфей не можел да намери покой. Непрекъснато мислел за своята Евридика и за щастието, което загубил. Времето не намалило неговото отчаяние и тъга. След дълго и неспокойно странстване той решил, че трябва да слезе в подземното царство — там, където отивали душите на умрелите. Владетел на подземното царство бил бог Хадес, който заедно със своята съпруга Персефона притежавал душите на всички умрели на земята. Орфей искал да ги помоли да върнат неговата Евридика, да й позволят да наруши закона на смъртта и да дойде отново при живите на земята. Насочил се на запад, защото там някъде в далечината, сред черните скали, бил входът към подземното царство. Вървял и когато му се сторило, че се е заблудил, започнал да пее тъжната си песен за Евридика. Тази песен разплакала даже и дърветата. Със своите клони те му показали пътя, а тревата от скръб наклонила стъблата си настрана през целия му път до подземното царство.

Накрая Орфей видял редица неподвижни кипариси и много черни скали, които се губели сред млечносивата мъгла. Той нагазил в мъглата. Изведнъж пред него се появили три чифта огнени очи и се чул див лай. Усетило появата на жив човек, триглавото куче Цербер посрещнало Орфей. То било пазач на входа към подземното царство. Орфей започнал да пее и тогава и трите кървави глави престанали да лаят. Огромното куче легнало и певецът влязъл в царството на мъртвите. Пеейки, крачел Орфей надолу по пътечката, пазел се от местата, от които излизали пламъци, но и те преставали да горят, когато до тях стигнел неговият глас.

Орфей се смесил с множеството безплътни сенки. Всички те бързали към брега на мрачната река Стикс. Скоро се появила лодката на стареца Харон, който превозвал сенките към подземното царство. Орфей скочил в лодката, но Харон забелязал живия човек и не искал да го заведе на другия бряг на реката. Нещастният Орфей започнал да пее и неговата песен разплакала и стария Харон, който вече се отказал да го гони.

Лодката приближила брега с душите на мъртвите, отиващи на съд. Орфей трябвало да намери владетеля на царството. Преминал през поляна, където блуждаели сенките на тези, които като живи не били нито лоши, нито добри; наблюдавал мястото на блажените, където се радвали душите на добрите хора; както и страшния тартар^[1]. Там в мъки и страдания прекарвали душите на хората, които са извършили зли дела на земята. Когато Орфей запял, мъката изчезнала, защото се чул неговият глас. Изтерзаните души забравили своите нещастия, заслушани в песента. Сянката на мъртвия цар Тантал забравила за вечния глад и жаждата, с които боговете я наказали, а сянката на цар Сизиф си починала поне за малко от своя безполезен труд.

В центъра на царството на мъртвите върху черен трон седял владетелят му — мрачният Хадес. Черните му коси падали върху челото, а бялото му лице се осветявало от хладния му поглед. До него седяла Персефона, облечена в черна дреха, на фона на която лицето й изглеждало като бледа луна в тъмна нощ. Орфей се стъписал при тази гледка, но неговата любов била по-силна от страха. Той запял своята песен пред могъщите владетели.

Запял за своята любов към Евридика и за смъртта, която преждевременно отвела нейната душа до царството на сънищата. Той пял за своята болка, за безкрайната си скръб, която нямала граници. Молел боговете на подземното царство да му позволят да отведе Евридика отново на земята. Все едно никой смъртен нямало да избегне последния си път до тяхното царство. И Орфей, и Евридика все някога щели да отидат в царството на мъртвите. Хадес и Персефона, трогнати, слушали неговата песен.

— Ще изпълня желанието ти — казал Хадес. — Евридика може да се върне между живите хора. Ти обаче не трябва да се обръщаш назад по пътя от подземното царство. Обърнеш ли се, преди да сте излезли на горната земя, тя ще изчезне, ще се върне между сенките и вече няма да я видиш.

Орфей радостно поблагодарил и след дадения му от владетеля знак бавно се приближил до сянката на Евридика, която последвала мъжа си нагоре към света на живите.

Те вървели по познатата пътечка към земята и се качили на ладията на Харон, за да достигнат другия бряг.

Минали през местност, в която царяла абсолютна тишина. Орфей вървял напред и се ослушвал за стъпките на Евридика. Чувал само своите крачки, затова го обзела тревога. Помислил си, че Евридика, непознавайки пътя, се е заблудила и изостанала в подземното царство или й се е случило нещо лошо. Забравил Орфей своето обещание и се обърнал назад. Пред очите му се мярнала сянката на Евридика и изчезнала. За втори път любимата му жена преживяла смъртта. Лек ветрец докоснал челото на Орфей като последна милувка и след това певецът останал сам на пътечката. Отчаянието го обзело, той започнал да бяга по пътеката надолу, викал Евридика и без дъх достигнал реката с ладията на Харон. Но напразно се молил да го преведе на другия бряг.

Седем дни бродил Орфей по брега на Стикс и се опитвал отново да влезе в царството на смъртта. През тези седем дни сълзите му били неговата храна. Всичко било напразно. Тъжен, той се върнал на земята и отишъл в безлюдна планина. На една гола горска поляна запял на скалите и на вятъра и им разказал за своето нещастие. Дърветата от долините се размърдали от местата си, щом го чули. Преди Орфей да завърши своята песен, около него се струпали дърветата от цялата гора и го заслушали.

Голите склонове се раззеленили с млади дървета, а птиците се настанили там. Орфей запял и неговата песен се извисила над върховете на дърветата, а вятърът я разнесъл до хората. Когато те слушали неговата песен, оставали очаровани.

Тогава пияни вакханки, които почитали празника на бога на виното — шумния Дионис (Бакхус), с крясъци и смях навлезли в гората, където Орфей пеел своите тъжни песни. Те подразнили жените и една от тях хвърлила тирса^[2] си върху него, а друга запратила камък. Но тирсът и камъкът паднали пред него, покорени от песента. Разбеснелите се жени започнали да хвърлят тирсове и камъни и сред техните крясъци песента на Орфей започнала да заглъхва. Камък уцелил Орфей и се оцветил от неговата кръв. Но песента не замлъкнала с угасването на неговия живот. Вакханките, възбудени от стореното зло, избили и животните, които го придружавали и били замаяни от неговия глас.

Дърветата загубили листата си от скръб, скалите проливали сълзи, а нивото на реките се покачило, тъй като в тях се вливали сълзите на цялата земя. Речни нимфи и дриади разплели косите си и облекли черни дрехи.

Душата на Орфей слязла в подземното царство. Харон веднага го превозил през реката. Една сянка отивала при другите сенки. Още отдалеч познал Орфей своята Евридика и забързал към нея. Можел да й се любува, да гледа след нея, без да я загуби.

Дионис не оставил направеното зло без наказание. Превърнал краката на злите жени в корени, а техните тела — в стволове и постоянно движещи се от вятъра клони.

Тялото на Орфей било погребано от музите — богините на изкуствата и мъдростта. Главата на Орфей, която вакханките откъснали от тялото му, заплувала заедно с неговата лира по вълните на река Хебър и оттам по морето достигнала до остров Лесбос.

Оттогава звуците на чудните песни на славеите се чували на този остров, където се родили много известни певци. И най-известната гръцка поетеса Сафо се е родила там.

Лирата на Орфей плувала по реката и тихо свирела, а мъртвата глава пеела тихи песни. Вълните и бреговете ги повтаряли. И днес гърците пеят песни, които са запомнили от Орфей.